Девет години от смъртта на Константин Павлов
ДЕВЕТ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ
Константин Павлов
ЗАПИСКИ. 1970 ‒ 1993
Трето допълнено издание
Аз съм погубен стихотворец – пиша от отвъдния свят – с един крайник в живота.
Преди девет години на 28 септември се разделихме с огромния български стихотворец Константин Павлов. Но както самият той завеща: „ Да не ровим костите на умрелите, а да търсим разговор с душите им – да беседваме както живи с живи, да им дадем думата и на тях като живи души “!
Целият живот и целият креативен път на Константин Павлов удостоверяват думите на Уилям Фокнър: „ Писателят няма потребност от икономическа независимост. Всичко, което му би трябвало, е химикалка и хартия. Аз не знам в миналото да е било написано нещо смислено вследствие на огромно парично подаяние. Истинският публицист в никакъв случай не се обръща към фондове. Той е прекомерно ангажиран с писането си… Хората се боят да открият просто какъв брой беднотия и бедност могат да понесат. Те се боят да схванат какъв брой твърди и устойчиви могат да бъдат. Нищо не може да унищожи положителния публицист. Единственото, което може да съкруши същинския създател, е гибелта. Добрите писатели нямат време да се занимават с триумф или замогване “.
Както и да ги назоваваме: максими или афоризми, опити или изповеди, фрази, наблюдения и прочие, ЗАПИСКИТЕ на Константин Павлов – към този момент наречени от него точно по този начин! – са не толкоз смайващи със своята дълбочина и елементарност прозрения, нито пък акробатични „ автокоментарии “ на художествените му текстове, колкото цели независими стихотворения и поеми. С тях поетът сякаш изобретява собствен нов род, собствен нов код – и към тайнствената природа на личното си творчество, и към всичко това, което ни заобикаля и съпътства – Време и Слово, Дух и Памет, Вина и Възмездие.
•••
Дали съм неприятен, или добър? Аз съм толкоз неприятен, колкото майка ми ме е родила. И съм толкоз добър, колкото времето ме е направило.
•••
Роден съм на 2 април 1933 година в с. Попово (после Витошко, преди – Чекàло; сега и от дълго време – дъно на язовир „ Студена “), Пернишко.
Засега това е задоволително – нямам желание да пиша хронологическа биография, а единствено разбъркани фрагменти, наблюдения, мисли, прекарвания. Убеден съм, че тези обособени частици живот, в случай че бъдат откровени и точни, самички (след това) ще се подредят по подобен метод, та цялостната картина няма да загуби логиката си като усещане за един самостоятелен живот в едно съответно време. С хората към мен, естествено. През другите интервали от живота ми критици сътрудници (писмено, а най-често устно) са търсели пояснение (хем необразовано, хем спекулативно) на „ феномена “ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам доста непознати езици, а моите стихове са преводи на всякакви нездравословни модернисти. Когато се убедиха, че освен не знам какъвто и да е непознат език, а даже българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, само че всъщност същите версии – той е възпитаник на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският комизъм предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки епохи и милиони качества), след това твърдяха, че съм под въздействие на магическия натурализъм (без да създадат справката, че поемата ми „ Петима старци “ е написана няколко години – и отпечатана също по-рано – преди „ Сто години самотност “ например). Без да разисквам обстоятелството, че моята поема е по-добра (толкова пъти най-малко, колкото е цифрата в романа на Маркес). На такива хора, в случай че им покажеш новоизгряваща звезда, те ще ти отвърнат: „ Виждали сме звезди, тази наподобява на другите звезди “. Прилича. Вярно е, че наподобява. Не изисквам да съм звезда, само че въпреки всичко съм светулка. „ Виждали сме светулки. “ Виждали сте, знам. Да се открие приликата сред две светулки (или звезди), е доста по-лесно (и по-мързеливо), в сравнение с разликата сред две светулки. Знам, че е нужна просветеност, с цел да видиш приликата сред явленията, само че двойно по-голяма просветеност (и обезателно гений!) е нужна да откриеш разликите, тоест спецификата (оригиналността) на обособения гений. Иначе целият културен развой може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата сред маймуната и индивида, само че в никакъв случай няма да виждат разликата – не разликата сред маймуната и индивида, а разликата сред обособените хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си благоприятни условия за сравнения-обвинения, те обявиха най-категорично: „ Такъв човек въобще не съществува! “. Обявиха ме за зрителна машинация. Като оня шоп, дето за пръв път влезнал в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: „ Това не може да бъде! “. Сега пък се оказва, че разликата сред магаре и жираф е прекомерно фрапантна. Край. Навлязох в друга тематика. Все отново за какво тогава желаеха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не имат вяра в призраци?
•••
В нашия жанр има прокълнати хора. Аз като интелектуалец (също прокълнат) би трябвало да нося своето и проклятието на прокълнатите, правейки се, че не играя хорото на самосъжалението (макар да скърбя всичките и даже себе си).
•••
Убиват хора, а по-късно ги оправдават. А? Как ви се коства? Ама няма даже помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е единствено на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, тъй като е ликвидация на натрупа за нови (и по-гнусни) цели.
•••
Човекът е най-неблагодарният наследник на природата. Той не възстановява, той единствено лишава.
Единствената изгода за природата е персоналният му мъртвец като възвръщаемост на малко белтъчини и минерали.
•••
Има перпетуум мобиле – това е животът и гибелта, – без да се прекъсва процесът.
Поне до момента. Естествен темп на перпетуум мобиле.
В тази концепция ние конкурираме (безпомощно) кръговрата
•••
… Ще сложа всички планини, реки, небе, поляни, езера в един шейкър. Ще разклатя хубаво шейкъра и ще го изсипя още веднъж. Ако нещата имат спомен за себе си, всяко ще застане там, където е било.
•••
Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оживели? Но съществува различен въпрос: „ Дали сме оживели? “.
•••
Пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е прекомерно дълъг. Но противоположният път може да бъде изминат за мигове.
•••
Смъртта – това е извънредно прекарване. Но предвкусването за гибелта превъзхожда като чувство всички други съблазни.
•••
Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е ориентиран към никого. Отговарям за това, което пиша, единствено пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то стартира да съществува „ обективно “.
•••
Съпричастие. Тази дума още не е изхабена от прекомерна приложимост. Но аз съм уверен, че думите не се изхабяват толкоз от честото им повторение, а от изпразването на действителното им наличие или още по-лошо – от спекулативната замяна на истината, която съдържат в себе си. Сигурен съм, че вавилонското смесване на езиците не е провокирано от фонетична смяна на думите, а точно от смяната на смисловото им наличие. В такива случаи, в случай че поискаш самун, може да получиш брадва, колкото и вярно да си дефинирал молбата си.
•••
Все отново имам вяра ли в човешкото Съпричастие? Да, аз имам вяра в Съпричастието, по този начин както имам вяра в Халеевата комета, само че човек би трябвало да преживее най-малко 80 години, с цел да я види с очите си.
•••
Истина – Правда. Правдата е по-обемна от Истината. Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, само че дружно с това и моралните условия за държанието на Истината, без които Истината би се трансформирала в своя противовес.
Истината е компютърна категория. Правдата – човешка.
•••
Девиз? Само простаците имат девизи. Нормалните хора имат мисли.
•••
Мен ме изключиха от живота (а аз бях активен тип), болката ме трансформира в съзерцател и – парадоксално – тогава видях живота, по този начин го видях, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се трансформира в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, основават четири очи.
•••
Истинският създател не е благородник, не е стопанин – той е прислужник на самия... себе си.
•••
„ Коста би трябвало да бъде заземен. “ (Постоянните позиви в киното.) Хората овладяват.
Космоса, те приказват за заземяване. (Сталиновата версия за Антей.) Те сплотиха своите парапсихологически старания, та заземиха и Гагарин вечно.
•••
Право да бъркат имат единствено виртуозите.
•••
Постоянно се приказва, че човек би трябвало да има точна оценка за себе си. Как да я има? Ако е простак, по какъв начин ще каже: „ Аз съм простак “? Нали той е толкоз малоумен, че не може да разбере, че е малоумен (да приемем, че има високи нравствени качества и че е подготвен да си признае, в случай че имаше ум да схване какво би трябвало да си признае). Един простак не може да признае: „ Е, тук сбърках “. Ами той бърка непрекъснато. Горното може да си го разреши единствено интелигентен човек – и обезпечен с триумфи, – та признанието да не му навреди.
•••
Пътят до една концепция, до една мисъл даже, постоянно е кървясъл. Ето какво върша аз: щом реализира концепцията, незабавно я унищожавам (чрез комизъм обикновено). По този метод защищавам себе си от фикс идея за знамение и предизвестявам читателя – че може да съм лъжепророк. Моят адрес до читателя: виж ми кървавия път, това е задоволително, това е почтено. В идейния резултат може да съм сбъркал, да бъда сериозен. Така си представям честното изкуство, честния човек изобщо.
•••
Всяко мое стихотворение е ехтене от недостоен пестник.
•••
Сега съм на 51 години (и съответните там месеци). Чувствам се трудолюбив и можещ до мъка. Това не е непрекъснатото ми положение.
•••
Приемам всевъзможен тип боязън у хората – от нереалния до съответния смут, само че не одобрявам (отвращавам се) от пресметнатия боязън, който на всичко от горната страна носи облаги.
•••
Често пъти публицистите питат: „ Ако трябваше да започнете още веднъж, по какъв начин щяхте да преживеете живота си? “.
Повечето отговори са: „ По същия метод “. В никакъв случай по същия метод. При състояние, че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия метод. Бих живял доста по-достойно, по-интензивно, с повече деяние, с повече кураж... Щях да си предпочитам доста по-внимателно приятелите, доста по-малко хора щях да позволявам – половината се оказаха доносници... Знам към този момент разпоредбите на играта, т.е. знам по какъв начин те нарушават разпоредбите... Това животно, което ме е чучело, в случай че пребивавам наново, ще го трансформира в мишка. Досега бяха разменени функциите просто тъй като не съм знаел каква мишка е.
•••
Една сбъркана формула може да деформира даден механически развой, само че за малко време; обаче една неверно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим резултат. А пък на тоя свят с нищо не се по този начин злоупотребява, както с думите.
•••
Когато бях млад, си задавах доста въпроси – умни, доста дълбоки, доста комплицирани въпроси. Отговарях им с лекост. Сега си задавам напълно елементарни въпроси; като да вземем за пример: „ Как би трябвало да живее човек? “. И ми е мъчно да намеря еднопосочно решение.
•••
Щастлив съм, че имам доста откровени другари измежду младежите. И то – другарство на равностойни начала – нито аз се вдетинявам, с цел да залича възрастовата разлика, нито те си посребряват мислите и брадите, с цел да наподобяват по-мъдри. Значи: вероятни са почтени връзки сред поколенията, без това да бъде подправен контракт за ненападение. Само страхливците от другите генерации водят война между тях, изтъквайки лъжливите цели на съответните възрасти. Интуицията на младите добре компенсира прословутия витален опит на по-възрастните. Всичко в последна сметка опира до качествата на духа.
•••
Всяко време крие своите рискове за създателя. Художникът не трябва да разрешава прекомерния диктат на времето. Ако времето те манипулира, в същата степен и ти би трябвало да го манипулираш. Не успееш ли да слееш в едно настоящето, предишното и бъдещето, нямаш огромни шансове да останеш…
•••
Чувствам се като Нещо, което, дирейки правилния ход на Времето, е попаднало в лудница за часовници. Параноични часовници. Всеки с претенциите, че не отмерва, а диктува хода на Времето, че е самото Време. Тиктакат, цъкат – въртят се в посока НА и противоположна на Божията посока. Някои единствено с една стрелка (пострадал часовник, сиреч). ненавиждат се между тях, клеветят се (все в името на Времето), звънтят истерично, бият камбанки, кукуригат, кукат, самонавиват се. Страшно е, Господи. И – радостно. Но страшни (и тъжни, о, Боже) са спрелите часовници тоже, които сьс злокобните си 12 мъртви оченца на еднооки апостоли желаят да внушат, че са мавзолеят на Времето; и възприемат всеки милосърден жест да поправиш ръждясалите им пружини или да измиеш оченцата върху циферблата като посягане към Вечното Време на тяхното Отминало Битие. Не стават даже за музей – нямат достолепие за историчност, за експонати не ги бива.
А пясъчните часовници? Половин век сипеха песъчинки в едната сфера. Сега – назад. Същият пясък.
Господи (пак се обръщам към Тебе), дай късмет на ненормалните часовници – приеми ги в Своята работилница, поправи ги. А до момента в който Ти ги поправяш, дано Нормалните хора чуят Нормалния ход на Нормалното Време. „ И дано моето цъкане пресекне. Ако пречи. “ (Цитирам ужким себе си.)
П. П.
Ако си решил (Господи), че Времето също е ненормално – прибери си Него.
С приятелски привет: К. Павлов – часовник.
Втори постскриптум.
Щях да не помни, Господи: какво мислиш за Христофор Събев (За Максим – знам.)?
•••
Странно е, че на мен страната в никакъв случай нищо не ми предложи (членство в партия, помощник на Държавна сигурност и пр,). Това е едно от щастията – че постоянно са ме надценявали: надцениха ме креативен и ядох бой, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се по този начин и ми сътвориха добра биография. Аз бях учтив сантиментално – от литературата, не от живота – и постоянно можех по тази сантиментална струнка да бъда измамен да извърша закононарушение, без да се усетя...
•••
Винаги съм бил изненадван, когато съм чувал ругатни и забрани. Особено когато литературният миг се трансформира в една генерална възбрана. Да не ми се дава работа, да бъда притиснат. Даже беше използван изразът „ цялостна икономическа обсада “ за мен от един министър, като че ли съм ембаргова страна. Бил съм упрекван в патология, в шизофрения, назоваха ме зложелател, черногледец – единствено поради това, че имах лъчезарно-невинна маска. Не съм спазвал разпоредбите на играта, само че аз не съм знаел, че има такива правила. Понякога човек е доста малоумен за обособени области от живота... Сега – знам.
•••
От физическата болежка нямам боязън... Но ме е боязън от унижението, ориентирано към мен и в което аз бих могъл да вземам участие, без да осъзнавам, да се трансформира в изменник на самия себе си...
•••
Мен от хиляди неща ме е позор – от жест, от подправена усмивка, в миналото съм постъпил незаслужено, в миналото съм се подигравал някому, а не е трябвало да се майтапя, трябвало е да схвана индивида, не е било време за смешки...
Озлобявал съм се – непозволено и с неакуратен адрес, тъй като се натрупва сила – зла, у индивида и не всеки път се насочва към този, който я провокира. Често пъти става един разпръснат огън, от който почтени могат да пострадат...
Десетки неща се натрупват в човек, когато е задоволително изтощен, когато инстинктът му за предпазване стартира да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични чувства и стартира да се себеупреква.
Самото себеупрекване е към този момент един задатък за тези, които смяташ за несправедливи, неточни...
•••
Сега се появяват хора с по 20, по 30 години по-млади от мен, които са разкрили нещичко по личен път. Това са другарствата, които най-вече оценявам, тъй като са безусловно чисти, никаква сметка не се намесва. Защото аз съм освен никой, само че съм и неуместен другар във всяко отношение. И това са нещата, в които имам вяра. Аз си представям нещо като нереално създание, което в разнообразни моменти придобива разнообразни форми... То е нещо като вяра, като страж на кодова памет, на генетическо положително, и в разнообразни интервали, в разнообразни свои прояви то от време на време се появява като изкуство, от време на време – като човек... Понякога това създание става доста огромно и върви към понятия като нация, народ, положително... Понякога става доста мъничко, само че съществува. може би това е разликата сред народ, история, вяра и тълпата, сборището. Тълпата не е единствено разбиране, тя е настояща категория. Тя е нещо доста рисково и доста гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, рисков сурогат, заместител на същинските стойности...
•••
Не обичам думата отстъпник. Струва ми се, че наличието ѝ е много оскъдно. „ Дисидент “ ме отблъсква с това, че схващам думата като голо отричане на нещо. Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не по този начин мислещите или другояче мислещите.
•••
Искам да кажа на всички – запушете си ушите, в случай че разберете, че някой се пробва да прави послания.
•••
Имам лична полуда, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с групова полуда.
•••
Мислещите хора (хората на духа) се тревожат от трагичното развиване на обществото. „ Апелите “ насочат съмнителни политици, на които бе подарена властта, а те си останаха безплодна съпротива. Искат подло да трансферират виновността си върху малцината умни, чувствителни, мислещи хора, наричани полупрезрително интелектуалци. Същите тия мозъци, които бяха изхвърлени отвън политическия терен от люде с по-примитивна сила и по-силни гласни струни. Кариеристите кресльовци надават познатия зов: „ Бийте интелектуалците (талантливите, умните, оклеветените). Те ни предадоха! “. Не, господа. Пред Арбитража на Страшния съд вие ще се явите с подправени досиета и протоколи от Народното събрание. А клеветените от вас – със симфонии, картини, поеми... Па дано Бог отсъди чия от двете действия е била по-престъпна по отношение на човечеството.
•••
През 1955 година взех решение, че не ме интересува що е лирика и що е изкуство, какво им харесва на хората и какъв съм аз. Ще пиша просто тъй като ми се написа. Заради основанието, че живея. По това време всичко в близост пречеше човек да се концентрира и да откри за малко себе си. При мен този развой продължи две години.
•••
Условно за мен поезията е средство за душеспасение. И единствената работа, която не ме нервира и отвращава...
•••
Аз не пиша „ политическа лирика “. Поне като желание – в никакъв случай. Като резултат – не знам. Но се потресвам, че мои „ чисти “ стихове, писани преди повече от 30 години, едвам в този момент, в демократичното общество, стартират да звучат „ политически “. Ужасно е...
ЗАПИСКИ. 1970 ‒ 1993
Трето допълнено издание, 2017
Художник Светлин Русев
Редактор Георги Борисов
Издателство „ Факел експрес “
http://www.fakelexpress.com/bg/book/зaписки-1970--1993
Константин Павлов
ЗАПИСКИ. 1970 ‒ 1993
Трето допълнено издание
Аз съм погубен стихотворец – пиша от отвъдния свят – с един крайник в живота.
Преди девет години на 28 септември се разделихме с огромния български стихотворец Константин Павлов. Но както самият той завеща: „ Да не ровим костите на умрелите, а да търсим разговор с душите им – да беседваме както живи с живи, да им дадем думата и на тях като живи души “!
Целият живот и целият креативен път на Константин Павлов удостоверяват думите на Уилям Фокнър: „ Писателят няма потребност от икономическа независимост. Всичко, което му би трябвало, е химикалка и хартия. Аз не знам в миналото да е било написано нещо смислено вследствие на огромно парично подаяние. Истинският публицист в никакъв случай не се обръща към фондове. Той е прекомерно ангажиран с писането си… Хората се боят да открият просто какъв брой беднотия и бедност могат да понесат. Те се боят да схванат какъв брой твърди и устойчиви могат да бъдат. Нищо не може да унищожи положителния публицист. Единственото, което може да съкруши същинския създател, е гибелта. Добрите писатели нямат време да се занимават с триумф или замогване “.
Както и да ги назоваваме: максими или афоризми, опити или изповеди, фрази, наблюдения и прочие, ЗАПИСКИТЕ на Константин Павлов – към този момент наречени от него точно по този начин! – са не толкоз смайващи със своята дълбочина и елементарност прозрения, нито пък акробатични „ автокоментарии “ на художествените му текстове, колкото цели независими стихотворения и поеми. С тях поетът сякаш изобретява собствен нов род, собствен нов код – и към тайнствената природа на личното си творчество, и към всичко това, което ни заобикаля и съпътства – Време и Слово, Дух и Памет, Вина и Възмездие.
•••
Дали съм неприятен, или добър? Аз съм толкоз неприятен, колкото майка ми ме е родила. И съм толкоз добър, колкото времето ме е направило.
•••
Роден съм на 2 април 1933 година в с. Попово (после Витошко, преди – Чекàло; сега и от дълго време – дъно на язовир „ Студена “), Пернишко.
Засега това е задоволително – нямам желание да пиша хронологическа биография, а единствено разбъркани фрагменти, наблюдения, мисли, прекарвания. Убеден съм, че тези обособени частици живот, в случай че бъдат откровени и точни, самички (след това) ще се подредят по подобен метод, та цялостната картина няма да загуби логиката си като усещане за един самостоятелен живот в едно съответно време. С хората към мен, естествено. През другите интервали от живота ми критици сътрудници (писмено, а най-често устно) са търсели пояснение (хем необразовано, хем спекулативно) на „ феномена “ К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам доста непознати езици, а моите стихове са преводи на всякакви нездравословни модернисти. Когато се убедиха, че освен не знам какъвто и да е непознат език, а даже българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, само че всъщност същите версии – той е възпитаник на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският комизъм предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки епохи и милиони качества), след това твърдяха, че съм под въздействие на магическия натурализъм (без да създадат справката, че поемата ми „ Петима старци “ е написана няколко години – и отпечатана също по-рано – преди „ Сто години самотност “ например). Без да разисквам обстоятелството, че моята поема е по-добра (толкова пъти най-малко, колкото е цифрата в романа на Маркес). На такива хора, в случай че им покажеш новоизгряваща звезда, те ще ти отвърнат: „ Виждали сме звезди, тази наподобява на другите звезди “. Прилича. Вярно е, че наподобява. Не изисквам да съм звезда, само че въпреки всичко съм светулка. „ Виждали сме светулки. “ Виждали сте, знам. Да се открие приликата сред две светулки (или звезди), е доста по-лесно (и по-мързеливо), в сравнение с разликата сред две светулки. Знам, че е нужна просветеност, с цел да видиш приликата сред явленията, само че двойно по-голяма просветеност (и обезателно гений!) е нужна да откриеш разликите, тоест спецификата (оригиналността) на обособения гений. Иначе целият културен развой може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата сред маймуната и индивида, само че в никакъв случай няма да виждат разликата – не разликата сред маймуната и индивида, а разликата сред обособените хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си благоприятни условия за сравнения-обвинения, те обявиха най-категорично: „ Такъв човек въобще не съществува! “. Обявиха ме за зрителна машинация. Като оня шоп, дето за пръв път влезнал в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: „ Това не може да бъде! “. Сега пък се оказва, че разликата сред магаре и жираф е прекомерно фрапантна. Край. Навлязох в друга тематика. Все отново за какво тогава желаеха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не имат вяра в призраци?
•••
В нашия жанр има прокълнати хора. Аз като интелектуалец (също прокълнат) би трябвало да нося своето и проклятието на прокълнатите, правейки се, че не играя хорото на самосъжалението (макар да скърбя всичките и даже себе си).
•••
Убиват хора, а по-късно ги оправдават. А? Как ви се коства? Ама няма даже помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е единствено на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, тъй като е ликвидация на натрупа за нови (и по-гнусни) цели.
•••
Човекът е най-неблагодарният наследник на природата. Той не възстановява, той единствено лишава.
Единствената изгода за природата е персоналният му мъртвец като възвръщаемост на малко белтъчини и минерали.
•••
Има перпетуум мобиле – това е животът и гибелта, – без да се прекъсва процесът.
Поне до момента. Естествен темп на перпетуум мобиле.
В тази концепция ние конкурираме (безпомощно) кръговрата
•••
… Ще сложа всички планини, реки, небе, поляни, езера в един шейкър. Ще разклатя хубаво шейкъра и ще го изсипя още веднъж. Ако нещата имат спомен за себе си, всяко ще застане там, където е било.
•••
Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оживели? Но съществува различен въпрос: „ Дали сме оживели? “.
•••
Пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е прекомерно дълъг. Но противоположният път може да бъде изминат за мигове.
•••
Смъртта – това е извънредно прекарване. Но предвкусването за гибелта превъзхожда като чувство всички други съблазни.
•••
Гледам на моите неща като на дневник през времето. Адресът не е ориентиран към никого. Отговарям за това, което пиша, единствено пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то стартира да съществува „ обективно “.
•••
Съпричастие. Тази дума още не е изхабена от прекомерна приложимост. Но аз съм уверен, че думите не се изхабяват толкоз от честото им повторение, а от изпразването на действителното им наличие или още по-лошо – от спекулативната замяна на истината, която съдържат в себе си. Сигурен съм, че вавилонското смесване на езиците не е провокирано от фонетична смяна на думите, а точно от смяната на смисловото им наличие. В такива случаи, в случай че поискаш самун, може да получиш брадва, колкото и вярно да си дефинирал молбата си.
•••
Все отново имам вяра ли в човешкото Съпричастие? Да, аз имам вяра в Съпричастието, по този начин както имам вяра в Халеевата комета, само че човек би трябвало да преживее най-малко 80 години, с цел да я види с очите си.
•••
Истина – Правда. Правдата е по-обемна от Истината. Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, само че дружно с това и моралните условия за държанието на Истината, без които Истината би се трансформирала в своя противовес.
Истината е компютърна категория. Правдата – човешка.
•••
Девиз? Само простаците имат девизи. Нормалните хора имат мисли.
•••
Мен ме изключиха от живота (а аз бях активен тип), болката ме трансформира в съзерцател и – парадоксално – тогава видях живота, по този начин го видях, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се трансформира в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, основават четири очи.
•••
Истинският създател не е благородник, не е стопанин – той е прислужник на самия... себе си.
•••
„ Коста би трябвало да бъде заземен. “ (Постоянните позиви в киното.) Хората овладяват.
Космоса, те приказват за заземяване. (Сталиновата версия за Антей.) Те сплотиха своите парапсихологически старания, та заземиха и Гагарин вечно.
•••
Право да бъркат имат единствено виртуозите.
•••
Постоянно се приказва, че човек би трябвало да има точна оценка за себе си. Как да я има? Ако е простак, по какъв начин ще каже: „ Аз съм простак “? Нали той е толкоз малоумен, че не може да разбере, че е малоумен (да приемем, че има високи нравствени качества и че е подготвен да си признае, в случай че имаше ум да схване какво би трябвало да си признае). Един простак не може да признае: „ Е, тук сбърках “. Ами той бърка непрекъснато. Горното може да си го разреши единствено интелигентен човек – и обезпечен с триумфи, – та признанието да не му навреди.
•••
Пътят до една концепция, до една мисъл даже, постоянно е кървясъл. Ето какво върша аз: щом реализира концепцията, незабавно я унищожавам (чрез комизъм обикновено). По този метод защищавам себе си от фикс идея за знамение и предизвестявам читателя – че може да съм лъжепророк. Моят адрес до читателя: виж ми кървавия път, това е задоволително, това е почтено. В идейния резултат може да съм сбъркал, да бъда сериозен. Така си представям честното изкуство, честния човек изобщо.
•••
Всяко мое стихотворение е ехтене от недостоен пестник.
•••
Сега съм на 51 години (и съответните там месеци). Чувствам се трудолюбив и можещ до мъка. Това не е непрекъснатото ми положение.
•••
Приемам всевъзможен тип боязън у хората – от нереалния до съответния смут, само че не одобрявам (отвращавам се) от пресметнатия боязън, който на всичко от горната страна носи облаги.
•••
Често пъти публицистите питат: „ Ако трябваше да започнете още веднъж, по какъв начин щяхте да преживеете живота си? “.
Повечето отговори са: „ По същия метод “. В никакъв случай по същия метод. При състояние, че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия метод. Бих живял доста по-достойно, по-интензивно, с повече деяние, с повече кураж... Щях да си предпочитам доста по-внимателно приятелите, доста по-малко хора щях да позволявам – половината се оказаха доносници... Знам към този момент разпоредбите на играта, т.е. знам по какъв начин те нарушават разпоредбите... Това животно, което ме е чучело, в случай че пребивавам наново, ще го трансформира в мишка. Досега бяха разменени функциите просто тъй като не съм знаел каква мишка е.
•••
Една сбъркана формула може да деформира даден механически развой, само че за малко време; обаче една неверно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим резултат. А пък на тоя свят с нищо не се по този начин злоупотребява, както с думите.
•••
Когато бях млад, си задавах доста въпроси – умни, доста дълбоки, доста комплицирани въпроси. Отговарях им с лекост. Сега си задавам напълно елементарни въпроси; като да вземем за пример: „ Как би трябвало да живее човек? “. И ми е мъчно да намеря еднопосочно решение.
•••
Щастлив съм, че имам доста откровени другари измежду младежите. И то – другарство на равностойни начала – нито аз се вдетинявам, с цел да залича възрастовата разлика, нито те си посребряват мислите и брадите, с цел да наподобяват по-мъдри. Значи: вероятни са почтени връзки сред поколенията, без това да бъде подправен контракт за ненападение. Само страхливците от другите генерации водят война между тях, изтъквайки лъжливите цели на съответните възрасти. Интуицията на младите добре компенсира прословутия витален опит на по-възрастните. Всичко в последна сметка опира до качествата на духа.
•••
Всяко време крие своите рискове за създателя. Художникът не трябва да разрешава прекомерния диктат на времето. Ако времето те манипулира, в същата степен и ти би трябвало да го манипулираш. Не успееш ли да слееш в едно настоящето, предишното и бъдещето, нямаш огромни шансове да останеш…
•••
Чувствам се като Нещо, което, дирейки правилния ход на Времето, е попаднало в лудница за часовници. Параноични часовници. Всеки с претенциите, че не отмерва, а диктува хода на Времето, че е самото Време. Тиктакат, цъкат – въртят се в посока НА и противоположна на Божията посока. Някои единствено с една стрелка (пострадал часовник, сиреч). ненавиждат се между тях, клеветят се (все в името на Времето), звънтят истерично, бият камбанки, кукуригат, кукат, самонавиват се. Страшно е, Господи. И – радостно. Но страшни (и тъжни, о, Боже) са спрелите часовници тоже, които сьс злокобните си 12 мъртви оченца на еднооки апостоли желаят да внушат, че са мавзолеят на Времето; и възприемат всеки милосърден жест да поправиш ръждясалите им пружини или да измиеш оченцата върху циферблата като посягане към Вечното Време на тяхното Отминало Битие. Не стават даже за музей – нямат достолепие за историчност, за експонати не ги бива.
А пясъчните часовници? Половин век сипеха песъчинки в едната сфера. Сега – назад. Същият пясък.
Господи (пак се обръщам към Тебе), дай късмет на ненормалните часовници – приеми ги в Своята работилница, поправи ги. А до момента в който Ти ги поправяш, дано Нормалните хора чуят Нормалния ход на Нормалното Време. „ И дано моето цъкане пресекне. Ако пречи. “ (Цитирам ужким себе си.)
П. П.
Ако си решил (Господи), че Времето също е ненормално – прибери си Него.
С приятелски привет: К. Павлов – часовник.
Втори постскриптум.
Щях да не помни, Господи: какво мислиш за Христофор Събев (За Максим – знам.)?
•••
Странно е, че на мен страната в никакъв случай нищо не ми предложи (членство в партия, помощник на Държавна сигурност и пр,). Това е едно от щастията – че постоянно са ме надценявали: надцениха ме креативен и ядох бой, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се по този начин и ми сътвориха добра биография. Аз бях учтив сантиментално – от литературата, не от живота – и постоянно можех по тази сантиментална струнка да бъда измамен да извърша закононарушение, без да се усетя...
•••
Винаги съм бил изненадван, когато съм чувал ругатни и забрани. Особено когато литературният миг се трансформира в една генерална възбрана. Да не ми се дава работа, да бъда притиснат. Даже беше използван изразът „ цялостна икономическа обсада “ за мен от един министър, като че ли съм ембаргова страна. Бил съм упрекван в патология, в шизофрения, назоваха ме зложелател, черногледец – единствено поради това, че имах лъчезарно-невинна маска. Не съм спазвал разпоредбите на играта, само че аз не съм знаел, че има такива правила. Понякога човек е доста малоумен за обособени области от живота... Сега – знам.
•••
От физическата болежка нямам боязън... Но ме е боязън от унижението, ориентирано към мен и в което аз бих могъл да вземам участие, без да осъзнавам, да се трансформира в изменник на самия себе си...
•••
Мен от хиляди неща ме е позор – от жест, от подправена усмивка, в миналото съм постъпил незаслужено, в миналото съм се подигравал някому, а не е трябвало да се майтапя, трябвало е да схвана индивида, не е било време за смешки...
Озлобявал съм се – непозволено и с неакуратен адрес, тъй като се натрупва сила – зла, у индивида и не всеки път се насочва към този, който я провокира. Често пъти става един разпръснат огън, от който почтени могат да пострадат...
Десетки неща се натрупват в човек, когато е задоволително изтощен, когато инстинктът му за предпазване стартира да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични чувства и стартира да се себеупреква.
Самото себеупрекване е към този момент един задатък за тези, които смяташ за несправедливи, неточни...
•••
Сега се появяват хора с по 20, по 30 години по-млади от мен, които са разкрили нещичко по личен път. Това са другарствата, които най-вече оценявам, тъй като са безусловно чисти, никаква сметка не се намесва. Защото аз съм освен никой, само че съм и неуместен другар във всяко отношение. И това са нещата, в които имам вяра. Аз си представям нещо като нереално създание, което в разнообразни моменти придобива разнообразни форми... То е нещо като вяра, като страж на кодова памет, на генетическо положително, и в разнообразни интервали, в разнообразни свои прояви то от време на време се появява като изкуство, от време на време – като човек... Понякога това създание става доста огромно и върви към понятия като нация, народ, положително... Понякога става доста мъничко, само че съществува. може би това е разликата сред народ, история, вяра и тълпата, сборището. Тълпата не е единствено разбиране, тя е настояща категория. Тя е нещо доста рисково и доста гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, рисков сурогат, заместител на същинските стойности...
•••
Не обичам думата отстъпник. Струва ми се, че наличието ѝ е много оскъдно. „ Дисидент “ ме отблъсква с това, че схващам думата като голо отричане на нещо. Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не по този начин мислещите или другояче мислещите.
•••
Искам да кажа на всички – запушете си ушите, в случай че разберете, че някой се пробва да прави послания.
•••
Имам лична полуда, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко – с групова полуда.
•••
Мислещите хора (хората на духа) се тревожат от трагичното развиване на обществото. „ Апелите “ насочат съмнителни политици, на които бе подарена властта, а те си останаха безплодна съпротива. Искат подло да трансферират виновността си върху малцината умни, чувствителни, мислещи хора, наричани полупрезрително интелектуалци. Същите тия мозъци, които бяха изхвърлени отвън политическия терен от люде с по-примитивна сила и по-силни гласни струни. Кариеристите кресльовци надават познатия зов: „ Бийте интелектуалците (талантливите, умните, оклеветените). Те ни предадоха! “. Не, господа. Пред Арбитража на Страшния съд вие ще се явите с подправени досиета и протоколи от Народното събрание. А клеветените от вас – със симфонии, картини, поеми... Па дано Бог отсъди чия от двете действия е била по-престъпна по отношение на човечеството.
•••
През 1955 година взех решение, че не ме интересува що е лирика и що е изкуство, какво им харесва на хората и какъв съм аз. Ще пиша просто тъй като ми се написа. Заради основанието, че живея. По това време всичко в близост пречеше човек да се концентрира и да откри за малко себе си. При мен този развой продължи две години.
•••
Условно за мен поезията е средство за душеспасение. И единствената работа, която не ме нервира и отвращава...
•••
Аз не пиша „ политическа лирика “. Поне като желание – в никакъв случай. Като резултат – не знам. Но се потресвам, че мои „ чисти “ стихове, писани преди повече от 30 години, едвам в този момент, в демократичното общество, стартират да звучат „ политически “. Ужасно е...
ЗАПИСКИ. 1970 ‒ 1993
Трето допълнено издание, 2017
Художник Светлин Русев
Редактор Георги Борисов
Издателство „ Факел експрес “
http://www.fakelexpress.com/bg/book/зaписки-1970--1993
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ