Детето, което слуша приказки За да проникнем в опитността на

Детето, което слуша приказки

За да проникнем в опитността на детето на три или четири години, на което майката чете или споделя приказка, имаме прекомерно малко сигурни обстоятелства, на които да разчитаме, и сме принудени на собствен ред да си служим с въображението. Ще сбъркаме обаче, в случай че търсим нашия първоначален пункт в самата приказка и в нейното наличие. Най-значителните детайли в претърпяната от детето обстановка могат дори да не се отнасят директно до нея.

Преди всичко приказката за детето е идеално средство да задържи при себе си възрастния. Майката е постоянно толкоз заета, бащата се появява и изчезва в един тайнствен темп, извор на повтарящи се безпокойства. Рядко възрастният има време да играе с детето, както това би му харесало, с безрезервност и цялостно присъединяване, без да се разсейва. Но с приказката е друго. Докато тя трае, мама е тук, напълно за детето – присъствие трайно и успокояващо, източник на защита и сигурност. Не е казано, че когато изиска след първата втора приказка, то е в действителност заинтересувано или извънредно заинтересувано от нейните случки. Може би то желае единствено да продължи колкото се може по-дълго тази приятна обстановка, да продължи да има мама до своето легло или седнала на същото кресло напълно комфортно, с цел да не й хрумне да избяга прекомерно бързо…

Докато спокойният поток на приказката тече сред двамата, детето може най-сетне да се наслаждения на майка си на мира, да следи лицето й с всичките му особености, да разучава очите, устата, кожата… Колкото до слушането, слуша: само че си разрешава с удоволствие да се разсее от слушането, да вземем за пример, в случай че познава към този момент приказката (затова може би самото то е поискало съзнателно повторението) и заради това би трябвало единствено да управлява за нейното вярно развиване. Междувременно неговото основно занятие ще бъде това изследване на майката или на възрастния, което рядко може да направи в детайлности и както би желало.

Гласът на майката не му приказва единствено за Червената шапчица или за Палечко – говори му за самата нея. Един семиолог би споделил, че детето е заинтересувано в този случай освен от наличието и от неговите форми, освен от формите на изложение, само че от същността на изразяването, т.е. от майчиния глас, от неговите оттенъци, мощ, модулации, от неговата музика, която внушава деликатност, която развързва възлите на безпокойството, прави да изчезват привиденията на страха.

Идва след това или по-скоро по едно и също време контактът с майчиния език, нейните думи, неговите форми, неговата конструкция. Не можем в никакъв случай да осезаем момента, в който детето, слушайки приказката, овладява, поглъщайки я, несъмнено отношение сред частите на речта, открива използването на едно глаголно наклонение, функционалността на един претекст. Но ми наподобява несъмнено, че приказката съставлява за него един богат източник на информация върху езика. В неговото изпитание да разбере приказката участвува и усилието да разбере думите, от които тя се състои, да откри сред тях аналогии, да направи дедукция, да разшири или стесни, да посочи или поправя полето на едно значение, границите на един синоним, сферата на въздействие на едно прилагателно. В неговата „ декодификация “ този детайл на лингвистична активност не е спомагателен, а е решителен, както и другите. Говоря за „ активност “, с цел да подчертая също по този мотив, че детето взема от приказката, от обстановката, от всички случки на действителността това, което го интересува, това, което му служи посредством непрестанен асортимент.

За какво му служи още приказката? Да си конструира мисловни постройки, да прави съотношения като „ аз, другите “, „ аз, нещата “, „ същинските неща, измислените неща “. Служи му да дефинира дистанциите в пространството („ надалеч – близо “) и във времето („ в миналото – сега “, „ преди – след “, „ през вчерашния ден – утре “). Изразът „ имаше едно време “ от приказката не е друг от израза „ имаше един път “ от историята дори в случай че и действителността на приказката – както детето открива доста бърже – е друга от действителността, в която то живее.

Спомням си един разговор с момиченце на три години, което ме питаше:

– И след това какво ще направя?
– После ще тръгнеш на учебно заведение.
– И след това?
– И след това в друго учебно заведение, с цел да научиш повече неща.
– И след това отново?
– Ще станеш огромна, ще се омъжиш.
– А, не…
– Защо?
– Но тъй като напълно не съм в света на приказките, а съм в света на същинските неща.

„ Да се омъжиш “ беше за него глагол от приказките, пределният глагол, ориста на принцесите и на техните принцове от един свят, който не беше неговият.

От тази позиция приказката съставлява потребно нахлуване в човечността: в света на човешките ориси, както е писал Итало Калвино в предговора на „ Италиански приказки “, в света на историята.

Казано е и е истина, че приказките оферират богат репертоар от характери и ориси, измежду които детето намира белези на действителността, която още не познава, на бъдещето, за което не знае да мисли. Казано е след това също, и това прочее е правилно, че приказките отразяват най-много архаични, отживели мостри на културата, контрастиращи със обществената и софтуерната реалност, която детето ще среща, до момента в който пораства. Но възражението отпада единствено като помислим, че приказките съставляват за детето обособен свят, дребен спектакъл, от който ни отделя плътна завеса. Не са предмети за подражаване, а за съзерцание. И съзерцаването се прави интензивно, налагайки на слушането по-скоро ползите на слушателя, в сравнение с наличието на приказката. Впрочем, когато детето минава в реалистичната фаза на детството през своя интервал на пълнота, приказката престава да интересува детето точно тъй като нейните „ форми “ не ще бъдат повече в положение да му доставят суровина за неговата мисловна активност.

Имаме възприятието, че в структурата на приказката детето следи структурата на личното си въображение и в това време я създава, като построява нужното средство за опознаване и преодоляване на действителността.

Слушането е табиет. Приказката има за него същата съвестност и меродавност, както и играта: тя му служи да отразява действителността, да опознава себе си, да си мери силите. Например да се пребори със страха. Всичко, което се приказва за негативните последствия, които биха имали върху детето „ ужасите “ от приказките – чудовищни създания, страшни вещици, кръв, гибел (Палечко, който отрязва главите на седемте дъщери на чудовището), – не ми наподобява безапелационно. Зависи от изискванията, при които детето среща, да кажем, вълка. Ако е гласът на мама, който го приканва в изпълнената със успокоение и сигурност домашна конюнктура, детето може да му се опълчи без боязън. То може да играе на „ страшни игри “ (игра, която има своето значение при конструиране на механизмите на защита), само че, несъмнено, с цел да бъде далечен вълкът, стига силата на баща, чехълът на мама.

– Ако беше ти, би го изпъдил, нали?
– Естествено, с шамари.

Ако детето обаче изпитва непосилен боязън, против който не може да се отбрани, от това би могло да се заключи, че страхът е бил към този момент в него, преди да се появи вълкът в историята: бил е вътре в него, в някаква конфликтна дълбочина. Тогава вълкът е признакът, който разсънва страха, а не негова причина.

Ако мама споделя историята на Палечко, зарязан в гората със своите братчета, детето не се опасява, че същата орис може да сполети и него, и може да насочи цялото си внимание към добре известната хитрост на мъничкия воин. Ако мама я няма, родителите ги няма и някой различен му споделя същата история, тя може да го изплаши, само че единствено тъй като му разкрива неговото състояние на „ изоставено “. А в случай че мама не се върне? Ето повод… за неговия непредвиден боязън. Ето отразена върху „ оста на слушането “ сянката на несъзнателни страхове, прекарвания на самота – спомена за тези случаи, при които детето се е събуждало, викало е, викало и никой не му е дал отговор. „ Декодирането “ не се прави прочее съгласно закони, идентични за всички, само че съгласно частни, най-лични закони. Само в необятен смисъл може да се приказва за вид на слушател. И в действителност няма слушател идентичен с различен слушател.

От: „ Граматика на фантазията ” (Увод в изкуството да измисляме истории), Джани Родари, La Grammatica della Fantasia (Introduzione all’arte di inventare storie), 1973, изд. Наука и изкуство 

Изображение: postspritzum.it