Две поколения говорят: Остаряването
Деси Димова /39 г./ и Ваня Смоленска /62 г./ са две модерни девойки, които въпреки и от разнообразни генерации, имат доста да ни кажат за живота и значимите неща в него. Точно това е и забавното на този диалог - двете разнообразни гледни точки, които от време на време обаче са много идентични...
Деси: Остаряването ме ужасява. Точка.
Ваня: Няма нищо привлекателно в старостта. Изходът е безпощадно предвидим. Но защото старостта се припокрива като крайна категория от нашия живот със стареенето като развой, като участничка в него имам да ви оповестя, че се случват и някои приятни неща.
Деси: Срещнахме се напълно неотдавна, в една пробна с доста неприятна светлина и криви огледала. Но вечерта на същия ден се срещнахме и пред огледалото в спалнята. Забелязах едни леки провисвания тук и някои сбръчквания там. Все неприятни неща и думи.
Остаряването ме ужасява в 2 аспекта. Първият е чисто женският. Хванах се, че мисля за кожата си като за гладка и свежа, само че не съм наясно до каква степен тя в действителност е гладка и свежа и до каква степен ми се желае да е такава.
Ваня: Бях на към 55, когато сред щандовете за козметика в огромен супермаркет девойче с табличка, цялостна с дамски превръзки, се ускори към мен и приближавайки, внезапно рязко ми обърна тил. След минута го видях да популяризира пред няколко млади дами. Стоях без опция да помръдна - елегантно и изрично ми беше показано, че аз към този момент очевидно съм извън рекламната ниша на техния артикул - знак на настоящата женственост.
Деси: Ужасява ме с тази тежест от 5 кг повече (вече са станали 7 несъмнено, само че изхвърлих кантара), които преди толкоз бързо топях.
Ужасява ме с умората си. Ами, да, даже с това. Не съм “една пъргава газела ”, каквато бях. Сега съм единствено газела.
Започнах да записвам по-младите дами с ясното схващане, че от дълго време не съм по-млада. Не може ли да има някаква композиция сред 25-годишно тяло и 39-годишен разум?
Ваня: Някъде към юбилейните ми 60, вършейки рутинна домакинска работа на фона на някакво здравно предаване по малкия екран, чух следната фраза: " Стареенето е развой на приучване с неналичия ". Отпуснах се на креслото, изумена от простичкото определение и безпощадната констатация. Опитах се да преброя моите, към този момент налични, неналичия и не изпитах никаква горделивост от установеното. Напротив, почувствах се зле. Много скоро бях минала през прекомерно сериозна интервенция и бях положила много старания претърпяното да не ме смачка душевен. Но в този миг равносметката ми беше стряскаща: броят на неналичията против броя на това, което ми е останало. И се хванах, не, аз се вкопчих в него, тъй като сърцето ми говореше, че останалото е най-важното за мен и аз съм длъжна да го почитам. А това нещо, казано простичко, е паничката с нещата от живота ми, която съм си надробила съвсем сама...
Деси: Има някои аспекти на 25-годишното тяло и разум, които не ме притеглят към този момент. Признавам ви – с огромно неспокойствие се контя, когато ще излизаме вечер (но не за вечеря става дума, а за коктейли и бар), само че и с огромно облекчение одобрявам, че това не се случва всеки петък. Може да е от мързел, от отмалялост или от вида човек. Но ето по този начин стоят нещата с излизанията. Не мога да си показва 2 или 3 вечери в седмицата, всяка седмица.Особено мощно съзнавам остаряването посредством децата.Нямах си работа да ревизира думата напреднала възраст в Уикипедия: последната част от живота, обвързвана с изменение на неговите функционалности и здраве.
Това е другият аспект на остаряването, който ме ужасява. Гледките на немощните остарели хора, лишени от здраве, куцукащи с бастуна.
Дядо пресича благодарение на порасналия си внук. Приятна панорама на спретнати и грижещи се хора. Гледка на трогване. Но някак все я виждам от гледната точка на внука, не на дядото. Тази, втората, ми се коства тъжно-радостна и най-вече първото.
Ваня: Моята последователност: Съкратиха ме малко след 50, възраст, в която се усещах великолепно физически и душевен. Това, че работата ми като кариера или просто работа, в никакъв случай не е била главен източник на позитивни страсти, се оказа много угодлив за мене вариант, тъй като аз не се сринах, а започнах, въпреки и много безредно, да пробвам да си диря нещо ново.
По- късно си дадох сметка, че аз съм търсила подсъзнателно себе си посредством търсенето на подобаващото място. След следващия диалог по телефона, обнадеждена, че ме канят на действително изявление, ме попитаха на какъв брой съм години и откакто получиха отговора, чух ироничния въпрос: " Ама, госпожо, Вие за какво ни губите времето? "
Деси: Мина ми през мозъка една панорама от фамилен американски курорт, на която присъствах. Топъл летен ден, аз копая дупки в пясъка с щерка ми. Идват 2 баби. Едната явно едвам върви след инфаркт или инсулт. Облечена е, обаче, в бански, както и нейната болногледачка. Настаняват се до спасителя. Той им оказва помощ да забият чадър, да обтегнат столове и поема част от тежестта на болната баба по пътя и към океана. Останах с безапелационното чувство, че в това общество е доста по-лесно да остаряваш. Не си просто пенсионер, който през 1900 и... е ходил за последно на море.
Ваня: Дадох си време да помисля. И това е едно от огромните преимущества на моята възраст - в този момент имам време, време повече от преди, когато голяма част от нещата вършех в крачка. Започнах да се диря и оприличавам там, където ме бива, а не там, за каквото съм учила. Обичам да работя с ръцете си, тъй че последваха курс по масаж, икебана, духовни практики, пладнешки кетъринг за чиновниците на една компания. Последното ме преизпълваше с доволство; хората бяха нахранени, а аз - щастлива.Няма и диря от младежките ми комплекси; мога да беседвам и с клошар, и с президент.
Деси: Мъжът ми се е заразил с една уж-смешна имитация: умерено, първата половина мина. Но като се поразмислих след месеците, в които сякаш се смеехме, ами по никакъв начин не ми е смешно. Я да сметнем в този момент, в случай че към първата половина би трябвало да прибавим втората половина, на какъв брой е равно? На напреднала възраст е равно (ако я доживеем).
Ваня: Стареенето е в действителност развой, на който доста мъчно му се хваща началото и това е прелестно, тъй като колкото по-късно човек усети признаците и не дай Боже се фиксира върху тях, толкоз по-дълго време тялото ще следва духа, а не противоположното. От доктор, непосредствен другар, знам, че човек се усеща вътрешно като дух и тонус към 7 години по-млад от действителната му възраст, с помощта на прочувствената памет на клетката и на съзнанието. Когато обаче аз играя, търча или танцувам с внучките си, силата на страстите ми лишава най-малко 30 лета от действителните ми години. Къде, какъв брой и по какъв начин боли след това, няма да ви кажа:)
Деси: И въпреки всичко, явно не можеш да му избягаш (на остаряването), само че нека най-малко се срещнем на морето, в личната ми библиотека, каквато я виждам в фантазиите си, измежду доматите, които ще окопавам сама или на друго, мечтано от бъдещата ми напреднала възраст, място.
Ваня: Освен еждневната среща с безпощадното огледало, което аз се пробвам да сразя с усмивка, виждам какъв брой постоянно във връзка с бъдещето си служа с условни наклонения. Плановете се смаляват до стремежи в обозримо време; фантазиите се трансферират върху децата и внуците и когато трамваят е наоколо, не търча да го настигна непременно. Да, аз не се състезавам с времето и даже ми е прелестно да си побъбря няколко минути с хората на спирката...
Деси: Да, остаряването ме ужасява. С неналичието на равнодушие, със сериозността си. Полагам големи старания да виждам по-несериозно на живота.
Деси: Особено мощно съзнавам остаряването посредством децата. И освен тъй като те порасват, а тъй като си приказваме на тематики, които на мен към момента никой не ми е обяснил. Например, с моето потомство кое предно потомство говореше за секс? Ами би трябвало да кажа, че никое. А в този момент ми се постанова към този момент аз да съм тази, която изяснява. В такива моменти си давам ясна сметка, че годините се натрупат.Полагам големи старания да виждам по-несериозно на живота.Понякога се оглеждам в по-възрастните си близки и откривам най-вече това, в което не желая да се трансформирам, само че в този момент се възнамерявам, че би трябвало да обърна резултата и да намирам нещата, които одобрявам, да ги подтиквам, да ги построявам и да одъртявам щастливо. Възможно ли е?
Ваня: На 60-ия ми рожден ден, щерка ми попита баба си какво е чувството детето ти да е на толкоз години. Отговорът бе: " Ами, не знам, тя си е просто моето дете ".
Аз съм благословена на тази възраст да ги имам до себе си. Истината е, че родителите ми стареят симпатично. Непощадени от " даровете " на годините, те са запазили жив интерес към хората, социума, природата, града, политиката, преса и книги. Движат се постепенно, мъчно виждат и недочуват, само че възприятието им за комизъм е толкоз живо, че с никого не се дръзвам толкоз доста. Моите родители са доказателство, че старостта е развой, през който би трябвало да преминем живеейки пълноценно. Все по-често ме връхлитат спомените за младите ми родители, в този момент прегръщам немощните им тела и се апелирам за идващият ден с тях като за драгоценен подарък.
И последното ми признание за последните ми претърпяни години е, че, с помощта на фамилията на щерка ми, аз сбъднах една от огромните си фантазии. За моя празник получих подарък екскурзия до Испания и видях мечтаната от мен Барселона, видях творбите на Гауди! Гениално!Тъй че: Дерзайте, старухи! Докато душите ни пеят и танцуват - тук сме! Има ни!
Рано ни е да претворяваме края на кино лентата " Аризонска фантазия ", когато доста постепенно очите на поостарялата риба се реалокираха от едната й страна и тя остана да гледа на живота единствено от една позиция...
Много ни е рано, тъй като процесът на живота ни продължава и единствено от нас зависи в какви цветове ще го нашарим. Аз предпочитам да ми е доста цветно с преобладаващо слънчево оранжево и умерено морско синьо...
Деси: Остаряването ме ужасява. Точка.
Ваня: Няма нищо привлекателно в старостта. Изходът е безпощадно предвидим. Но защото старостта се припокрива като крайна категория от нашия живот със стареенето като развой, като участничка в него имам да ви оповестя, че се случват и някои приятни неща.
Деси: Срещнахме се напълно неотдавна, в една пробна с доста неприятна светлина и криви огледала. Но вечерта на същия ден се срещнахме и пред огледалото в спалнята. Забелязах едни леки провисвания тук и някои сбръчквания там. Все неприятни неща и думи.
Остаряването ме ужасява в 2 аспекта. Първият е чисто женският. Хванах се, че мисля за кожата си като за гладка и свежа, само че не съм наясно до каква степен тя в действителност е гладка и свежа и до каква степен ми се желае да е такава.
Ваня: Бях на към 55, когато сред щандовете за козметика в огромен супермаркет девойче с табличка, цялостна с дамски превръзки, се ускори към мен и приближавайки, внезапно рязко ми обърна тил. След минута го видях да популяризира пред няколко млади дами. Стоях без опция да помръдна - елегантно и изрично ми беше показано, че аз към този момент очевидно съм извън рекламната ниша на техния артикул - знак на настоящата женственост.
Деси: Ужасява ме с тази тежест от 5 кг повече (вече са станали 7 несъмнено, само че изхвърлих кантара), които преди толкоз бързо топях.
Ужасява ме с умората си. Ами, да, даже с това. Не съм “една пъргава газела ”, каквато бях. Сега съм единствено газела.
Започнах да записвам по-младите дами с ясното схващане, че от дълго време не съм по-млада. Не може ли да има някаква композиция сред 25-годишно тяло и 39-годишен разум?
Ваня: Някъде към юбилейните ми 60, вършейки рутинна домакинска работа на фона на някакво здравно предаване по малкия екран, чух следната фраза: " Стареенето е развой на приучване с неналичия ". Отпуснах се на креслото, изумена от простичкото определение и безпощадната констатация. Опитах се да преброя моите, към този момент налични, неналичия и не изпитах никаква горделивост от установеното. Напротив, почувствах се зле. Много скоро бях минала през прекомерно сериозна интервенция и бях положила много старания претърпяното да не ме смачка душевен. Но в този миг равносметката ми беше стряскаща: броят на неналичията против броя на това, което ми е останало. И се хванах, не, аз се вкопчих в него, тъй като сърцето ми говореше, че останалото е най-важното за мен и аз съм длъжна да го почитам. А това нещо, казано простичко, е паничката с нещата от живота ми, която съм си надробила съвсем сама...
Деси: Има някои аспекти на 25-годишното тяло и разум, които не ме притеглят към този момент. Признавам ви – с огромно неспокойствие се контя, когато ще излизаме вечер (но не за вечеря става дума, а за коктейли и бар), само че и с огромно облекчение одобрявам, че това не се случва всеки петък. Може да е от мързел, от отмалялост или от вида човек. Но ето по този начин стоят нещата с излизанията. Не мога да си показва 2 или 3 вечери в седмицата, всяка седмица.Особено мощно съзнавам остаряването посредством децата.Нямах си работа да ревизира думата напреднала възраст в Уикипедия: последната част от живота, обвързвана с изменение на неговите функционалности и здраве.
Това е другият аспект на остаряването, който ме ужасява. Гледките на немощните остарели хора, лишени от здраве, куцукащи с бастуна.
Дядо пресича благодарение на порасналия си внук. Приятна панорама на спретнати и грижещи се хора. Гледка на трогване. Но някак все я виждам от гледната точка на внука, не на дядото. Тази, втората, ми се коства тъжно-радостна и най-вече първото.
Ваня: Моята последователност: Съкратиха ме малко след 50, възраст, в която се усещах великолепно физически и душевен. Това, че работата ми като кариера или просто работа, в никакъв случай не е била главен източник на позитивни страсти, се оказа много угодлив за мене вариант, тъй като аз не се сринах, а започнах, въпреки и много безредно, да пробвам да си диря нещо ново.
По- късно си дадох сметка, че аз съм търсила подсъзнателно себе си посредством търсенето на подобаващото място. След следващия диалог по телефона, обнадеждена, че ме канят на действително изявление, ме попитаха на какъв брой съм години и откакто получиха отговора, чух ироничния въпрос: " Ама, госпожо, Вие за какво ни губите времето? "
Деси: Мина ми през мозъка една панорама от фамилен американски курорт, на която присъствах. Топъл летен ден, аз копая дупки в пясъка с щерка ми. Идват 2 баби. Едната явно едвам върви след инфаркт или инсулт. Облечена е, обаче, в бански, както и нейната болногледачка. Настаняват се до спасителя. Той им оказва помощ да забият чадър, да обтегнат столове и поема част от тежестта на болната баба по пътя и към океана. Останах с безапелационното чувство, че в това общество е доста по-лесно да остаряваш. Не си просто пенсионер, който през 1900 и... е ходил за последно на море.
Ваня: Дадох си време да помисля. И това е едно от огромните преимущества на моята възраст - в този момент имам време, време повече от преди, когато голяма част от нещата вършех в крачка. Започнах да се диря и оприличавам там, където ме бива, а не там, за каквото съм учила. Обичам да работя с ръцете си, тъй че последваха курс по масаж, икебана, духовни практики, пладнешки кетъринг за чиновниците на една компания. Последното ме преизпълваше с доволство; хората бяха нахранени, а аз - щастлива.Няма и диря от младежките ми комплекси; мога да беседвам и с клошар, и с президент.
Деси: Мъжът ми се е заразил с една уж-смешна имитация: умерено, първата половина мина. Но като се поразмислих след месеците, в които сякаш се смеехме, ами по никакъв начин не ми е смешно. Я да сметнем в този момент, в случай че към първата половина би трябвало да прибавим втората половина, на какъв брой е равно? На напреднала възраст е равно (ако я доживеем).
Ваня: Стареенето е в действителност развой, на който доста мъчно му се хваща началото и това е прелестно, тъй като колкото по-късно човек усети признаците и не дай Боже се фиксира върху тях, толкоз по-дълго време тялото ще следва духа, а не противоположното. От доктор, непосредствен другар, знам, че човек се усеща вътрешно като дух и тонус към 7 години по-млад от действителната му възраст, с помощта на прочувствената памет на клетката и на съзнанието. Когато обаче аз играя, търча или танцувам с внучките си, силата на страстите ми лишава най-малко 30 лета от действителните ми години. Къде, какъв брой и по какъв начин боли след това, няма да ви кажа:)
Деси: И въпреки всичко, явно не можеш да му избягаш (на остаряването), само че нека най-малко се срещнем на морето, в личната ми библиотека, каквато я виждам в фантазиите си, измежду доматите, които ще окопавам сама или на друго, мечтано от бъдещата ми напреднала възраст, място.
Ваня: Освен еждневната среща с безпощадното огледало, което аз се пробвам да сразя с усмивка, виждам какъв брой постоянно във връзка с бъдещето си служа с условни наклонения. Плановете се смаляват до стремежи в обозримо време; фантазиите се трансферират върху децата и внуците и когато трамваят е наоколо, не търча да го настигна непременно. Да, аз не се състезавам с времето и даже ми е прелестно да си побъбря няколко минути с хората на спирката...
Деси: Да, остаряването ме ужасява. С неналичието на равнодушие, със сериозността си. Полагам големи старания да виждам по-несериозно на живота.
Деси: Особено мощно съзнавам остаряването посредством децата. И освен тъй като те порасват, а тъй като си приказваме на тематики, които на мен към момента никой не ми е обяснил. Например, с моето потомство кое предно потомство говореше за секс? Ами би трябвало да кажа, че никое. А в този момент ми се постанова към този момент аз да съм тази, която изяснява. В такива моменти си давам ясна сметка, че годините се натрупат.Полагам големи старания да виждам по-несериозно на живота.Понякога се оглеждам в по-възрастните си близки и откривам най-вече това, в което не желая да се трансформирам, само че в този момент се възнамерявам, че би трябвало да обърна резултата и да намирам нещата, които одобрявам, да ги подтиквам, да ги построявам и да одъртявам щастливо. Възможно ли е?
Ваня: На 60-ия ми рожден ден, щерка ми попита баба си какво е чувството детето ти да е на толкоз години. Отговорът бе: " Ами, не знам, тя си е просто моето дете ".
Аз съм благословена на тази възраст да ги имам до себе си. Истината е, че родителите ми стареят симпатично. Непощадени от " даровете " на годините, те са запазили жив интерес към хората, социума, природата, града, политиката, преса и книги. Движат се постепенно, мъчно виждат и недочуват, само че възприятието им за комизъм е толкоз живо, че с никого не се дръзвам толкоз доста. Моите родители са доказателство, че старостта е развой, през който би трябвало да преминем живеейки пълноценно. Все по-често ме връхлитат спомените за младите ми родители, в този момент прегръщам немощните им тела и се апелирам за идващият ден с тях като за драгоценен подарък.
И последното ми признание за последните ми претърпяни години е, че, с помощта на фамилията на щерка ми, аз сбъднах една от огромните си фантазии. За моя празник получих подарък екскурзия до Испания и видях мечтаната от мен Барселона, видях творбите на Гауди! Гениално!Тъй че: Дерзайте, старухи! Докато душите ни пеят и танцуват - тук сме! Има ни!
Рано ни е да претворяваме края на кино лентата " Аризонска фантазия ", когато доста постепенно очите на поостарялата риба се реалокираха от едната й страна и тя остана да гледа на живота единствено от една позиция...
Много ни е рано, тъй като процесът на живота ни продължава и единствено от нас зависи в какви цветове ще го нашарим. Аз предпочитам да ми е доста цветно с преобладаващо слънчево оранжево и умерено морско синьо...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ