Ърнест Шакълтън срещу природата: Едно оцеляване на ръба на морала и волята
„ Дайте ми Скот за научни проучвания, Амундсен за експедитивност и успеваемост, само че когато има злополучие и цялата ни вяра изчезне, паднете на колене и се молете за Шакълтън. “ Това споделя сър Реймънд Притли за Ърнест Шакълтън – откривателя на Антарктида, чиито именити завършения стават още по-популярни след гибелта му. През 1914 година към този момент е прекомерно късно Ърнест да стане първият човек, достигнал Южния полюс, тъй като Роалд Амундсен към този момент печели тази чест 3 години по-рано.
Въпреки това, Шакълтън въпреки всичко е решен да стане първи в нещо. Така през 1914 година той потегля за Антарктида с една цел: да бъде първият човек, който прекосява целия континент пешком. Но ориста може да е извънредно нещо и корабът на Шакълтън, Ендюрънс, в никакъв случай не стига до ледения континент. Експедицията се проваля – само че все пак историята за това по какъв начин хората му оцеляват в леда в продължение на 497 дни, я трансформира в една от най-запомнящите се истории за неизменност и устойчивост в историята.
В събота, 1 август 1914 година, Германия афишира война на Русия, a по-късно повече от четири седмици ще стартира първата борба от Първата международна война. Това е същата събота, в която Ърнест Шакълтън стартира пътешествието си към Антарктида, оставяйки Лондон и света да се бият. На борда на 300-тонния транспортен съд е подбраният на ръка екипаж от 26 мъже, 69 кучета с шейни и котето Мисис Чипи.
Към края на октомври 20-годишният уелсец Пърс Блекбъроу, който беше корабокруширал по-рано край крайбрежията на Уругвай, се качва скрито на борда на Ендюрънс и потегля към Буенос Айрес. Три дни по-късно, откакто открива тайния пасажер, Шакълтън избухва. Приближавайки се заплашително към него, Ърнест изръмжава: „ Знаеш ли, че в тези експедиции постоянно огладняваме и в случай че има някой нежелателен пасажер, той е първият, който изяждаме? “ На това Блекбъроу дава отговор: „ Екипажът ще получи доста повече месо от вас, сър. “
Пърс Блекбъроу и Мисис Чипи
През ноември 1914 година корабът доближава Южна Джорджия – китоловен остров, който е последното пристанище преди Антарктида. Ловците предизвестяват Шакълтън за подлите условия в морето Уедъл. На километри се простира пълен пласт лед, какъвто множеството от тях в никакъв случай не са виждали. Без да се вслушва в предизвестията им, в последна сметка Шакълтън взема решение да натисне. На 5 декември потегля и два дни по-късно корабът удря лед. В продължение на шест седмици екипажът маневрира сред големи ледени парчета.
На 18 януари корабът е във води в с доста ледени блокове начесто. Ърнест и капитанът Уорсли вземат решение да не употребяват парния мотор, с цел да си прокарат път, а да изчакаха някъде да се появи отвор. През нощта обаче ледът се запечатва към кораба, хващайки го „ като бадем в средата на шоколадов “, както споделя един от екипажа, и го понася в морето.
Те бяха единствено на един ден от континента. През идващите 9 месеца обаче корабът им се носи дружно с ледения блок из морето.
Докато месеците минават, ледът постепенно разрушава кораба. На 27 октомври, съвсем година по-късно, откакто отплават от Буенос Айрес, мъжете са принудени да го изоставят. Екипажът основава лагер на леда, а Ърнест се погрижва хората му да получат най-топлите спални чували, до момента в който той и офицерите взимат най-тънките. Те спят на леда в тънки ленени палатки – толкоз тънки, че моряците можеха да гледат луната през плата.
Припомняйки си първата вечер, капитан Уорсли написа: „ Спомням си, че се питах за какво хората постоянно са показват Ада като горещо място. Чувствах се сигурен, че в случай че има такова място, то ще бъде студено – студено като морето Уедъл, студено като леда, което наподобява ще стане наш гроб. “ Три дни по-късно, до момента в който мъжете се приготвяха да потеглят към сушата, Шакълтън взема решение да отърве експедицията от всички ненужни тежести. Като проява пред своите хора той остави зад себе си златен часовник и Библия, подарена му от кралицата на Обединеното кралство.
Мисис Чипи принадлежи на Хенри „ Чипи “ Макниш, корабния дърводелец, който е най-възрастният член на екипажа със своите 40 години. Два пъти вдовец и върл социалист, той се отвращава от всевъзможни цинизми. Дни след убийството на котката, Макниш се пробва да въздигне дребен протест против Шакълтън, потвърждавайки, че разпоредбите на кораба към този момент не са годни откакто не са на него към този момент и по тази причина той към този момент не е длъжен да извършва заповедите на Ърнест. Шакълтън го заплашва с револвер и дърводелецът отстъпва, само че по-късно Шакълтън написва в дневника си: „ Всички работят добре, с изключение на дърводелецът. Никога няма да го не помни в същото време на напрежение и стрес. “
В края на март, повече от година, откакто попаднат в капан на леда, мъжете към този момент са принудени да изядат всичките си кучета. На всичкото от горната страна, ледът под лагера им изтънява и наподобява, че ще се спука всеки миг.
На 9 април 1916 година екипажът – към момента 28 мъже, в това число Шекълтън – се качва на три избавителни лодки, които бяха взели от кораба. Така те напущат леда, отплавайки към едно малко, безплодно парче земя, наречено Слоновия остров. След седем дни в морето екипажът най-сетне стигна до сушата – за първи път от 16 месеца.
Никой не знаеше, че Ърнест Шекълтън и хората му са хванати в капан на Слоновия остров. Изправен пред гибелта, той залага на друго морско странствуване: назад към Южна Джорджия. Пътуването е 1300 километра, а те имат единствено една избавителна лодка. Морската й валидност е поддържана от занаятчия Макниш. Той я е запушил със примес от брашно, маслена багра и тюленска кръв и подвига борда й, с цел да я направи по-безопасна в намерено море.
След необикновено мъчително пътешестване, на 10 май 1916 година лодката удря земя – Южна Джорджия. Обявено за знамение на навигацията, пътешествието от 1300 километра е оповестено за най-дългото пътешестване с лодка, правено в миналото.
Шакълтън обаче не е завършил. Той би трябвало да откри транспортен съд, с който да се върне на Слонския остров. Но ледът още веднъж му пречи. Месеци наред той прави опити за избавителна задача, всички от които се провалят. „ Ако нещо се случи с мен, до момента в който тези хора ме чакат, ще се усещам като палач. “
Накрая, на четвъртия опит, Шакълтън стига до острова. Датата е 30 август 1916 година – четири месеца, откогато той го напуща. Когато избавителната задача видя острова, Шакълтън вади бинокъла си и преброява мъжете на брега. „ Всички те са там! “ – извика той.
