Кинофестивал: Венеция вярва на сълзи
Дали светът се смалява по време на рецесия? Дали започваме да се интересуваме повече от себе си и по-малко от света към нас? Дали ставаме по-консервативни и се връщаме обратно? Един обзор на тазгодишната селекция в формалното съревнование на Венецианския кинофестивал елементарно би довел тъкмо до подобен извод. От 21 кино лентата единствено четири не са от Съединени американски щати или Западна Европа, както преди 50 години. Само пет са на дами режисьорки. И множеството се въртят към по този начин наречените проблеми на първия свят. Пандемията сякаш насочи погледа към дисфункционалното семейство в най-различните му форми.
И по този начин, виждаме солидни, само че много стандартни разкази като този за неспособността на образно съвършения татко нюйоркски юрист Хю Джакман да откри контакт с минаващото през пубертета си дете в " Синът " на Флориан Зелър, вторият филм от трилогията му след " Бащата " с Антъни Хопкинс (и преди " Майката ", който ще очакваме). Антъни Хопкинс и тук гостува в ролята на бащата и даже отново се споделя Антъни, само че се появява единствено за - безусловно незабравими - две минути, които смразяват кръвта. Останалото е огромен холивудски възторг, който въпреки всичко държи публиката дълго, откакто е напуснала кинозалата. Никой не желае да повтаря грешките на родителите си, само че дали това е толкоз елементарно?
The Son
Пенелопе Круз е майка в друга фамилна драма - " L`Immensità " на Емануеле Криалезе, която ни води в Рим на 70-те години с най-красивата модерна архитектура и мода и най-тъжната действителност на буржоазната класа, която опустошава всичко неконформистко: от майката, която отхвърля да бие детето си, до дъщерята, която в ранен пубертет търси мястото си в бинарния свят на девойките и момчетата.
Дългоочакваният " Блондинка " на Андрю Доминик разочарова като следващия филм, който претендира да застане на страната на Мерилин Монро, подценена от майка си алкохоличка, изнасилена от шефа на холивудско студио, пребита от Джо Димаджо, унизена от Джон Ф. Кенеди, копнееща по татко си, който не познава, и какво ли още не. Но в действителност се подрежда - както самичък си признава в една сцена - в редицата на гореспоменатите агресори. Широката аудитория обаче постоянно драговолно е консумирала Мерилин Монро и воайорството неизбежно отново ще я заведе в кината.
Blonde Източник: Netflix Реклама
Журито към Джулиан Мур със сигурна ръка подмина всички по-конвенционални истории и награди по-оригиналния и по-политическия взор върху света към нас. И по-женския. Двете най-високи награди бяха присъдени на дами.
Голямата премията на журито, както и премията за дебютен филм взе радикално друг фамилен филм. Французойката от сенегалски генезис Алис Диоп е документална режисьорка и във Венеция показа първия си игрален филм, в който пресъздава случай от личния си живот. Преди години бременната Диоп посещава процеса против сенегалката Фабиен Кабу, умъртвила бебето си. Режисьорката е потресена от жестокото закононарушение, само че по едно и също време с това разпознава нещо в Кабу, което медиите не описват - индивида зад закононарушението и събитията, които водят до него. " Сен Омер " е филм с документален почерк, в по-голямата си част демонстрира говорещи глави в голата правосъдна зала на градчето Сен Омер, където Лоранс (Кабу, превъплътена от Гуслаги Маланда) е оставила 15-месечната си щерка на плажа, с цел да я погълне морето.
Saint Omer
Лоранс, както и Рама (Кайе Кагаме като алтер его на Диоп) не дават отговор на клишетата за сенегалски имигрантки във Франция. И двете са високо образовани - Лоранс е пристигнала, с цел да прави докторат върху Витгенщайн, Рама желае да напише актуален мит за Медея по историята на Лоранс. Докато Лоранс споделя по какъв начин една образована самоуверена жена последователно изчезва в общество, което по никакъв метод не се интересува от нея, минимум личната й амбициозна майка, бременната Рама, наблюдавайки процеса, стартира да преработва личната си комплицирана връзка с майка си. Получава се доста съкровен взор върху връзките сред майки и дъщери, какъвто до момента не е разказван.
Златният лъв беше присъден за повторно на документален филм, на режисьорката Лора Поатрас ( " Гражданинът 4 " за Едуард Сноудън) за забележителния " Всичката хубост и клане " , който съчетава най-малко два кино лентата в един: портрет на фотографката Нан Голдин, която като тинейджър е изхвърлена от дисфункционалното си буржоазно семейство в предградие в Съединени американски щати, съумява да пребори депресията и раздрусва художествения свят с достоверните портрети на субкултурата на Ню Йорк през 80-те години.
All the Beauty and the Bloodshed Източник: Nan Goldin Реклама
Днес Нан Голдин е застъпена в непрекъснатите изложения на всички значими музеи за съвременно изкуство по света. И тук идва вторият паралелен роман: фотографката употребява престижа си в изкуството в битката с семейството милиардери Саклър, които през 90-те години на предишния век с компанията си " Пърдю Фарма " е един от главните артисти в опиоидната рецесия, взела до момента повече от 900 000 жертви. Самата Голдин изпада според от болкоуспокояващото лекарство " Оксиконтин " след интервенция на крайници. Малко по-късно основава асоциацията против взаимозависимост от медикаменти по наставление PAIN. С нейна помощ Голдин се бори за унищожаване на името Саклър от всички огромни музеи като Мет и Гугенхайм в Ню Йорк или Лувъра в Париж, където фамилията подарява големи суми за да изпере името си с филантропия. И двете линии на описа демонстрират признаци на еднакъв проблем, съгласно Голдин " неправилните неща се пазят в загадка в нашето общество и това убива хората ".
Срещу неправилните секрети се бори и иранският режисьор Джафар Панахи, комуто от 2011 година е неразрешено да прави филми. Това не го смущава изключително доста, като даже по време на възбраната печели Златната мечка на Берлинале през 2015 година за " Такси Техеран ". Новият му филм " Няма мечки " взе Специалната премия на журито, само че това ще е последното нещо, което чуваме за него за много време, защото Панахи е в затвор за 6 години. В " Няма мечки " той още веднъж играе себе си и снима филм скрито и отдалече: Тъй като не му е позволено да напуща Иран, дирижира фотосите в Турция по Zoom от гранично иранско село. Филмът, който снима, наблюдава същинския опит за бягство на основните си герои и също е самобитен филм във кино лентата. Развоят на събитията както в селото, по този начин и на фотосите рисува паноптикума на иранското общество сред хватката на формалните управляващи, от една страна, и тази на отживелите обичаи, от друга.
No Bears Източник: JP Production
Безспорната перла на фестивала, както и любим на публиката е черната комедия на Мартин Макдона " Баншите от Инишерин " с премия за най-хубав сюжет. 14 години след " В Брюж " Макдона събира още веднъж Колин Фарел и Брендан Глийсън, този път на измисления остров Инишерин, където в никакъв случай не се случва безусловно нищо и всеки ден в 2 следобяд семпло скроеният Падрайк (Фарел, награден със Сребърен лъв за най-хубав актьор) се среща с по-образования си другар, музиканта Колм (Глийсън), на по бира и двучасов роман за изпражненията на магарето си Лили. Отсреща в Ирландия на 1923 година една безсмислена революция е в разгара си и понякога се чуват оръдия и се подвига дим, само че това не е от огромно значение за нашите герои, те са " против войната и сапуна ", както споделя синът на служителя на реда. Един ден обаче Колм взема решение, че Падрайк към този момент не му харесва и вместо да си губи времето с него, желае да се посвети на композиторските си упоритости. От тук нататък събитията одобряват непредвиден поврат и филмът ще обрисува динамичността на един неправилен спор. Дали въпреки всичко на острова няма паралели със сушата?
The Banshees of Inisherin Източник: The Walt Disney Studios
Тази година звездите се завърнаха на аления килим на Лидо, по-многобройни даже отпреди пандемията. Но огромните имена постоянно светеха по-силно от филмите, които красят - по този начин и незабравимото осъществяване на Кейт Бланшет в ролята на диригентката Лидия Тар в едноименния филм на Тод Филд, за която взе премията за най-хубава актриса. Но същинските открития грееха и без звезди.
И по този начин, виждаме солидни, само че много стандартни разкази като този за неспособността на образно съвършения татко нюйоркски юрист Хю Джакман да откри контакт с минаващото през пубертета си дете в " Синът " на Флориан Зелър, вторият филм от трилогията му след " Бащата " с Антъни Хопкинс (и преди " Майката ", който ще очакваме). Антъни Хопкинс и тук гостува в ролята на бащата и даже отново се споделя Антъни, само че се появява единствено за - безусловно незабравими - две минути, които смразяват кръвта. Останалото е огромен холивудски възторг, който въпреки всичко държи публиката дълго, откакто е напуснала кинозалата. Никой не желае да повтаря грешките на родителите си, само че дали това е толкоз елементарно?
The Son
Пенелопе Круз е майка в друга фамилна драма - " L`Immensità " на Емануеле Криалезе, която ни води в Рим на 70-те години с най-красивата модерна архитектура и мода и най-тъжната действителност на буржоазната класа, която опустошава всичко неконформистко: от майката, която отхвърля да бие детето си, до дъщерята, която в ранен пубертет търси мястото си в бинарния свят на девойките и момчетата.
Дългоочакваният " Блондинка " на Андрю Доминик разочарова като следващия филм, който претендира да застане на страната на Мерилин Монро, подценена от майка си алкохоличка, изнасилена от шефа на холивудско студио, пребита от Джо Димаджо, унизена от Джон Ф. Кенеди, копнееща по татко си, който не познава, и какво ли още не. Но в действителност се подрежда - както самичък си признава в една сцена - в редицата на гореспоменатите агресори. Широката аудитория обаче постоянно драговолно е консумирала Мерилин Монро и воайорството неизбежно отново ще я заведе в кината.
Blonde Източник: Netflix Реклама
Журито към Джулиан Мур със сигурна ръка подмина всички по-конвенционални истории и награди по-оригиналния и по-политическия взор върху света към нас. И по-женския. Двете най-високи награди бяха присъдени на дами.
Голямата премията на журито, както и премията за дебютен филм взе радикално друг фамилен филм. Французойката от сенегалски генезис Алис Диоп е документална режисьорка и във Венеция показа първия си игрален филм, в който пресъздава случай от личния си живот. Преди години бременната Диоп посещава процеса против сенегалката Фабиен Кабу, умъртвила бебето си. Режисьорката е потресена от жестокото закононарушение, само че по едно и също време с това разпознава нещо в Кабу, което медиите не описват - индивида зад закононарушението и събитията, които водят до него. " Сен Омер " е филм с документален почерк, в по-голямата си част демонстрира говорещи глави в голата правосъдна зала на градчето Сен Омер, където Лоранс (Кабу, превъплътена от Гуслаги Маланда) е оставила 15-месечната си щерка на плажа, с цел да я погълне морето.
Saint Omer
Лоранс, както и Рама (Кайе Кагаме като алтер его на Диоп) не дават отговор на клишетата за сенегалски имигрантки във Франция. И двете са високо образовани - Лоранс е пристигнала, с цел да прави докторат върху Витгенщайн, Рама желае да напише актуален мит за Медея по историята на Лоранс. Докато Лоранс споделя по какъв начин една образована самоуверена жена последователно изчезва в общество, което по никакъв метод не се интересува от нея, минимум личната й амбициозна майка, бременната Рама, наблюдавайки процеса, стартира да преработва личната си комплицирана връзка с майка си. Получава се доста съкровен взор върху връзките сред майки и дъщери, какъвто до момента не е разказван.
Златният лъв беше присъден за повторно на документален филм, на режисьорката Лора Поатрас ( " Гражданинът 4 " за Едуард Сноудън) за забележителния " Всичката хубост и клане " , който съчетава най-малко два кино лентата в един: портрет на фотографката Нан Голдин, която като тинейджър е изхвърлена от дисфункционалното си буржоазно семейство в предградие в Съединени американски щати, съумява да пребори депресията и раздрусва художествения свят с достоверните портрети на субкултурата на Ню Йорк през 80-те години.
All the Beauty and the Bloodshed Източник: Nan Goldin Реклама
Днес Нан Голдин е застъпена в непрекъснатите изложения на всички значими музеи за съвременно изкуство по света. И тук идва вторият паралелен роман: фотографката употребява престижа си в изкуството в битката с семейството милиардери Саклър, които през 90-те години на предишния век с компанията си " Пърдю Фарма " е един от главните артисти в опиоидната рецесия, взела до момента повече от 900 000 жертви. Самата Голдин изпада според от болкоуспокояващото лекарство " Оксиконтин " след интервенция на крайници. Малко по-късно основава асоциацията против взаимозависимост от медикаменти по наставление PAIN. С нейна помощ Голдин се бори за унищожаване на името Саклър от всички огромни музеи като Мет и Гугенхайм в Ню Йорк или Лувъра в Париж, където фамилията подарява големи суми за да изпере името си с филантропия. И двете линии на описа демонстрират признаци на еднакъв проблем, съгласно Голдин " неправилните неща се пазят в загадка в нашето общество и това убива хората ".
Срещу неправилните секрети се бори и иранският режисьор Джафар Панахи, комуто от 2011 година е неразрешено да прави филми. Това не го смущава изключително доста, като даже по време на възбраната печели Златната мечка на Берлинале през 2015 година за " Такси Техеран ". Новият му филм " Няма мечки " взе Специалната премия на журито, само че това ще е последното нещо, което чуваме за него за много време, защото Панахи е в затвор за 6 години. В " Няма мечки " той още веднъж играе себе си и снима филм скрито и отдалече: Тъй като не му е позволено да напуща Иран, дирижира фотосите в Турция по Zoom от гранично иранско село. Филмът, който снима, наблюдава същинския опит за бягство на основните си герои и също е самобитен филм във кино лентата. Развоят на събитията както в селото, по този начин и на фотосите рисува паноптикума на иранското общество сред хватката на формалните управляващи, от една страна, и тази на отживелите обичаи, от друга.
No Bears Източник: JP Production
Безспорната перла на фестивала, както и любим на публиката е черната комедия на Мартин Макдона " Баншите от Инишерин " с премия за най-хубав сюжет. 14 години след " В Брюж " Макдона събира още веднъж Колин Фарел и Брендан Глийсън, този път на измисления остров Инишерин, където в никакъв случай не се случва безусловно нищо и всеки ден в 2 следобяд семпло скроеният Падрайк (Фарел, награден със Сребърен лъв за най-хубав актьор) се среща с по-образования си другар, музиканта Колм (Глийсън), на по бира и двучасов роман за изпражненията на магарето си Лили. Отсреща в Ирландия на 1923 година една безсмислена революция е в разгара си и понякога се чуват оръдия и се подвига дим, само че това не е от огромно значение за нашите герои, те са " против войната и сапуна ", както споделя синът на служителя на реда. Един ден обаче Колм взема решение, че Падрайк към този момент не му харесва и вместо да си губи времето с него, желае да се посвети на композиторските си упоритости. От тук нататък събитията одобряват непредвиден поврат и филмът ще обрисува динамичността на един неправилен спор. Дали въпреки всичко на острова няма паралели със сушата?
The Banshees of Inisherin Източник: The Walt Disney Studios
Тази година звездите се завърнаха на аления килим на Лидо, по-многобройни даже отпреди пандемията. Но огромните имена постоянно светеха по-силно от филмите, които красят - по този начин и незабравимото осъществяване на Кейт Бланшет в ролята на диригентката Лидия Тар в едноименния филм на Тод Филд, за която взе премията за най-хубава актриса. Но същинските открития грееха и без звезди.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ