Дали Бекет би се разсмял? И дали би се хванал

Дали Бекет би се разсмял? И дали би се хванал за главата, в случай че героите му надвишават личните му (не)очаквания за обмислен оптимизъм?

Дали Бекет би избухнал от прекомерно свободната интерпретация на един свят, който самият той основава с изначалната концепция за нищо-не-случване и за неправилен кръговрат. И всичко това – предадено посредством гениалната и сякаш прикритата философия на парадокса.

Дали Бекет би одобрил прочита на Иван Урумов в театъра на Армията. Ключът е в думите на ирландския драматург от по-ранните му години: „ В началото бе каламбурът. И така нататък “ (1936). И българският режисьор като че ли се е водил напълно от тази индиректна „ благословия “ на Бекет. И от упътванията на създателя са останали единствено сбитите му описания за декора – път, дърво и вечер. Като „ дървото “ липсва от главната сцена, а „ пътят “ е като „ червен “ килим, още веднъж в подтекста на безсмислието и онази част от живота, която губим в търсене на внимание.





Иван Урумов влиза с шут – във всички смисли на тази дума – в света на Диди (Иван Радоев) и Гого (Георги Къркеланов). Влиза със замаха, с който самият Бекет влиза в света на театъра, и с един съответен на времето си прочит – дръзновен, стряскащ, абсурден, неуместен... Защото „ В очакване на Годо “ е не просто пиеса, а свещена книга, която принадлежи на всеки, съумял да я прочете с нужната доза почитание.

Ефекта на шута е заздравен от появяването на клоуните Поцо (Юлиан Вергов) и Лъки (Моню Монев). Героят на Вергов е еманация на парадокса – създание,което наподобява и на антична скулптура, и на Елтън Джон в пижама, и на травестит, който се обръща към спътника си (Моньо Монев) със „ Свиньо “. През тази, единствено на пръв взор, неестетична езикова „ помийна яма “, минава цялата драма в упованието на Годо. И с цел да мине оттатък „ елементарния “ парадокс, сюжетът е „ заздравен “, на ръба на непотребното, с появяването – с самоувереност – на Момчето, изпратено от Годо. Тази роля с риск е поверена на Мирослав Пашов.





Излишни са сравненията с „ В очакване на Годо “ от 1988 година Важното е, че същият спектакъл и същата сцена имат смелостта да продължат да пишат по тематиката „ В очакване на Годо “ в България “ – с един напълно нов, необременен взор. Без неизбежния автокомплекс от паметния статут на спектакъла, осъществен от незабравимия Леон Даниел с Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Мирослав Косев и Веселин Ранков.