Далеч в Американския северозапад, в обрулена от вятъра снежна пустош,

Далеч в Американския северозапад, в обрулена от вятъра снежна пустота, един крайпътен хан се трансформира в пресечна точка на меко казано противоположни ползи. После бавно прераства в сцена на отмъщения и нетърпими омрази, до момента в който най-после всичко потъва в кръв и мозък. Дори за почитателите на Тарантино, измежду които аз постоянно съм се нареждала, този филм е повече от жесток. Действието се развива след Гражданската война в Съединени американски щати, когато расизмът е по-силен от всеки път и с капацитета да трансформира всяка инцидентна среща в кървава свада от най-класически тарантиновски порядък.

Формулата е позната и от предходни филми на Тарантино  – лимитирано пространство, което героите са принудени да споделят по нужда, липса на разграничаване сред положителни и неприятни облици, доста грубост и принуждение, прекален натурализъм на сцените, мощни артисти и наивна религия у фена, че въпреки всичко може и да има малко положително на този свят. Е, няма. Този път Тарантино не ни е икономисал нищо, с изключение на опцията да се припознаем с някои от облиците на екрана.

С удивление прочетох едно изявление на Тарантино, който приказва за антирасистките послания на кино лентата. Честно казано, всички герои, в това число и този на Самюъл Л. Джаксън, бяха толкоз антипатични, че на човек му е мъчно да изпита даже елемантарна човешка емпатия, камо ли да се трогне от политически послания в сходен филм. Естествено, не оборвам изказванията му, че Съединени американски щати би трябвало да се изправи против расисткото си минало /и настояще/, само че аз персонално не считам, че " Омразната осморка " ще помогне в това отношение. 

Пищна и в това време театрално-интимна визия, с помощта на напряко античната технология /използвана от 1957 до 1966 г./, с която е сниман филмът, паметни артисти като Тим Рот, Самуел Джаксън, Кърт Ръсел и Майкъл Медсън и безспорна липса на позитивност, това е последният Тарантино. Истински хардкор.