Откъс от Елегантността на таралежа от Мюриел Барбери
Дълбока мисъл №1
Да преследваш звездите и да свършиш в буркана с червени рибки
ЯВНО ПОНЯКОГА ВЪЗРАСТНИТЕ ОТДЕЛЯТ ВРЕМЕ, с цел да седнат и да се замислят над неуспеха на живота си. Тогава се самосъжаляват, без да схващат нищо, и като мухи, които се блъскат все в едно и също стъкло, се тръшкат, страдат, линеят, стават депресивни и си задават въпроса по какъв начин са могли да затънат в тресавище, в което изобщо не са имали желание да попаднат. Най-интелигентните даже вършат от това един тип верую: ах, жалката пустота на буржоазното съществувание! Случва се циници от този вид да вечерят на масата на баща: „ Какво стана с младежките ни фантазии? “, питат се те с доволния тип на хора, лишени от илюзии. „ Отлетяха, а животът е гнусен. “ Ненавиждам тази подправена проницателност на зрялата възраст. Истината е, че и те са като другите – хлапаци, които не схващат какво се е случило с тях, и се вършат на мъжаги, въпреки че им иде да плачат.
Всъщност всичко е доста просто. Проблемът е, че децата имат вяра на думите на възрастните и когато на собствен ред пораснат, си отмъщават, като лъжат личните си деца. „ Животът има смисъл, който възрастните са прозрели “ е всеобща неистина, в която всички би трябвало да имат вяра. И когато в зрялата си възраст човек разбере, че това не е по този начин, е към този момент доста късно. Тайнството остава ненакърнено, само че целият запас от сила е от дълго време привършен в глупави действия. Можеш само, доколкото е по силите ти, да притъпяваш болката, като се опитваш да криеш от самия себе си обстоятелството, че не намираш никакъв смисъл в живота си, и да мамиш личните си деца, с цел да убедиш по-добре самичък себе си.
![Елегантността на таралежа от Мюриел Барбери – тънък и остър роман за живота]( "Елегантността на таралежа от Мюриел Барбери – тънък и остър роман за живота")
" Елегантността на таралежа " от Мюриел Барбери – тънък и остър роман за живота
С над 30 чуждоезикови издания, милиони продадени копия и сполучлива екранизация, това е елегантен роман за любовта към живота в най-чудатите...
Всички познати на моите родители са извървели един и същи път: младост, когато са се пробвали да извлекат изгода от интелекта си, да изстискат като лимон опциите на образованието си и да си обезпечат елитарно състояние, а след това цялостен един живот, през който с смут се питат за какво такива огромни очаквания са довели до такова празно битие. Хората си фантазират, че се стремят към звездите, а свършват като алените рибки в буркана. Питам се дали няма да е по-просто да се изясни още през цялото време на децата, че животът е неправилен. Това би лишило детството от някои приятни мигове, само че би икономисало доста време в зрялата възраст – без да броим, че ще ни спести най-малко една контузия, тази с буркана.
Аз съм на дванайсет години, пребивавам на ул. „ Грьонел “ №7 в тузарски апартамент. Родителите ми са богати, фамилията ми е богато и затова сестра ми и аз сме евентуално богати. Баща ми е народен представител, откакто е бил министър, и безспорно ще свърши като ръководител на Народното събрание и ще опразва избата на двореца Ласе. Майка ми… Е, майка ми не е чак величие, само че по тази причина пък е образована. Има докторат по литература. Пише без правописни неточности поканите си за вечеря и непрекъснато ни лази по нервите с литературни образци („ Коломб, не се прави на госпожа Дьо Германт “, „ Пиленце, ти си същинска Сансеверина “).
Въпреки това, макар целия този шанс и всичкото това благосъстояние аз знам от доста от дълго време, че крайното ни предопределение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм доста умна. Нещо повече, извънредно умна. Достатъчно е да вземем децата на моята възраст, сред нас зее същинска бездна. Тъй като не държа изключително да ме виждат, а и в семейство, където мозъкът се счита за висша полезност, в никакъв случай няма да оставят на мира едно свръхнадарено дете – в учебно заведение се старая да огранича триумфите си, само че даже и освен това състояние постоянно съм първа. Може би си мислите, че е елементарно да се правиш на обикновено образован, когато на дванайсет години си на равнище първи курс в университета? Ни минимум! Нужни са старания, с цел да се изкараш по-глупав, в сравнение с си. Но пък, въпреки това, това ми оказва помощ да не умра от досада: времето, което икономисвам от учене и схващане, аз употребявам, с цел да подражавам стила, отговорите, държанието, заниманията и дребните неточности на елементарните положителни възпитаници. Така да вземем за пример чета всичко, което написа Констанс Баре, втората по триумф в класа, по математика, френски и история, и по този начин се узнавам какво би трябвало да върша: по френски – да подреждам свързани и вярно написани думи, по математика – механично да пресъздавам безсмислени дейности, и по история – да дублирам върволяк от обстоятелства, свързани с логичен съюзи. Но даже спрямо възрастните аз съм доста по-умна от мнозина. Така е. Не се гордея изключително, тъй като нямам никакъв принос за това. Но в случай че има нещо несъмнено, това е, че в буркана аз няма да попадна. Това е добре премислено решение. Дори за дете като мен, толкоз интелигентно, толкоз надарено, толкоз друго от останалите и толкоз превъзхождащо множеството, животът към този момент е предначертан и отчайващо скръбен: наподобява, никой не е помислил, че животът е неуместен и че триумфът напълно не е по-ценен от неуспеха. Само е по-удобен. И още: мисля, че прозорливостта вгорчава триумфа, до момента в който посредствеността постоянно се надява на нещо.
Тъй че решението е взето. Скоро ще изляза от детството и въпреки уверена, че животът е фарс, нямам доверие, че ще съумея да се съпротивлявам до дъно. Всъщност ние сме програмирани, с цел да имаме вяра в нещо, което не съществува, тъй като сме живи същества и не желаеме да страдаме. Поради това пилеем всичките си сили, с цел да се убедим, че има неща, които си костват труда, и че тъкмо по тази причина животът има смисъл. Може да съм доста умна, само че не знам още какъв брой ще мога да се боря против тази биологична наклонност. Дали когато се включа в конкуренцията на възрастните, към момента ще бъда способна да се оправям с възприятието за парадокс? Не ми се има вяра. Затова взех решението си: в края на тази образователна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия. Не се тревожете, нямам желание да го извърша с гръм и тропот, като че ли е някакво мъжество или предизвикателство. Впрочем в мой интерес е никой нищо да не заподозре. Възрастните се отнасят истерично към гибелта, преувеличават, придават ѝ супер огромно значение, а в действителност тя е най-баналното нещо на света. За мен е значимо не нещото, а по какъв начин да го направя. Японското в мен явно би предпочело сепуку. Като споделям японското в мен, имам поради моята обич към Япония. Аз съм в четвърти клас и несъмнено, избрах за втори език японски. Учителят ни не е нещо изключително, дъвче думите на френски и непрекъснато се почесва по главата, все едно е паднал от луната, само че учебникът ни не е неприятен и от началото на образователната година много напреднах. Надявам се след няколко месеца да мога да чета обичаните си манги в оригинал. Мама не схваща по какъв начин едно момиче-надарено-като-теб може да чете манги. Дори не си направих труда да ѝ обясня, че манга на японски значи просто комикс. Тя счита, че се тъпча със субкултура, и аз не ѝ правя възражение. С една дума, след няколко месеца може би ще чета Танигучи на японски. Ето че отново се връщаме към моя проблем: би трябвало да го реализира преди 16 юни, тъй като на 16 юни се самоубивам. Но никакво сепуку. Вярно, при него има доста кръв и хубост, но… ами почтено казано, нямам предпочитание да се мъча. Всъщност мразя страданието: считам, че когато си решил да се самоубиеш, тъй като това е в реда на нещата, би трябвало да го направиш добродушно. Умирането би трябвало да бъде прелестен преход, меко кацане в покоя. Има хора, които се самоубиват, като скачат от четвъртия етаж, пият белина или се бесят! Побъркана работа! Дори считам, че е непристойно. Нали тъкмо по тази причина умираш – с цел да избегнеш страданието? Аз съм планувала по какъв начин да си отида: от една година всеки месец свивам по едно хапче от сънотворните, които мама държи на нощното си шкафче. Тя употребява такива количества, тъй че няма да забележи даже и в случай че вземах по едно хапче всеки ден, само че аз взех решение да бъда доста внимателна. Когато си взел решение, което мъчно ще бъде разбрано, не би трябвало да оставяш нищо на случайността. Нямате визия какъв брой бързо хората застават на пътя ви и пречат на най-съкровените ви стремежи в името на тъпотии от рода на „ смисъла на живота “ или „ любовта към индивида “. А, да не не помни, и „ детството е нещо свято “.
Та по този начин, умерено съм се запътила към датата 16 юни и не се опасявам. Може би малко скърбя. Но светът, подобен, какъвто е, не е основан за принцеси. Обаче даже и откакто е решил да почине, човек не може да стои и да вегетира като прогнил зарзават. Напротив. Важното не е да умреш, нито възрастта, на която си починал, а какво си направил сега на гибелта си. Героите на Танигучи умират, покорявайки Еверест. Тъй като няма да имам никакъв късмет да изкача К2 или Гранд Жорас преди 16 юни, моят персонален Еверест е едно интелектуално обвързване. Поставих си за цел да имам допустимо максимален брой дълбоки мисли и да ги протоколирам в тази тетрадка: в случай че всичко е безсмислено, то дано най-малко мозъкът ми да се тренира, не е ли по този начин? И тъй като японското в мен заема огромна част, прибавих още една насила: съответната дълбока мисъл ще бъде изразена под форма на малко стихотворение в японски жанр: хайку (тристишие) или танка (петстишие).
![Какво е Чудото на българската книжовност – нова книга от откривателя Христо Буковски]( "Какво е Чудото на българската книжовност – нова книга от откривателя Христо Буковски")
Какво е " Чудото на българската книжовност " – нова книга от откривателя Христо Буковски
Нова книга от Христо Буковски – създател на „ Опасният списък на богомилите “, „ Похитеното богатство на богомилите&ld...
Любимото ми хайку е от Башо.
Рибарска барака
Смесени със скаридите
Щурци!
![Откъс от Позорище от Добромир Бойчев]( "Откъс от Позорище от Добромир Бойчев")
Откъс от " Позорище " от Добромир Бойчев
1 ТОПЛА ЛЯТНА ВЕЧЕР ВЛАСТВАШЕ над живописното пристанище на Солун. Откъм залива подухваше пресен бриз и носеше дъха на водорасли, пресни...
Това не ти е бурканът с рибки, не, това е лирика!
Но в света, в който пребивавам, има по-малко лирика, в сравнение с в колибата на японски риболовец. Нормално ли е съгласно вас четирима души да се ширят на четиристотин квадратни метра, до момента в който доста други – и измежду тях може би и прокълнати поети – да нямат обичайно жилище и да се гъчкат по петнайсетима на двайсет квадратни метра. Това лято, като чух по новините, че няколко африканци са починали, тъй като на стълбището на скапания им блок избухнал пожар, ми хрумна нещо. Буркана с рибки те си го гледат по през целия ден, не могат да го избегнат, като си описват всякакви дивотии. Но моите родители и Коломб си фантазират, че плуват в океан, откакто живеят на четиристотин квадратни метра, препълнени с мебели и картини.
Затова на 16 юни считам да освежа сарделената им памет: ще подпаля жилището (със запалката за барбекю). Моля, апелирам, не съм престъпница: ще го направя, когато ги няма (16 юни се пада в събота, а в събота следобяд Коломб отива при Тиберий, мама на йога, баща в клуба си. Оставам единствено аз.). Ще изгоня котките през прозореца, ще се обадя на пожарната задоволително рано, с цел да няма жертви. После умерено ще ида да дремя у баба със сънотворните.
Без апартамент и без щерка те може би ще се сетят да помислят за всички починали африканци?
Да преследваш звездите и да свършиш в буркана с червени рибки
ЯВНО ПОНЯКОГА ВЪЗРАСТНИТЕ ОТДЕЛЯТ ВРЕМЕ, с цел да седнат и да се замислят над неуспеха на живота си. Тогава се самосъжаляват, без да схващат нищо, и като мухи, които се блъскат все в едно и също стъкло, се тръшкат, страдат, линеят, стават депресивни и си задават въпроса по какъв начин са могли да затънат в тресавище, в което изобщо не са имали желание да попаднат. Най-интелигентните даже вършат от това един тип верую: ах, жалката пустота на буржоазното съществувание! Случва се циници от този вид да вечерят на масата на баща: „ Какво стана с младежките ни фантазии? “, питат се те с доволния тип на хора, лишени от илюзии. „ Отлетяха, а животът е гнусен. “ Ненавиждам тази подправена проницателност на зрялата възраст. Истината е, че и те са като другите – хлапаци, които не схващат какво се е случило с тях, и се вършат на мъжаги, въпреки че им иде да плачат.
Всъщност всичко е доста просто. Проблемът е, че децата имат вяра на думите на възрастните и когато на собствен ред пораснат, си отмъщават, като лъжат личните си деца. „ Животът има смисъл, който възрастните са прозрели “ е всеобща неистина, в която всички би трябвало да имат вяра. И когато в зрялата си възраст човек разбере, че това не е по този начин, е към този момент доста късно. Тайнството остава ненакърнено, само че целият запас от сила е от дълго време привършен в глупави действия. Можеш само, доколкото е по силите ти, да притъпяваш болката, като се опитваш да криеш от самия себе си обстоятелството, че не намираш никакъв смисъл в живота си, и да мамиш личните си деца, с цел да убедиш по-добре самичък себе си.
С над 30 чуждоезикови издания, милиони продадени копия и сполучлива екранизация, това е елегантен роман за любовта към живота в най-чудатите...
Всички познати на моите родители са извървели един и същи път: младост, когато са се пробвали да извлекат изгода от интелекта си, да изстискат като лимон опциите на образованието си и да си обезпечат елитарно състояние, а след това цялостен един живот, през който с смут се питат за какво такива огромни очаквания са довели до такова празно битие. Хората си фантазират, че се стремят към звездите, а свършват като алените рибки в буркана. Питам се дали няма да е по-просто да се изясни още през цялото време на децата, че животът е неправилен. Това би лишило детството от някои приятни мигове, само че би икономисало доста време в зрялата възраст – без да броим, че ще ни спести най-малко една контузия, тази с буркана.
Аз съм на дванайсет години, пребивавам на ул. „ Грьонел “ №7 в тузарски апартамент. Родителите ми са богати, фамилията ми е богато и затова сестра ми и аз сме евентуално богати. Баща ми е народен представител, откакто е бил министър, и безспорно ще свърши като ръководител на Народното събрание и ще опразва избата на двореца Ласе. Майка ми… Е, майка ми не е чак величие, само че по тази причина пък е образована. Има докторат по литература. Пише без правописни неточности поканите си за вечеря и непрекъснато ни лази по нервите с литературни образци („ Коломб, не се прави на госпожа Дьо Германт “, „ Пиленце, ти си същинска Сансеверина “).
Въпреки това, макар целия този шанс и всичкото това благосъстояние аз знам от доста от дълго време, че крайното ни предопределение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм доста умна. Нещо повече, извънредно умна. Достатъчно е да вземем децата на моята възраст, сред нас зее същинска бездна. Тъй като не държа изключително да ме виждат, а и в семейство, където мозъкът се счита за висша полезност, в никакъв случай няма да оставят на мира едно свръхнадарено дете – в учебно заведение се старая да огранича триумфите си, само че даже и освен това състояние постоянно съм първа. Може би си мислите, че е елементарно да се правиш на обикновено образован, когато на дванайсет години си на равнище първи курс в университета? Ни минимум! Нужни са старания, с цел да се изкараш по-глупав, в сравнение с си. Но пък, въпреки това, това ми оказва помощ да не умра от досада: времето, което икономисвам от учене и схващане, аз употребявам, с цел да подражавам стила, отговорите, държанието, заниманията и дребните неточности на елементарните положителни възпитаници. Така да вземем за пример чета всичко, което написа Констанс Баре, втората по триумф в класа, по математика, френски и история, и по този начин се узнавам какво би трябвало да върша: по френски – да подреждам свързани и вярно написани думи, по математика – механично да пресъздавам безсмислени дейности, и по история – да дублирам върволяк от обстоятелства, свързани с логичен съюзи. Но даже спрямо възрастните аз съм доста по-умна от мнозина. Така е. Не се гордея изключително, тъй като нямам никакъв принос за това. Но в случай че има нещо несъмнено, това е, че в буркана аз няма да попадна. Това е добре премислено решение. Дори за дете като мен, толкоз интелигентно, толкоз надарено, толкоз друго от останалите и толкоз превъзхождащо множеството, животът към този момент е предначертан и отчайващо скръбен: наподобява, никой не е помислил, че животът е неуместен и че триумфът напълно не е по-ценен от неуспеха. Само е по-удобен. И още: мисля, че прозорливостта вгорчава триумфа, до момента в който посредствеността постоянно се надява на нещо.
Тъй че решението е взето. Скоро ще изляза от детството и въпреки уверена, че животът е фарс, нямам доверие, че ще съумея да се съпротивлявам до дъно. Всъщност ние сме програмирани, с цел да имаме вяра в нещо, което не съществува, тъй като сме живи същества и не желаеме да страдаме. Поради това пилеем всичките си сили, с цел да се убедим, че има неща, които си костват труда, и че тъкмо по тази причина животът има смисъл. Може да съм доста умна, само че не знам още какъв брой ще мога да се боря против тази биологична наклонност. Дали когато се включа в конкуренцията на възрастните, към момента ще бъда способна да се оправям с възприятието за парадокс? Не ми се има вяра. Затова взех решението си: в края на тази образователна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия. Не се тревожете, нямам желание да го извърша с гръм и тропот, като че ли е някакво мъжество или предизвикателство. Впрочем в мой интерес е никой нищо да не заподозре. Възрастните се отнасят истерично към гибелта, преувеличават, придават ѝ супер огромно значение, а в действителност тя е най-баналното нещо на света. За мен е значимо не нещото, а по какъв начин да го направя. Японското в мен явно би предпочело сепуку. Като споделям японското в мен, имам поради моята обич към Япония. Аз съм в четвърти клас и несъмнено, избрах за втори език японски. Учителят ни не е нещо изключително, дъвче думите на френски и непрекъснато се почесва по главата, все едно е паднал от луната, само че учебникът ни не е неприятен и от началото на образователната година много напреднах. Надявам се след няколко месеца да мога да чета обичаните си манги в оригинал. Мама не схваща по какъв начин едно момиче-надарено-като-теб може да чете манги. Дори не си направих труда да ѝ обясня, че манга на японски значи просто комикс. Тя счита, че се тъпча със субкултура, и аз не ѝ правя възражение. С една дума, след няколко месеца може би ще чета Танигучи на японски. Ето че отново се връщаме към моя проблем: би трябвало да го реализира преди 16 юни, тъй като на 16 юни се самоубивам. Но никакво сепуку. Вярно, при него има доста кръв и хубост, но… ами почтено казано, нямам предпочитание да се мъча. Всъщност мразя страданието: считам, че когато си решил да се самоубиеш, тъй като това е в реда на нещата, би трябвало да го направиш добродушно. Умирането би трябвало да бъде прелестен преход, меко кацане в покоя. Има хора, които се самоубиват, като скачат от четвъртия етаж, пият белина или се бесят! Побъркана работа! Дори считам, че е непристойно. Нали тъкмо по тази причина умираш – с цел да избегнеш страданието? Аз съм планувала по какъв начин да си отида: от една година всеки месец свивам по едно хапче от сънотворните, които мама държи на нощното си шкафче. Тя употребява такива количества, тъй че няма да забележи даже и в случай че вземах по едно хапче всеки ден, само че аз взех решение да бъда доста внимателна. Когато си взел решение, което мъчно ще бъде разбрано, не би трябвало да оставяш нищо на случайността. Нямате визия какъв брой бързо хората застават на пътя ви и пречат на най-съкровените ви стремежи в името на тъпотии от рода на „ смисъла на живота “ или „ любовта към индивида “. А, да не не помни, и „ детството е нещо свято “.
Та по този начин, умерено съм се запътила към датата 16 юни и не се опасявам. Може би малко скърбя. Но светът, подобен, какъвто е, не е основан за принцеси. Обаче даже и откакто е решил да почине, човек не може да стои и да вегетира като прогнил зарзават. Напротив. Важното не е да умреш, нито възрастта, на която си починал, а какво си направил сега на гибелта си. Героите на Танигучи умират, покорявайки Еверест. Тъй като няма да имам никакъв късмет да изкача К2 или Гранд Жорас преди 16 юни, моят персонален Еверест е едно интелектуално обвързване. Поставих си за цел да имам допустимо максимален брой дълбоки мисли и да ги протоколирам в тази тетрадка: в случай че всичко е безсмислено, то дано най-малко мозъкът ми да се тренира, не е ли по този начин? И тъй като японското в мен заема огромна част, прибавих още една насила: съответната дълбока мисъл ще бъде изразена под форма на малко стихотворение в японски жанр: хайку (тристишие) или танка (петстишие).
Нова книга от Христо Буковски – създател на „ Опасният списък на богомилите “, „ Похитеното богатство на богомилите&ld...
Любимото ми хайку е от Башо.
Рибарска барака
Смесени със скаридите
Щурци!
1 ТОПЛА ЛЯТНА ВЕЧЕР ВЛАСТВАШЕ над живописното пристанище на Солун. Откъм залива подухваше пресен бриз и носеше дъха на водорасли, пресни...
Това не ти е бурканът с рибки, не, това е лирика!
Но в света, в който пребивавам, има по-малко лирика, в сравнение с в колибата на японски риболовец. Нормално ли е съгласно вас четирима души да се ширят на четиристотин квадратни метра, до момента в който доста други – и измежду тях може би и прокълнати поети – да нямат обичайно жилище и да се гъчкат по петнайсетима на двайсет квадратни метра. Това лято, като чух по новините, че няколко африканци са починали, тъй като на стълбището на скапания им блок избухнал пожар, ми хрумна нещо. Буркана с рибки те си го гледат по през целия ден, не могат да го избегнат, като си описват всякакви дивотии. Но моите родители и Коломб си фантазират, че плуват в океан, откакто живеят на четиристотин квадратни метра, препълнени с мебели и картини.
Затова на 16 юни считам да освежа сарделената им памет: ще подпаля жилището (със запалката за барбекю). Моля, апелирам, не съм престъпница: ще го направя, когато ги няма (16 юни се пада в събота, а в събота следобяд Коломб отива при Тиберий, мама на йога, баща в клуба си. Оставам единствено аз.). Ще изгоня котките през прозореца, ще се обадя на пожарната задоволително рано, с цел да няма жертви. После умерено ще ида да дремя у баба със сънотворните.
Без апартамент и без щерка те може би ще се сетят да помислят за всички починали африканци?
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ