Дъждът започваше да се усилва и се налагаше да си

Дъждът започваше да се усилва и се постановяваше да си намеря някакъв подслон. Някъде надолу по улицата може би имаше магазинчета или заведения с козирка, където да се скрия. Докато се колебаех какво да направя и накъде да потегли, чух зад себе си забързани стъпки – тон от токчета по тротоара. Една жена с червен чадър ме задмина, пресече и се озова в градинката. Там я чакаше мъж. Прегърнаха се за малко. После тя остави разгънатия си чадър на една скамейка и се приюти под неговия – черен, типичен мъжки чадър. Пресякоха улицата и по този начин чух част от диалога им.

– Още ли продължаваш да го правиш?

– Да. Така някой може да откри нещо, предопределено единствено за него в точния миг.

– Този е със звездички. Да не би да е детски?

– Хах, не! Чадърите ми са за възрастни. Просто обичам звездички.

– Знам. И точки.

– Да! И есента обичам...

– Откога?

Скриха се в едно кафене надолу по улицата. Аз взех аления чадър, който към момента стоеше самотно на пейката. Имах още няколко задания, които с помощта на него нямаше да пропаднат.

Какви ли бяха? Приятели, двойка, семейство?... Замислих се за срещите и за отпечатъците, които те оставят. Всяка мисъл, всяка страст оставя своя отпечатък. Понякога внимателно и прикрито, различен път по-дълбоко и даже очевидно, като белег. Срещите са най-различни, само че постоянно са белязани от пай откраднато, харизано, споделено време. Аромат, усмивка, взор... Някъде, в миналото, тъй като...

След към час и половина ги видях още веднъж. Подминаха ме. Чух я да споделя:

– Чудесно е това! Толкова се веселя!