Да започнем с очевидна уговорка: Пипи Дългото чорапче е отколешна

Да стартираме с явна спогодба: Пипи Дългото чорапче е отколешна симпатяга и има „ коса с цвят на морков, вързана на две плитки ”. Затова правенето на паралели сред президента на България Румен Радев и героинята на Астрид Линдгрен е допустимо заради подобие в напълно различен аспект: и двамата имат изключително виждане за света, който ги заобикаля. Тази странна перцепция за интернационалните процеси бе демонстрирана от титуляря на бул. „ Ал. Дондуков ” 2 няколко пъти в границите на първия му мандат. Така да вземем за пример, през 2017-та година президентът се разгласи за унищожаване на глобите на Европейския съюз (ЕС) против Русия. При това той показа тази си позиция не къде да е, а в Полша, която, дружно с балтийските страни, е измежду най-сериозните поддръжници на рестрикциите, налагани от Брюксел на Москва. Да отидеш във Варшава и да заявиш, че съветските наказания са нездравословни, е също толкоз далновидно, колкото в случай че веган се появи с кюфтета от нахут и магданоз на барбекю с месоядни.   И в случай че през днешния ден, в подтекста на непрекъснатата изборна обстановка, в която се намира страната през последните няколко месеца, Румен Радев реши да експлоатира турската карта, то през 2018-та година българският държавен глава бе единственият настоящ подобен на държава-членка на Европейски Съюз, който посети церемонията по встъпването за повторно в служба на турския си сътрудник Реджеп Тайип Ердоган. Тогава това се случи откакто година по-рано, на творби в Турция референдум, президентът на югоизточната ни съседка се снабди с спомагателни пълномощия в изпълнителната и правосъдната власт на страната. Тези промени в институционалната архитектура на Турция се разчитат като дискусионни в Европейски Съюз и несъмнено не способстват за подобряването на връзките сред Анкара и Брюксел.    А когато през 2019-та събитията във Венецуела разделиха света на симпатизиращи на демократичните сили към Хуан Гуайдо и тези, подкрепящи Николас Мадуро, българският държавен глава прикани България да не се причислява към европейската позиция по проблема. С последното Румен Радев се подреди до мненията, изразени под една или друга форма, от Русия, Китай и Турция. Разбира се, нито един институционално-натоварен представител на България не е задължен да марширува като пионерче на манифестация пред взора на Брюксел. Знаем максимата, че когато всички мислят еднообразно, значи никой не мисли. Още повече, че Румен Радев не е единственият политик от европейското пространство, който да смята глобите, наложени на Русия, за неправилни. А когато Европейски Съюз не можа да прокара обща позиция по отношение на протичащото се във Венецуела, в която да адресира сериозно Николас Мадуро, то това бе заради съпротивата на Италия и Гърция. А Виктор Орбан, в качеството му на министър-председател на Унгария, също бе на церемонията за встъпването в служба на Ердоган за повторно като президент на Турция.    Проблемът с всеки един от тези епизоди обаче се състои в това, че гласът на българския държавен глава го нареждаше по-скоро измежду съперниците на страната ни, в сравнение с измежду сътрудниците ѝ, с които тя е в общи съюзи. В този смисъл, настоящият президент, главните преимущества на който са свързани с представянето на страната пред други такива, не е бил източник на доверие към България измежду сътрудниците ѝ в Европейски Съюз и НАТО. Иначе би било отлично, в случай че българският президент не клечеше в връзките си с представителите на другите страни, били те на запад или на изток от нас. Но, както демонстрира онази фотография от церемонията в Париж от отбелязването на стогодишнината от края на Първата международна война през 2018-та година, съветският президент Владимир Путин внезапно се оказа по-висок от българския държавен глава и брачната половинка му. Това няма по какъв начин да е допустимо, в случай че Румен Радев и първата дама не са решили да създадат поклон към съветския държавен глава с чупка в кръста. Но по този начин е – за едни свити юмруци, за други – гъвкави колене.    Когато пък, по случай 140-годишнината от Освобождението на България, в страната ни пристигна съветският патриарх Кирил, то същият се държа дидактично по отношение на Румен Радев, който смирено и покорно се сливаше с интериора пред нахалното наставничество на госта си. Подобно държание не би било учудващо за български политик, който по конюнктурни и електорални аргументи избира да се снишава пред съветския взор. Но това не е държание на военачалник на НАТО. Така както и един военачалник на НАТО не би се поставил в ролята на пресаташе на съветските управляващи, какъвто бе казусът на българския президент, който, след срещата си през 2018-та година с тогавашния министър-председател на Руската Федерация Дмитрий Медведев, излезе пред публицистите и съобщи, че руснаците чакат среща с българския министър-председател. Въпреки че - най-малко съгласно написаните му в Конституцията на страната пълномощия - българският президент несъмнено не е слаба фигура, то въпреки всичко политическата система на страната е по този начин конструирана, че да не натоварва титуляря на „ Ал. Дондуков ” 2 с огромни упования. Или дано го кажем по различен метод: ресурсът на президента, без значение кой е той, е стеснен, когато става дума за разрешаване на проблеми от настоящо естество. Това, което обаче сигурно се чака от президента, е той да не основава обструкции, т.е. в случай че не може да бъде в поддръжка на политическия развой на страната и реализирането на външната политика на държавното управление, то най-малко да не пречи в тяхното случване.   В това отношение равносметката от първия мандат на настоящия български президент е някак лишена от мъжеството на размахания по социалистическо-революционен фасон пестник: Румен Радев бе доста по-видим в основаването на неудобства пред страната, в сравнение с в тяхното превъзмогване.   И в случай че Пипи Дългото чорапче може да си разреши да върви обратно („ Защо ходя заднишката ли? Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си желае? ”), то българският президент не трябва да го прави.   Въпреки това, Румен Радев върви заднишката. Но суверенът, на който президентът дължи отчетност, не са две съседски деца, един кон и една маймуна. доктор Мартин Табаков, коментар особено за
доктор Мартин Табаков е ръководител на Института за дясна политика. Бивш консултант към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.