Да си сам по празниците, е тъжно, нали? Понякога е

Да си самичък по празниците, е тъжно, нали? Понякога е избор. Но даже когато е избор, е тъжно. C’est tout simplement – биха споделили французите. Толкова е просто. Ей в тези простички неща от време на време ни е най-щастливо, само че и най-тъжно. И до момента в който целият свят се пробва да чества, постоянно ни се желае просто да се затворим сред четири (или повече стени), с цел да може по-бързо да мине този празник, по-лесно да мине, по-малко да е тъжно. Ама не е. Но пък минава. Това му е хубаво на празника – минава. После отново можем да сме сами, единствено че никой не ни повтаря, че тъкмо в този ден не би трябвало да сме сами. По наш избор или не.

Малко допълнително ни идват упованията. Сигурно и на празника не му е елементарно. От него пък какъв брой доста чакат! Колко ли му тежи това, тъй като те – упованията – тежат. Носят обич. Носят благополучие. Носят вяра. Изсипват му ги с торби и той се чуди след това какво да прави с тях. Непосилната лекост на битието. Непосилно му е на празника от време на време. Затова някои му прощаваме, че ни е изоставил, че ни е върнал назад упованията, че не ги е оправдал. Сигурно от време на време и на него му е самотно. Сигурно.

После и равносметката се причислява. С целия си искра. Тя обича финалите, обича последните дни на декември, обича края на годината, обича аплодисментите, обича думите, обещанията, очакванията. Всичко обича. Даже и ние я обичаме. За да се оправдаваме, че нещо не се е случило, с цел да се похвалим, че нещо се е случило, с цел да помечтаем за неслучилите се неща и да зачеркнем тези, за които съжаляваме. Колко ли се забавлява равносметката?

Това е нейният празник, нейният момент, цялостно й е на душата на тази равносметка.

Не я желая аз тази равносметка. Не и тази година. Малко ще й дам отмора. Няма да й е самотно, толкоз други я чакат в това поле във фейсбук: „ какво мислите “. Колко обич и какъв брой хейт ще събере. Колко ли може да понесе. Колкото толкоз. Без мен тази година, блага равносметка. Защото по никакъв начин няма да бъда блага. И тъй като всички постоянно чакат да съм блага, ще замълча. То не че има доста за казване. Докато върших следващия си опит да доближи любовта, изгубих тази към себе си и в този момент когато би трябвало да я намеря още веднъж, празникът ми подсети, че би трябвало да спра. Да вдишам надълбоко. Да издишам. И да замълча. За малко. Без равносметка.

 
Толкова доста те сънувах, че стопирах да се разсънвам