Кръг - цикъл къси разкази от Мартин Петрушев
Да пуснеш писмо
Всяко куче може да го направи, стига да е научено. Излиза през вратата, стопира на светофара, с цел да изчака зеленото, пресича на отсрещния тротоар и предава на дамата в пощенския клон писмото сред зъбите си. Тя го взима, поставя го в пощенски плик и го предава на пощальон.
Всеки пощальон може да го направи. Прибира писмото в кутията, поставя я в багажното на буса, възпламенява мотора и го откарва до служащ на летището. Той взима кашоните, придвижва ги с мотокар и ги слага един върху различен в самолета.
Всеки аероплан може да го направи. Изчаква мотокарите да го натоварят, излетява и предава кашоните на куриерската работа на идващото летище. Тя ги взима, разпределя писмата и ги изпраща до дома на съответния човек.
Всеки човек може да го направи. Взема писалка и лист, написа писмо и го предава на кучето си, което е научил да върви до пощата.
На спирката
- Кучи наследник! - промърмори дебелият и удари с пестник по стъклото на автобусната спирка. Сетне раздруса почервенялата си ръка. - Да ме остави да очаквам на открито в най-големия мраз.
Изправи се с пуфтене и с няколко тежки крачки стъпи на улицата. Ще чака той. На минус 10.
За момент му мина през мозъка да пресече платното и да влезе в магазина насреща, само че видя зелена лампичка и подвигна ръка. Таксито спря, той отвори вратата и седна вътре.
- Да? - попита таксиджията и след къса тишина добави - Закъде сте?
- Студено ми е - сподели мъжът.
- Студено си е. За кой квартал сте? - таксиджията протегна ръка и включи брояча.
- Заникъде. Всъщност за " Мусагеница ", само че очаквам да ме вземат.
- Добре - сподели таксиджията - само че ще си платиш за престой. А в случай че взема адрес, слизаш.
Дебелакът бръкна в джобовете си, извади два лв. и ги подаде на таксиджията. Той ги взе.
Настъпи безмълвие и двамата се загледаха в скрежа върху стъклото. Таксиджията усили музиката.
- " Мусагеница " - " Красна поляна " - чу се по радиостанцията.
Таксиджията натисна някакво копче и сподели, че приема адреса. После се обърна към дебелака и му сподели, че се постанова да слезе.
- Нали си към " Мусагеница ", не можеш ли да ме метнеш?
- За два лв.? - възмути се водачът.
- Така и по този начин си натам, човек. Мога да ти дам още левче.
Таксиджията изсумтя, взе левчето и спря брояча. После завъртя ключа и потегли.
- Спри! - извика дебелият, забелязал нещо в огледалото за задно виждане. Зад тях една шкода понижи около спирката, тъкмо когато таксито наби спирачка. Последва клаксон. Дебелият се измъкна с пуфтене от жълтото возило и затвори вратата, само че шкодата мина по улицата и продължи, а таксито потегли без пасажер към " Мусагеница ". Дебелият се обърна изнервено и още веднъж седна на автобусната спирка.
- Кучи наследник! - промърмори той и удари стъклото с пестник.
Нощен въздух
Нощта ме изтегли на открито с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания обред. Беше два часа след среднощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите.
На улицата ме посрещна лек лъх напразно, понесъл във въздуха издуто найлоново пликче. От двете страни на уличното платно, кръгове светлина се свързваха с надвесените улични лампи като есенни палта. Една котка, попаднала в това облекло, ме погледна и в очите й проблесна отражението на отсрещния тротоар. Спрях и се загледахме дълготрайно един в различен - единствените пасажери, прекосяващи нощта. Тя застина колебливо с вдигната лапа и ненадейно се хвърли в прозореца на близкото мазе.
Алея, постлана с нападали листа, ме води до каменния танк на ж.к. " Яворов ". Качих се от горната страна, седнах на металното дуло, което сочеше към забулените от смог звезди, и извадих запалка от джоба си. След щракването дребният пламък събра цялата мрачевина на върха на езика си и облиза доближената до него тетрадка. Листата от вътрешната страна пламнаха и сложих кориците върху каменната настилка. Част от горящата хартия се провеси от ръба и пламъкът обхвана тетрадката от двете страни. Надигнаха се два огнени рога и в случай че не бях сигурен, че тази жертва е значима, видението щеше да ме скове от боязън. Една от страниците се обърна и на нея имаше текст, обкръжен от нейна рисунка. Раздухах огъня, с цел да го разпаля. Пламъкът стартира да прегризва мастилото с черните си зъби и да прибира изписаното назад там, откъдето е пристигнало.
Върху каменния танк на Яворов стои мрачен контур и раздухва горяща хартия. На пресекулки можем да забележим очертанията на лицето, а след това тъмното го прибира. Един лист се откъсва и пада под дулото на танка, само че силуетът не регистрира. Изчаква огъня да догори и стъпква дребните светлинки, които вятърът разпръсква като жарава по каменната настилка. Слиза и си потегля, а ние се доближаваме до дулото и подвигаме падналия лист. Обгорен е от всички страни, само че огънят не е засегнал нито една писмен знак. Текстът стартира по този начин:
" Нощта ме изтегли на открито с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания обред. Беше два часа след среднощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите... "
Камбаната
Камбаната удари. Удряше на всеки прецизен час и защото новата му къща се намираше наоколо до камбанарията, нощем му беше мъчно да заспи. Тъкмо се унасяше в лека сънливост и " Данн... " главата му започваше да вибрира. Това беше първата му среща с този чудноват бит и когато понечеше да се оплаче на някой локален, въпросният го поглеждаше като че ли е апаш или натрапен гостенин. Когато пристигна да навести къщата с жена си, камбаната удари два пъти за два часа, само че той реши, че за това има някакъв специфичен мотив. С жена му бяха решили да се отдръпват някъде и да си почиват на старини, а мястото и къщата им се сториха напълно подобаващи. Селцето създаваше усещане за тишина и успокоение.
Проблемът с камбаната се появи още на първия ден, откакто се придвижиха в къщата, само че брачната половинка му остана безусловно индиферентна. Тя спеше надълбоко и натрапчивото " Данн... " даже не й правеше усещане. Той опита да се оправи с казуса по всевъзможни способи. Слагаше си главата сред две възглавници, напъхваше си памук в ушите, постави чаршафи сред стъклата на прозорците и запуши ключалката на балконската врата с ръчно изрязани коркови тапи. В отчаянието си даже предложи пари на дежурния на камбанарията, приказва с кмета на селото и прикоткваше локалните селяни да създадат подписка против биенето на камбаната най-малко след 10 часа вечерта, само че всичко, което реализира, беше, че те го гледаха по този начин като че ли е от друга планета. Дори не си правеха труда да схванат, че той е пристигнал да изживее умерено старостта си, а ежечасовите удари на камбаната бяха като удари на чукове, забиващи постепенно пирони в ковчега му. Жена му бе почнала да се тормози от неспирното мрънкане на мъжа си, съвсем колкото той от самата камбана.
- Хората тук живеят по този начин, откогато се помнят. - всякога споделяше тя.
- Да, само че аз не пребивавам по този начин, откогато се помня. - отговаряше й постоянно той.
Това, че хората тук одобряваха толкоз умерено мъчителните стенания на камбаната, изцяло го вбесяваше. Взираше се в стенния часовник всякога, преди стрелката за минутите да уточни право нагоре, и в него се натрупваше нервно напрежение, което след оглушителния удар проникваше до мозъка на костите му. Всеки изминат ден той го чуваше все по-силно.
Една вечер не устоя и сподели на жена си, че се маха, тъй като не може да търпи повече целия този призрачен сън. Тя го одобри равнодушно и не го счете за нищо по-обезпокоително от различен път. На идващият ден той пое по пътя отвън селото. Имаше желание да се върне, само че искаше най-малко за малко да разкара този тон от главата си. Беше се отдалечил на няколко километра, когато точният час удари и той още веднъж чу разтърсващия тон. Започна да върви все по бързо, с цел да се отдалечи допустимо най-вече от селото до идващия кръговиден час. Беше съвсем на 10 километра, когато гръмотевичният екот на камбаната завибрира в главата му и като че ли я препълни с рой жужащи оси. Това го накара да изгуби всяка съзнателна мисъл и той стартира да тича, доколкото възрастта му позволяваше, единствено и единствено, с цел да се отдалечи. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, само че той бе решен на всичко. Тича, до момента в който не капна от отмалялост и се облегна запъхтян на едно дърво. Беше на повече от 20 километра от селото и тялото му жадуваше за капка вода, само че той се загледа с напрежение в стрелките на ръчния си часовник и наблюдава последната минута в свръхнервно очакване. Стрелките се движеха по-бавно от различен път. 3, 2, 1, " Данн "...
Главата му се олюля и той се просна на земята с разперени ръце.
Намериха го след два дни, излегнат по същия метод и го погребаха с камбанен звън, от който ковчегът му се разтресе.
Мартин Марий Петрушев е роден през 1993 година. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е студент в класовете на Стефан Данаилов и Ивайло Христов. През 2017/2018 година учи за преводач-редактор в СУ " Св.Климент Охридски ", където печели премията за превод на университета. През 2018/2019 прекарва една година в университета в Хайделберг, където учи германистика и англицистика и е редактор в немско издание. Работил е за " Литературен вестник ", като водещ на лична графа в предаването " Библиотеката " по БНТ1 и е превеждал разкази от " New Yorker " за " Съвременник ". Негови текстове са оповестени в " Страница ", " Пламък ", " АРТизани " и др.
Всяко куче може да го направи, стига да е научено. Излиза през вратата, стопира на светофара, с цел да изчака зеленото, пресича на отсрещния тротоар и предава на дамата в пощенския клон писмото сред зъбите си. Тя го взима, поставя го в пощенски плик и го предава на пощальон.
Всеки пощальон може да го направи. Прибира писмото в кутията, поставя я в багажното на буса, възпламенява мотора и го откарва до служащ на летището. Той взима кашоните, придвижва ги с мотокар и ги слага един върху различен в самолета.
Всеки аероплан може да го направи. Изчаква мотокарите да го натоварят, излетява и предава кашоните на куриерската работа на идващото летище. Тя ги взима, разпределя писмата и ги изпраща до дома на съответния човек.
Всеки човек може да го направи. Взема писалка и лист, написа писмо и го предава на кучето си, което е научил да върви до пощата.
На спирката
- Кучи наследник! - промърмори дебелият и удари с пестник по стъклото на автобусната спирка. Сетне раздруса почервенялата си ръка. - Да ме остави да очаквам на открито в най-големия мраз.
Изправи се с пуфтене и с няколко тежки крачки стъпи на улицата. Ще чака той. На минус 10.
За момент му мина през мозъка да пресече платното и да влезе в магазина насреща, само че видя зелена лампичка и подвигна ръка. Таксито спря, той отвори вратата и седна вътре.
- Да? - попита таксиджията и след къса тишина добави - Закъде сте?
- Студено ми е - сподели мъжът.
- Студено си е. За кой квартал сте? - таксиджията протегна ръка и включи брояча.
- Заникъде. Всъщност за " Мусагеница ", само че очаквам да ме вземат.
- Добре - сподели таксиджията - само че ще си платиш за престой. А в случай че взема адрес, слизаш.
Дебелакът бръкна в джобовете си, извади два лв. и ги подаде на таксиджията. Той ги взе.
Настъпи безмълвие и двамата се загледаха в скрежа върху стъклото. Таксиджията усили музиката.
- " Мусагеница " - " Красна поляна " - чу се по радиостанцията.
Таксиджията натисна някакво копче и сподели, че приема адреса. После се обърна към дебелака и му сподели, че се постанова да слезе.
- Нали си към " Мусагеница ", не можеш ли да ме метнеш?
- За два лв.? - възмути се водачът.
- Така и по този начин си натам, човек. Мога да ти дам още левче.
Таксиджията изсумтя, взе левчето и спря брояча. После завъртя ключа и потегли.
- Спри! - извика дебелият, забелязал нещо в огледалото за задно виждане. Зад тях една шкода понижи около спирката, тъкмо когато таксито наби спирачка. Последва клаксон. Дебелият се измъкна с пуфтене от жълтото возило и затвори вратата, само че шкодата мина по улицата и продължи, а таксито потегли без пасажер към " Мусагеница ". Дебелият се обърна изнервено и още веднъж седна на автобусната спирка.
- Кучи наследник! - промърмори той и удари стъклото с пестник.
Нощен въздух
Нощта ме изтегли на открито с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания обред. Беше два часа след среднощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите.
На улицата ме посрещна лек лъх напразно, понесъл във въздуха издуто найлоново пликче. От двете страни на уличното платно, кръгове светлина се свързваха с надвесените улични лампи като есенни палта. Една котка, попаднала в това облекло, ме погледна и в очите й проблесна отражението на отсрещния тротоар. Спрях и се загледахме дълготрайно един в различен - единствените пасажери, прекосяващи нощта. Тя застина колебливо с вдигната лапа и ненадейно се хвърли в прозореца на близкото мазе.
Алея, постлана с нападали листа, ме води до каменния танк на ж.к. " Яворов ". Качих се от горната страна, седнах на металното дуло, което сочеше към забулените от смог звезди, и извадих запалка от джоба си. След щракването дребният пламък събра цялата мрачевина на върха на езика си и облиза доближената до него тетрадка. Листата от вътрешната страна пламнаха и сложих кориците върху каменната настилка. Част от горящата хартия се провеси от ръба и пламъкът обхвана тетрадката от двете страни. Надигнаха се два огнени рога и в случай че не бях сигурен, че тази жертва е значима, видението щеше да ме скове от боязън. Една от страниците се обърна и на нея имаше текст, обкръжен от нейна рисунка. Раздухах огъня, с цел да го разпаля. Пламъкът стартира да прегризва мастилото с черните си зъби и да прибира изписаното назад там, откъдето е пристигнало.
Върху каменния танк на Яворов стои мрачен контур и раздухва горяща хартия. На пресекулки можем да забележим очертанията на лицето, а след това тъмното го прибира. Един лист се откъсва и пада под дулото на танка, само че силуетът не регистрира. Изчаква огъня да догори и стъпква дребните светлинки, които вятърът разпръсква като жарава по каменната настилка. Слиза и си потегля, а ние се доближаваме до дулото и подвигаме падналия лист. Обгорен е от всички страни, само че огънят не е засегнал нито една писмен знак. Текстът стартира по този начин:
" Нощта ме изтегли на открито с невидимите си конци и ме прикани да извърша дълго отлагания обред. Беше два часа след среднощ, взех тетрадката и се спуснах надолу по стълбите... "
Камбаната
Камбаната удари. Удряше на всеки прецизен час и защото новата му къща се намираше наоколо до камбанарията, нощем му беше мъчно да заспи. Тъкмо се унасяше в лека сънливост и " Данн... " главата му започваше да вибрира. Това беше първата му среща с този чудноват бит и когато понечеше да се оплаче на някой локален, въпросният го поглеждаше като че ли е апаш или натрапен гостенин. Когато пристигна да навести къщата с жена си, камбаната удари два пъти за два часа, само че той реши, че за това има някакъв специфичен мотив. С жена му бяха решили да се отдръпват някъде и да си почиват на старини, а мястото и къщата им се сториха напълно подобаващи. Селцето създаваше усещане за тишина и успокоение.
Проблемът с камбаната се появи още на първия ден, откакто се придвижиха в къщата, само че брачната половинка му остана безусловно индиферентна. Тя спеше надълбоко и натрапчивото " Данн... " даже не й правеше усещане. Той опита да се оправи с казуса по всевъзможни способи. Слагаше си главата сред две възглавници, напъхваше си памук в ушите, постави чаршафи сред стъклата на прозорците и запуши ключалката на балконската врата с ръчно изрязани коркови тапи. В отчаянието си даже предложи пари на дежурния на камбанарията, приказва с кмета на селото и прикоткваше локалните селяни да създадат подписка против биенето на камбаната най-малко след 10 часа вечерта, само че всичко, което реализира, беше, че те го гледаха по този начин като че ли е от друга планета. Дори не си правеха труда да схванат, че той е пристигнал да изживее умерено старостта си, а ежечасовите удари на камбаната бяха като удари на чукове, забиващи постепенно пирони в ковчега му. Жена му бе почнала да се тормози от неспирното мрънкане на мъжа си, съвсем колкото той от самата камбана.
- Хората тук живеят по този начин, откогато се помнят. - всякога споделяше тя.
- Да, само че аз не пребивавам по този начин, откогато се помня. - отговаряше й постоянно той.
Това, че хората тук одобряваха толкоз умерено мъчителните стенания на камбаната, изцяло го вбесяваше. Взираше се в стенния часовник всякога, преди стрелката за минутите да уточни право нагоре, и в него се натрупваше нервно напрежение, което след оглушителния удар проникваше до мозъка на костите му. Всеки изминат ден той го чуваше все по-силно.
Една вечер не устоя и сподели на жена си, че се маха, тъй като не може да търпи повече целия този призрачен сън. Тя го одобри равнодушно и не го счете за нищо по-обезпокоително от различен път. На идващият ден той пое по пътя отвън селото. Имаше желание да се върне, само че искаше най-малко за малко да разкара този тон от главата си. Беше се отдалечил на няколко километра, когато точният час удари и той още веднъж чу разтърсващия тон. Започна да върви все по бързо, с цел да се отдалечи допустимо най-вече от селото до идващия кръговиден час. Беше съвсем на 10 километра, когато гръмотевичният екот на камбаната завибрира в главата му и като че ли я препълни с рой жужащи оси. Това го накара да изгуби всяка съзнателна мисъл и той стартира да тича, доколкото възрастта му позволяваше, единствено и единствено, с цел да се отдалечи. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, само че той бе решен на всичко. Тича, до момента в който не капна от отмалялост и се облегна запъхтян на едно дърво. Беше на повече от 20 километра от селото и тялото му жадуваше за капка вода, само че той се загледа с напрежение в стрелките на ръчния си часовник и наблюдава последната минута в свръхнервно очакване. Стрелките се движеха по-бавно от различен път. 3, 2, 1, " Данн "...
Главата му се олюля и той се просна на земята с разперени ръце.
Намериха го след два дни, излегнат по същия метод и го погребаха с камбанен звън, от който ковчегът му се разтресе.
Мартин Марий Петрушев е роден през 1993 година. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е студент в класовете на Стефан Данаилов и Ивайло Христов. През 2017/2018 година учи за преводач-редактор в СУ " Св.Климент Охридски ", където печели премията за превод на университета. През 2018/2019 прекарва една година в университета в Хайделберг, където учи германистика и англицистика и е редактор в немско издание. Работил е за " Литературен вестник ", като водещ на лична графа в предаването " Библиотеката " по БНТ1 и е превеждал разкази от " New Yorker " за " Съвременник ". Негови текстове са оповестени в " Страница ", " Пламък ", " АРТизани " и др.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ