Да победиш демон | Петър ДЪНОВ
Да победиш дявол не можеш.
Демонът е всесилен. Притежава мощност, която никой простосмъртен не може да победи в пряк спор. Демонът е част от божествената същина и има извънмерна мощ.
Демоничното се демонстрира посредством автоматизирани отрицателни стратегии, които елементарно се включват, тъй като през въплъщенията са изорали дълбоки бразди в нас, коловози, които ни мамят. На нашето всекидневно равнище на схващане е съставен елемент от дуалността на черното и бялото, на тъмнината и мрака, на ин и ян.
Демонът населява пространството на душата, има женска сила и е неудържим прелъстител, свири на струните на душата и неговите мелодии, както песента на сирените, отклоняват нашия транспортен съд към скалите. Демонът постоянно ни води към корабокрушение. И постоянно има най-малко щипка наслада по този път, работи като опиум, който ни унищожава и убива, оставяйки ни в възторг.
Екстазът съпровожда нашия танц с демона, само че и последващото отвращение и гадност са незабравими, и раздират изтерзаната душа на индивида.
Колкото и да е всесилен демонът, той е подобаващ на индивида, на растежа ни в това олицетворение. Във опциите ни е да израснем в колаборация с демона, да станем задоволително мощни и демонът, като отрицателна кармична стратегия, да не може да ни тръшка повече.
Колкото и да е всесилен демонът, научим ли се да споделяме " не " на повика му – той постоянно отстъпва. Ние сме тези, които избираме да го допуснем или не. Ние избираме какъв брой дълго ще се борим, какъв брой надалеч ще отидем в тази умелост, какъв брой витално време ще вложим в любовната спекулация с демона.
Демонът може да бъде единствено и само обичан.
Исус Христос се появи като еманация на Духа (ян) с простичкото обръщение: " Обичайте се. " Използвам всеки мотив, с цел да го подсещам, и го дублирам постоянно, тъй като разбирам какъв брой постепенно пътува във времето и пространството това признание – да се обичаме. Обичайте себе си и обичайте другия човек, който е единствено ваше отражение по време на въплъщенията.
Всеки опит да победим нещо или някой е победа на демоничното.
" Падането всеки път произтича от загуба на равновесие. Така е във физическия свят, същото е и в духовния свят. Равновесието в духовния свят се крие в три велики сили - в човешкия разум, в човешкото сърце и в човешката воля. Щом човек работи хармонично, в никакъв случай не пада, само че щом изгуби равновесие сред мозъка, сърцето и волята, става рухване. А при всяко рухване се създава страдалчество... "
Умът ще напише разпоредбите. Волята ще ни активизира да ги следваме. Сърцето ще ни въодушеви да избираме светлината. Това е посоката – да се научим да избираме всякога светлината.
Можем да гледаме на наличието на демона в нашия живот като Игра на Целостта. Животът е игра. Невинност, която знае. Когато имаме нравствен живот, ние се доверяваме на един вътрешен регулатор, лидер, на интуицията, на нещо в нас, което разчита знаците и ни води по пътя. Нашата работа е да играем играта на живота.
Това, на което се учим, е да опознаем демона, способността му да прелъстява, силата му... Учим се да не се идентифицираме с личността, която сме, тъй като тя е проведена към егото, а то обслужва потребностите на тялото и душата. Учим се да се доближаваме, да навлизаме в Целостта, да виждаме огромната картина и да бъдем осъзната част от нея.
Душата обича да танцува с демона, да му се отдава, без значение от цената, която тялото ще заплати.
Повикът е мощен, привличането магнетично, неустоимо. Както при измръзването и бялата гибел, човек желае да се отпусне, да се остави, да приспи разумността на егото, да заспи.
Демонът се появява постоянно с най-могъщия аргумент, с неустоимото прелъщение, – че ще спре да боли. Вярваме, че в случай че му се отдадем, – ще се освободим от тъгата, от бремето, което носим в ежедневния си живот. (Христо Смирненски: В живота си нивга не бях се надявал на толкоз благ комплимент: предложения ме Дявола – остарелият Дявол – дома си на чашка абсент.)
Както знаем, егото е доста загрижено да опази живота, тялото от пострадване – също, само че в тази обстановка, то губи тези свои функционалности и бива алегорично и безусловно смазано от демона, тъй като опитите му да противодейства са безуспешни – фрапантни образци са анорексията, самоубийството, екстремизмът във всичките му форми, насилието; по-леките му проявления са всички зависимости, гневът, отчаянието, омразата. Естествено е демоничното да се демонстрира през психологични проблеми.
Ако погледнем почтено живота си, ще забележим, че колкото по-силно е избуяло егото, колкото по-стабилни властови позиции си е извоювало, толкоз по-мощен е демонът, който ни въвлича в катаклизми. Казваме: " Всяко зло, за положително. " Демонът може да бъде забелязан и като зло, което смалява раздутото его.
Ние сме духовни същества и сме тук, с цел да служим на Духа и светлината. Затова сме в веществен свят – с твърди правила, с доста работа на физическо равнище, с уморителен режим от ежеминутни провокации да израстваме, – с цел да се научим да израстваме в Духа.
Много хора се научават да се оправят с демона. Но тогава се появява различен дявол. В рамките на един живот ние " си отглеждаме " по няколко демона. Изглежда безкрайна тъга. Обелваме луковицата на душата, освобождаваме я от ненужните драперии, с които е обраствала през въплъщенията според от равнището ни на схващане и решимостта ни да израстваме.
Обичам стиховете на Добри Жотев: " Да съблечем от себе си срама и да останем ярко голи пред бялата врата на Любовта ". Преведено на езика на духовното израстване – да съблечем от себе си отрицателните стратегии, които сме задействали през това и други въплъщения, и да работим по излизането от дуалността.
Защо е фиктивен този модел? Търся отговора. Човек елементарно се разгневява, когато осъзнае, че е пренебрегнат в тази прищявка, в тази галимация, в калабалъка на живеенето. Един от моите демони е гневът и аз с лекост се бунтувам против Висшата мощ. Сложни са ми взаимоотношенията с Бог. Все още му диря сметка за какво е направил света по този метод – от време на време (тогава ме навестява и един отпаднал дявол – отчаянието), само че все по-рядко.
Колкото по-силен става Духът, толкоз по-дълъг мир настава.
Бог е постоянно разполагаем. Но Бог не е нещо външно във връзка с индивида. Ние също сме Бог. Ние сме всичко това, което ни предизвиква животът, нашата орис, провидението. Ние сме оня безконечен мотор, който се самовъзпроизвежда със съответните кармични последствия. Ние сме демонът, който ни върти във въртопите на нашите психологични исблъсъци. " Аз съм раната и ножа, жертвата и палача ", написа Шарл Бодлер. Ние сме и Духът, който ни прави святи. А святостта е това, което отваря сърцето и му разрешава обилно да блика.
Израствайки в психологичното, ставайки по-емоционално зрели, усилвайки аз-а, ние все по-рядко се отъждествяваме с прекарванията на душата. Израствайки в духовното, ние стопираме да се отъждествяваме и с Духа. Ставаме цялостни, излизаме от дуалността. Превръщаме се в обич. В Бог. Спомняте си онази мисъл: " Дръжте се като Буда, до момента в който станете Буда. " Заменим ли думата " буда " с Бог, разбираме почтената игра на съществуването.
Източник: www.fakel.bg
Снимки: petardanov.com
