Миньорци наследиха миньорите
„ Да бе, то има мир и обич. Нещата, за които не би трябвало да има мир и обич, са си ясни. Кръв, жанр, семейство. Отбор. Там благосклонност не би трябвало да има. Отиваш на стадиона, биеш се, мачкаш. Отиваш в заведение. Некой, в случай че каже нещо срещу твоята кръв, твоя жанр, твоето семейство, твоя тим, бате — биеш, мачкаш. Там благосклонност не би трябвало да има… К*р за толерантността! Аз не съм търпелив и съм горделив с това “. Това са разсъждения на Цецо от Перник, основен воин на документалния филм „ Нямаш място в нашия град “, с които той се показва в самото начало. Градът е Перник, тимът е местният „ Миньор “, а филмът е копродукция на HBO и Smarty Pants Shooter.
Някои фенове сигурно няма да харесат тези разсъждения — изключително в комбинация с нацистките и расистки татуировки по гърдите и гърба на Цецо. На дясната му ръка написа ДЪЛГЪ, на лявата (която съвсем постоянно държи бира и димяща цигара) — ЧЕСТЪ. На други тъкмо това ще хареса. Да прибавим в микса и виковете и песните на Цецовите приятели „ миньорци “ от агитката на " Миньор " (Перник): " Ние сме бръснати глави / ние сме белите бойци / Хайде, хайде да вървим, / всичко в кръв да потопим / там на края на света/ в циганската махала/ Зиг, зиг, зиг хайл! "
Но в идващите близо 80 минути и доволните, и недоволните фенове могат да се замислят дали да не си трансформират мнението. Това е и задачата на режисьора Николай Стефанов — да накара зрителя самичък да реши какво ще е отношението му. Неговата камера (той е и оператор) не оправдава и не упреква, а неотклонно следи и наблюдава героите от агитката няколко месеца, с цел да разкаже какво се случва с града, в миналото фамозен със съзидателната сила на миньорите си, превърнала се в разрушителна в техните днешни наследници „ миньорците “.
„ Нямаш място в нашия град “ изобщо не се интересува от футбола и отбора, филмът споделя за Перник през днешния ден чрез страстите и делниците на маргинализираната (без)работническа класа и по-конкретно нейната най-екстремна част — пеещата, псуваща и биеща футболна агитка в града. С къси включвания на екрана се редуват и фрагменти от социалистически кинопрегледи от времето, когато градът е бил гордостта на въгледобивната промишленост, и социкономиката, и днешния унило сив пейзаж след зенита на стопанския възход.
За яростните фенове на отбора от втора дивизия агитката е мястото, което им дава еднаквост, там те се усещат измежду свои и могат да изливат натрупаната агресия. Режисьорът дружно със съавторката на сюжета и продуцент Ралица Големанова, показват без терзание политически неточните фрагменти и мнения. „ Аз съм закърмен с принуждение. — споделя Цецо. — Баща ми беше полицай и вечер, като се прибереше, разказваше по какъв начин са задържали и пребили някакви роми крадци. Захранен съм с визията, че ромите са неприятни хора “.
Но камерата поглежда и към някои моменти отвъд токсичния мачизъм, нападателната хомофобия, расизма и фашистката иконография по кожата на Цецо. Това става, когато в историята влиза Тони — детето на Цецо. Бащата е искрено загрижен и не желае за сина си същата орис като своята, тъй като той е бил младеж през 90-те и е направил доста неточности, но „ в този момент времето е друго “. Епизодите, в които Цецо учи Тони да лови риба и го избавя от „ подиграващите му се жаби “, носят особена деликатност и придават на облика му изненадваща многоизмерност. „ Не желая да го изучавам да ненавижда хората, без значение от каква раса са, и по този начин нататък — споделя Цецо. — Но в случай че той си изиска един ден и в случай че натам си го влече, тогава вече ще му оказа помощ — но до тогава не “.
„ Нямаш място в нашия град “ към този момент е бил селектиран за присъединяване в десетки интернационалните фестивали. Един от козовете му е, споделя режисьорът, че почти на всички места по света има градове с сходна орис, трансформирали се от процъфтяващи индустриални центрове в райони със затихващи функционалности. Обикновено тъкмо там най-крайните десни (или леви) идеологии намират подобаваща почва във футболните агитки.
Благодарение на невиждания достъп до относително затворения свят на футболните агитки филмът показва живота оттатък коравия външен тип и клишетата за пернишки голфове и винкели. След като бе показан и в кината, сега „ Нямаш място в нашия град “ може да бъде гледан в HBO Max в България и в още 22 страни в Европа.
Някои фенове сигурно няма да харесат тези разсъждения — изключително в комбинация с нацистките и расистки татуировки по гърдите и гърба на Цецо. На дясната му ръка написа ДЪЛГЪ, на лявата (която съвсем постоянно държи бира и димяща цигара) — ЧЕСТЪ. На други тъкмо това ще хареса. Да прибавим в микса и виковете и песните на Цецовите приятели „ миньорци “ от агитката на " Миньор " (Перник): " Ние сме бръснати глави / ние сме белите бойци / Хайде, хайде да вървим, / всичко в кръв да потопим / там на края на света/ в циганската махала/ Зиг, зиг, зиг хайл! "
Но в идващите близо 80 минути и доволните, и недоволните фенове могат да се замислят дали да не си трансформират мнението. Това е и задачата на режисьора Николай Стефанов — да накара зрителя самичък да реши какво ще е отношението му. Неговата камера (той е и оператор) не оправдава и не упреква, а неотклонно следи и наблюдава героите от агитката няколко месеца, с цел да разкаже какво се случва с града, в миналото фамозен със съзидателната сила на миньорите си, превърнала се в разрушителна в техните днешни наследници „ миньорците “.
„ Нямаш място в нашия град “ изобщо не се интересува от футбола и отбора, филмът споделя за Перник през днешния ден чрез страстите и делниците на маргинализираната (без)работническа класа и по-конкретно нейната най-екстремна част — пеещата, псуваща и биеща футболна агитка в града. С къси включвания на екрана се редуват и фрагменти от социалистически кинопрегледи от времето, когато градът е бил гордостта на въгледобивната промишленост, и социкономиката, и днешния унило сив пейзаж след зенита на стопанския възход.
За яростните фенове на отбора от втора дивизия агитката е мястото, което им дава еднаквост, там те се усещат измежду свои и могат да изливат натрупаната агресия. Режисьорът дружно със съавторката на сюжета и продуцент Ралица Големанова, показват без терзание политически неточните фрагменти и мнения. „ Аз съм закърмен с принуждение. — споделя Цецо. — Баща ми беше полицай и вечер, като се прибереше, разказваше по какъв начин са задържали и пребили някакви роми крадци. Захранен съм с визията, че ромите са неприятни хора “.
Но камерата поглежда и към някои моменти отвъд токсичния мачизъм, нападателната хомофобия, расизма и фашистката иконография по кожата на Цецо. Това става, когато в историята влиза Тони — детето на Цецо. Бащата е искрено загрижен и не желае за сина си същата орис като своята, тъй като той е бил младеж през 90-те и е направил доста неточности, но „ в този момент времето е друго “. Епизодите, в които Цецо учи Тони да лови риба и го избавя от „ подиграващите му се жаби “, носят особена деликатност и придават на облика му изненадваща многоизмерност. „ Не желая да го изучавам да ненавижда хората, без значение от каква раса са, и по този начин нататък — споделя Цецо. — Но в случай че той си изиска един ден и в случай че натам си го влече, тогава вече ще му оказа помощ — но до тогава не “.
„ Нямаш място в нашия град “ към този момент е бил селектиран за присъединяване в десетки интернационалните фестивали. Един от козовете му е, споделя режисьорът, че почти на всички места по света има градове с сходна орис, трансформирали се от процъфтяващи индустриални центрове в райони със затихващи функционалности. Обикновено тъкмо там най-крайните десни (или леви) идеологии намират подобаваща почва във футболните агитки.
Благодарение на невиждания достъп до относително затворения свят на футболните агитки филмът показва живота оттатък коравия външен тип и клишетата за пернишки голфове и винкели. След като бе показан и в кината, сега „ Нямаш място в нашия град “ може да бъде гледан в HBO Max в България и в още 22 страни в Европа.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ