Майката на Добрий Самарянин
Д-р на ист. н. Стоянка Коева
Народната учителка и общественичка Теофано Попова, рожба и последовател на прогресивните просветни обичаи в Българското възобновление, умря на 18 януари 1929 година преди 90 години.
Петвековното османско робство не пречупи националния дух и българското схващане заради появяването и развиването на славянската книжовност и хора, които посветиха своето дело на образованието на народа. Училищата се откриваха в църквите и манастирите, където кипеше книжовна, просветна и духовна активност. В тях се учеха децата на народа. Техните учители бяха от средите на народа. Народното обучение сътвори този възрожденски дух, който подклаждаше битката за
запазване на националната еднаквост
И се сътвориха просветителни центрове с ярка просветна активност и обичаи. Един от тях е Стара Загора. В такава духовна среда се ражда на 20 март 1856 година Теофано Попова. Баща й, изтъкнат старозагорец, е безсънен и любознателен жител. Знае турски и няколко славянски езика. Участва в развиването на просветното дело в града. Още петгодишна Теофано Попова постъпва в Девическото учебно заведение и е отлична ученичка. Нейните блестящи качества, любознание и продуктивност впечатляват учителите и учебните настоятели. Те вземат решение да я назначат за учителка още преди да е приключила учебно заведение. Така през 1870 година, едвам четиринадесетгодишна Теофано Попова е учителка в същото учебно заведение. Преподава на четвърти и пети клас български език, реторика, педагогика, книжовност. От този миг тя дефинира смисъла на своя живот - да се грижи за образованието на другите, да го посвети на дребните неуки детски души.
А педагогическата активност е тежък общественозначим труд, комбиниран с доста обич и отдаден на другите. За това е належащо извисен разум и висши идеали. Всичко това Т. Попова носи в себе си. Непрекъснато чете и обогатява своя педагогичен опит, своя несравним разум, невероятна просветеност и извънредно усърдие. Самостоятелно усвоява съветски, френски, турски и еврейски език.
През 1875 година Теофано Попова се омъжва за Васил Папазоолу, безсънен юноша с родолюбив дух. Той пръв лишава на свещеника гръцкото евангелие и го принуждава да води църковната работа на славянски език. Макар и омъжена, Т. Попова продължава да учителства, и то без заплащане. За страдание, през 1878 година, след зараза, брачният партньор й умира и Т. Попова остава на 22 години вдовица с две дребни деца, едното към момента неродено.
След Руско-турската освободителна война, в края на 1879 година, е назначена за учителка в Казанлък. Там учителства 11 години. Преподава история и български език. В този град тя провежда младежите на вечеринки, забави, утра, чете сказки, написа реферати, издава брошури, превежда книги. През 1884 година видният социалист Константин Бозвелиев се среща с нея и се изрича най-ласкаво: " Една от най-хубавите учителки, които е имал Казанлък от Освобождението до през днешния ден ". Под негово въздействие и заради необятната си просвета, грамотност и гражданско схващане Т. Попова
приема социалистическите хрумвания
По време на Сръбско-българската война като секретар на Червения кръст Т. Попова подвига на крайник казанлъшката общност и събира голямо количество помощи за бойците на фронта. Извършеното от нея става причина за чорбаджиите да бъде неуместна, принуждават я да напусне Казанлък. Следващата, 1887 година Попова е учителка в Севлиевската гимназия. Включва се в социалистическите дружинки, учредява женска социалистическа дружинка. Завинаги свързва живота си с концепцията и фантазията за по-страведлив публичен строй. Осмисля активността си в помощ на бедните и онеправданите. Израства като една от първите дами тесни социалистки. Като такава тя е последовател на прогресивното учителско придвижване от ранните предосвобожденски години.
Когато се връща като учителка отново в Казанлък, тя основава фонд за социалистическа агитация, само че организационната и публичната активност стават все по-трудни. Големият й наследник Димитър учи в Пловдивската гимназия, където през февруари 1891 година избухва училищен протест. Между обвинените основатели на протеста е и Димитър Попов, нейният наследник. Подозрението, че това е дело на социалистите, довежда до едновременен обиск на всички известни социалисти в България. Има обиск и в Казанлък, в квартирата на Т. Попова. И чорбаджиите я изгонват от казанлъшкото учебно заведение.
За да заработва средства за издръжката на Димитър, който следва в Женева естествени науки, макар реномето й на социалистка и бунтарка е назначена в Солунската българска девическа гимназия за учителка и шефка на девическия интернат към нея. Там остава 3 години. От 1 септември 1894 година Т. Попова още веднъж е учителка по литература в Старозагорската девическа гимназия. Но през 1896 година я сполетява огромно злощастие - получава страшната новина, че синът й Димитър, който е прекъснал следването си заради липса на средства и е станал преподавател в Свищовската гимназия, е погубен.
Майката едвам понася този тежък удар
Объркана и съкрушена, тъгата слага на тестване нейното почтено, борбено сърце. Настават тежки дни в живота й. Но още намира сили да се опълчи против неправдите. През 1900 година държавното управление възвръща налога десятък. Учителското сдружение " Атанас Иванов " в Ст. Загора пламенно стачкува срещу възобновяване. МНП незабавно уволнява учителите, които са подписали митинга. Т. Попова, като член на Окръжния училищен съвет, стачкува и насочва искане до МНП за връщане на уволнените учители в учебно заведение. Отговорът е тежък и непочтен. Десетина дни по-късно тя получава заповед за уволняване от МНП. След 29-годишно учителстване, 44-годишна, отдала разум и младост на просветното дело, тя е уволнена вечно. Целият й нравствен мир, социална ангажираност, нравствена и политическа увереност още веднъж са сложени на тестване. По кой път би трябвало да поеме тази интелигентна, умна и извисена жена? Разбира се, там, измежду хората. При бедните, самотните. При дребните и небогати бездомни сирачета. Намира избавление в благотворителната активност, в себераздаването в името на положителното, без да чака компенсация. За да не остави нещастието да я смаже. На 3 март 1899 година Т. Попова с поддръжката на будни съграждани основава в Ст. Загора благотворителното сдружение " Добрий Самарянин ". Тя е негова председателка. Така се основава и първото в нашата страна сиропиталище. Дружеството има две секции. Първата е старопиталище, в него грижите са ориентирани към небогати, бездомни и самотни възрастни хора. Втората секция е сиропиталище, която има за съществена задача грижата за деца, останали без родители - сирачета, да се образоват и възпитават, да се изхранват и им се обезпечават средства, с цел да получат обучение или да усвоят поминък. Попова се отдава напълно на грижите за децата сирачета.
Но през 1912 година я сполетява ново голямо злощастие. Тя изгубва втория си наследник Васил. Той е погубен. Васил Попов приключва Пловдивската гимназия и продължава образованието си в Либерската висша лесовъдна школа в Австрия. Там учи 3 години. След дипломирането си се връща в България и е назначен за лесничей в Пещера. Васил Попов се заема с голямо вдъхновение с работата си. Той е един от най-хубавите и висококвалифицирани експерти лесовъди в България. Честен, интелигентен и борбен като майка си, родолюбец по душа, той не може да понесе вандалското изсичане и заличаване на родното горско благосъстояние. Потресен е от безразличието на властта. Бори се против неправдата. И на 2 февруари 1912 година наемни убийци на властта прекъсват младия му живот. Теофано Попова е сломена. Угасва последната й вяра за живот. Потъва в очакване към господ.
Отчаянието на тази велика жена
се интерпретира по най-различен метод. Но нейната святост, мощ и достойнство в по-нататъшния й живот са в делата й за другите, за нуждаещите се, за положителното, за просветата. Тя се отдава на благотворителното дело до последния ден на своя живот. Цялата деликатност и любов на осиротялото си сърце отдава на децата. Техните наслади и скърби са и нейни, техните ориси - нейна орис. Продава своите украшения, фамилните полезности. Ала постоянно децата са недохранени, неприятно облечени. С дребния кабриолет обикаля селата, търси сирачета и сама ги води в сиропиталището. Най-мъничките завежда вкъщи. Грижи се за тях като тяхна майка. Болшинството са с влошено здраве, с неприятни привички, вродени надълбоко в душите им. Повечето са воловарчета, просячета или са водели слепци да просят. В доклада на сдружението от 1905 година Теофано Попова написа: " Главна база, от която се ръководи кормилото на възпитанието, е правилото на труда ". За основа на възпитанието тук е служил лозунгът " Чрез труд - към живота ".
" Ние се трудехме със съзнанието, че оказваме помощ освен на себе си, само че и на нашите по-малки приятели. Изпитвахме горделивост и задоволство, че сме нечия опора и очакване " - спомня си един от първите ученици на сиропиталището. В доклада от 1909 година Т. Попова отбелязва също: "... дружно с труда основна база, от която се ръководи кормилото на възпитанието, е... правилото на взаимопомощта ". Особено скъпа е помощта на най-големите девойки възпитанички. Те са първите помощнички на възпитателките и учителките. Тяхна всекидневна грижа е освен своите уроци да научат и да се приготвят за учебно заведение, само че и да оказват помощ на по-малките. В педагогическата устременост на Попова основополагаща е концепцията за професионалното обучение. Децата остават в сиропиталището до 14-годишна възраст, по-късно са изпращани да учат поминък.
Тази свята жена умря на 18 януари 1929 година на 73 години. Домът, в който тя осъществя смисъла на своя живот, в който даде воля на своето педагогическо предопределение и креативно гражданско схващане и активност, съществува и действа и до през днешния ден. Носи нейното име - " Дом Теофано Попова ".
Народната учителка и общественичка Теофано Попова, рожба и последовател на прогресивните просветни обичаи в Българското възобновление, умря на 18 януари 1929 година преди 90 години.
Петвековното османско робство не пречупи националния дух и българското схващане заради появяването и развиването на славянската книжовност и хора, които посветиха своето дело на образованието на народа. Училищата се откриваха в църквите и манастирите, където кипеше книжовна, просветна и духовна активност. В тях се учеха децата на народа. Техните учители бяха от средите на народа. Народното обучение сътвори този възрожденски дух, който подклаждаше битката за
запазване на националната еднаквост
И се сътвориха просветителни центрове с ярка просветна активност и обичаи. Един от тях е Стара Загора. В такава духовна среда се ражда на 20 март 1856 година Теофано Попова. Баща й, изтъкнат старозагорец, е безсънен и любознателен жител. Знае турски и няколко славянски езика. Участва в развиването на просветното дело в града. Още петгодишна Теофано Попова постъпва в Девическото учебно заведение и е отлична ученичка. Нейните блестящи качества, любознание и продуктивност впечатляват учителите и учебните настоятели. Те вземат решение да я назначат за учителка още преди да е приключила учебно заведение. Така през 1870 година, едвам четиринадесетгодишна Теофано Попова е учителка в същото учебно заведение. Преподава на четвърти и пети клас български език, реторика, педагогика, книжовност. От този миг тя дефинира смисъла на своя живот - да се грижи за образованието на другите, да го посвети на дребните неуки детски души.
А педагогическата активност е тежък общественозначим труд, комбиниран с доста обич и отдаден на другите. За това е належащо извисен разум и висши идеали. Всичко това Т. Попова носи в себе си. Непрекъснато чете и обогатява своя педагогичен опит, своя несравним разум, невероятна просветеност и извънредно усърдие. Самостоятелно усвоява съветски, френски, турски и еврейски език.
През 1875 година Теофано Попова се омъжва за Васил Папазоолу, безсънен юноша с родолюбив дух. Той пръв лишава на свещеника гръцкото евангелие и го принуждава да води църковната работа на славянски език. Макар и омъжена, Т. Попова продължава да учителства, и то без заплащане. За страдание, през 1878 година, след зараза, брачният партньор й умира и Т. Попова остава на 22 години вдовица с две дребни деца, едното към момента неродено.
След Руско-турската освободителна война, в края на 1879 година, е назначена за учителка в Казанлък. Там учителства 11 години. Преподава история и български език. В този град тя провежда младежите на вечеринки, забави, утра, чете сказки, написа реферати, издава брошури, превежда книги. През 1884 година видният социалист Константин Бозвелиев се среща с нея и се изрича най-ласкаво: " Една от най-хубавите учителки, които е имал Казанлък от Освобождението до през днешния ден ". Под негово въздействие и заради необятната си просвета, грамотност и гражданско схващане Т. Попова
приема социалистическите хрумвания
По време на Сръбско-българската война като секретар на Червения кръст Т. Попова подвига на крайник казанлъшката общност и събира голямо количество помощи за бойците на фронта. Извършеното от нея става причина за чорбаджиите да бъде неуместна, принуждават я да напусне Казанлък. Следващата, 1887 година Попова е учителка в Севлиевската гимназия. Включва се в социалистическите дружинки, учредява женска социалистическа дружинка. Завинаги свързва живота си с концепцията и фантазията за по-страведлив публичен строй. Осмисля активността си в помощ на бедните и онеправданите. Израства като една от първите дами тесни социалистки. Като такава тя е последовател на прогресивното учителско придвижване от ранните предосвобожденски години.
Когато се връща като учителка отново в Казанлък, тя основава фонд за социалистическа агитация, само че организационната и публичната активност стават все по-трудни. Големият й наследник Димитър учи в Пловдивската гимназия, където през февруари 1891 година избухва училищен протест. Между обвинените основатели на протеста е и Димитър Попов, нейният наследник. Подозрението, че това е дело на социалистите, довежда до едновременен обиск на всички известни социалисти в България. Има обиск и в Казанлък, в квартирата на Т. Попова. И чорбаджиите я изгонват от казанлъшкото учебно заведение.
За да заработва средства за издръжката на Димитър, който следва в Женева естествени науки, макар реномето й на социалистка и бунтарка е назначена в Солунската българска девическа гимназия за учителка и шефка на девическия интернат към нея. Там остава 3 години. От 1 септември 1894 година Т. Попова още веднъж е учителка по литература в Старозагорската девическа гимназия. Но през 1896 година я сполетява огромно злощастие - получава страшната новина, че синът й Димитър, който е прекъснал следването си заради липса на средства и е станал преподавател в Свищовската гимназия, е погубен.
Майката едвам понася този тежък удар
Объркана и съкрушена, тъгата слага на тестване нейното почтено, борбено сърце. Настават тежки дни в живота й. Но още намира сили да се опълчи против неправдите. През 1900 година държавното управление възвръща налога десятък. Учителското сдружение " Атанас Иванов " в Ст. Загора пламенно стачкува срещу възобновяване. МНП незабавно уволнява учителите, които са подписали митинга. Т. Попова, като член на Окръжния училищен съвет, стачкува и насочва искане до МНП за връщане на уволнените учители в учебно заведение. Отговорът е тежък и непочтен. Десетина дни по-късно тя получава заповед за уволняване от МНП. След 29-годишно учителстване, 44-годишна, отдала разум и младост на просветното дело, тя е уволнена вечно. Целият й нравствен мир, социална ангажираност, нравствена и политическа увереност още веднъж са сложени на тестване. По кой път би трябвало да поеме тази интелигентна, умна и извисена жена? Разбира се, там, измежду хората. При бедните, самотните. При дребните и небогати бездомни сирачета. Намира избавление в благотворителната активност, в себераздаването в името на положителното, без да чака компенсация. За да не остави нещастието да я смаже. На 3 март 1899 година Т. Попова с поддръжката на будни съграждани основава в Ст. Загора благотворителното сдружение " Добрий Самарянин ". Тя е негова председателка. Така се основава и първото в нашата страна сиропиталище. Дружеството има две секции. Първата е старопиталище, в него грижите са ориентирани към небогати, бездомни и самотни възрастни хора. Втората секция е сиропиталище, която има за съществена задача грижата за деца, останали без родители - сирачета, да се образоват и възпитават, да се изхранват и им се обезпечават средства, с цел да получат обучение или да усвоят поминък. Попова се отдава напълно на грижите за децата сирачета.
Но през 1912 година я сполетява ново голямо злощастие. Тя изгубва втория си наследник Васил. Той е погубен. Васил Попов приключва Пловдивската гимназия и продължава образованието си в Либерската висша лесовъдна школа в Австрия. Там учи 3 години. След дипломирането си се връща в България и е назначен за лесничей в Пещера. Васил Попов се заема с голямо вдъхновение с работата си. Той е един от най-хубавите и висококвалифицирани експерти лесовъди в България. Честен, интелигентен и борбен като майка си, родолюбец по душа, той не може да понесе вандалското изсичане и заличаване на родното горско благосъстояние. Потресен е от безразличието на властта. Бори се против неправдата. И на 2 февруари 1912 година наемни убийци на властта прекъсват младия му живот. Теофано Попова е сломена. Угасва последната й вяра за живот. Потъва в очакване към господ.
Отчаянието на тази велика жена
се интерпретира по най-различен метод. Но нейната святост, мощ и достойнство в по-нататъшния й живот са в делата й за другите, за нуждаещите се, за положителното, за просветата. Тя се отдава на благотворителното дело до последния ден на своя живот. Цялата деликатност и любов на осиротялото си сърце отдава на децата. Техните наслади и скърби са и нейни, техните ориси - нейна орис. Продава своите украшения, фамилните полезности. Ала постоянно децата са недохранени, неприятно облечени. С дребния кабриолет обикаля селата, търси сирачета и сама ги води в сиропиталището. Най-мъничките завежда вкъщи. Грижи се за тях като тяхна майка. Болшинството са с влошено здраве, с неприятни привички, вродени надълбоко в душите им. Повечето са воловарчета, просячета или са водели слепци да просят. В доклада на сдружението от 1905 година Теофано Попова написа: " Главна база, от която се ръководи кормилото на възпитанието, е правилото на труда ". За основа на възпитанието тук е служил лозунгът " Чрез труд - към живота ".
" Ние се трудехме със съзнанието, че оказваме помощ освен на себе си, само че и на нашите по-малки приятели. Изпитвахме горделивост и задоволство, че сме нечия опора и очакване " - спомня си един от първите ученици на сиропиталището. В доклада от 1909 година Т. Попова отбелязва също: "... дружно с труда основна база, от която се ръководи кормилото на възпитанието, е... правилото на взаимопомощта ". Особено скъпа е помощта на най-големите девойки възпитанички. Те са първите помощнички на възпитателките и учителките. Тяхна всекидневна грижа е освен своите уроци да научат и да се приготвят за учебно заведение, само че и да оказват помощ на по-малките. В педагогическата устременост на Попова основополагаща е концепцията за професионалното обучение. Децата остават в сиропиталището до 14-годишна възраст, по-късно са изпращани да учат поминък.
Тази свята жена умря на 18 януари 1929 година на 73 години. Домът, в който тя осъществя смисъла на своя живот, в който даде воля на своето педагогическо предопределение и креативно гражданско схващане и активност, съществува и действа и до през днешния ден. Носи нейното име - " Дом Теофано Попова ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ