д-р Мартин Табаков, коментар специално за Tribune.bg Предстоящата среща между

д-р Мартин Табаков, коментар особено за Tribune.bg Предстоящата среща сред Джо Байдън и Владимир Путин е подобаващ мотив ролята и смисъла на Русия в интернационалните процеси да бъде преосмислена. Последното е редно да се направи, вземайки се поради нейните дефекти и преимущества от настоящо естество. Представата за Русия, чисто и просто, би трябвало да бъде рефрешната. Руската Федерация през днешния ден е по-силна от бледия фантом, изпаднал в клопката на хаоса и разпада от 90-те години на предишния век, само че по този начин и не съумява да си възвърне статута на международна мощ, какъвто тя притежаваше в интервала на Съветския съюза. В този смисъл, Москва е разкъсвана сред световното си минало и районното си бъдеще. Това се дължи на аргументи от друг темперамент. Основната такава, която лимитира реабилитацията на Руската Федерация, са може би пречките пред развиването на човешкия капитал в страната. Добре знае се, че капацитетът на индивида се осъществя в най-голяма степен, когато биват посрещнати две условия: свободна среда и заслужено възнаграждение. За задачата обаче е потребно съществуването на демократична политическа система, развиването на каквато общоприетоо не е приоритет за съветските управляващите. А когато системата не предизвиква, а попречва гениите на индивида, от това страда освен той, освен общото богатство, само че и БВП-то на страната. Явно обаче е, че съветските стратези по традиция са приели, че са подготвени да жертват част от виталния стандарт на популацията си, ограничавайки приложението на свободата, против което да минимализират евентуалните опасности пред страната (като този тя да се разпадне, било под външен търговски или политически напън, било под вътрешен подобен заради икономическите дефицити и несъответствия в самата държава). В Русия свободата е преди всички метафизичен конструкт или литературна невроза, а не съставен елемент за публично достояние; съветската независимост може да „ живее ” единствено под корицата на книгата или под похлупака на ковчега.    Но в случай че икономическият напредък е вероятен и без демокрацията и нейните аксесоари като свободата (Япония след Втората Световна война, днешните Китай и Виетнам), то спънка за Брутният вътрешен продукт е корупцията. Именно корупцията е другата съществена причина, заради която Русия е възпрепятствана да бъде международна мощ. И тук не става дума за някакви съображения от естетически или агитационен темперамент, извадени от угодлив американски тинк-танк, а за таман прагматични такива: корупцията е измежду главните представени аргументи, заради които Русия не е атрактивна дестинация за директни задгранични вложения (ПЧИ), макар че природно-ресурсното ѝ богатото е извънредно уместно за такива. Специфично за източниците на ПЧИ в Русия е това, че те постоянно идват от страни с офшорни зони или такива, в които са налице огромни съветски диаспори (т.напр. за 2019-та година съвсем 31% от ПЧИ в Русия са пристигнали от Кипър, а други 6.2% - от Обединеното Кралство).    Ентусиазмът за вложение в Русия обаче отслабва даже и от Китай, който нормално вижда в корупцията благоприятни условия, а не опасности (руско-китайската симбиоза, състояща за от естествени запаси и оръжие против пари, е един от предикатите на интернационалните връзки днес). Но през последните години ПЧИ от Пекин към Москва понижават (според някои оценки с над 2 пъти), макар че Китай продължава да бъде източник за вложения и заеми за главните енергийни планове на Москва в Азия (тези на Арктика в Ямал; тръбата „ Силата на Сибир ”, плюс възможното й продължение към Китай). От години насам Китай, Бразилия и Индия пък изпреварват Русия като реципиенти на ПЧИ в БРИКС (покрай пандемията от Ковид – 19 Пекин задмина и Вашингтон през 2020-та година по този критерий). Разбира се, климатът за вложение в Руската Федерация се усложнява в допълнение от налаганите систематично наказания от Запада.    Наред с тези неудобства, съветската стопанска система продължава да бъде такава на XX-ти век, извънредно подвластна от износна на естествени запаси (по традиция сред 1/3 и 1/2 от приходите в бюджета на Руската Федерация идват от продажбата на нефт, природен газ и паралелни продукти). А колкото повече метали като медта и лития стартират да заместват въглеводородите като източник за отопление и придвижване в организацията на бъдещите стопански системи, толкоз повече усложнения ще среща съветската такава. Но към момента е рано за този диалог. Русия постоянно е мислела (и продължава да го прави) рисковете за себе си като идващи извън – от нашествията на Наполеон и Хитлер в предишното, през разширението на НАТО на изток последните десетилетия до така наречен „ цветни революции ” през днешния ден (като най-емблематичен образец за които съветските управляващи сочат събитията в Украйна през 2013 - 2014-та година; за най-пресен пък - идването на власт в Армения на Никол Пашинян през 2018-та година). Затова и разполагането на американски системи за противовъздушна защита в Полша и Румъния предизвикат остро отрицание в Москва, а събитията в Украйна от април тази година демонстрират, че Руската Федерация е подготвена да работи не реактивно, а превантивно, когато става дума за страни, които тя асоциира с националната си сигурност. В същото време обаче действителните опасности пред страната и аргументите, заради които тя има районно, а не международно значение, се намират не в геополитическоро ѝ съседство, а в самата нея: корупцията, която постоянно ще храни по-добре бюрокрацията, в сравнение с фамилиите, и от която директните задгранични вложения бягат. Ограниченията пред човешкия капитал и отводът от насърчаване на стопанска система от XXI-ви век също. Последните две вършат съветския човек пленник не на своите гении, а на непотизма. При това тук даже не толкоз дефицитът на независимост, колкото този на правдивост подкопава опциите на руснака да облагородява себе си и обществото си със своя труд.     На този декор обаче Руската Федерация продължава да има сериозен военно-промишлен комплекс и лични естествени запаси (липсата на такива е систематичен проблем за геополитическите упоритости на Китай). Русия разполага и с идеология, която постоянно, бивайки смесена с агитация, съумява да ѝ печели острови на благосклонност зад това, което Москва възприема като противников линии. Русия води прагматична икономическа дипломация, която ѝ спомогна да си възвърне позиции в Близкия Изток и цяла Африка, както и съумява да се възползва от някои по-мудни придвижвания на външната политика на Европейски Съюз (като обстановката в Украйна).     Въпреки това обаче не Русия, а Китай ще бъде огромният геополитически съперник на Съединени американски щати през сегашното столетие. Въпреки че Пекин няма някои от причините на Москва (военно-промишлен комплекс като съветския, петрол и газ, годна за износ пропаганда) и споделя някои от дефицитите на Москва (липсата на народна власт и апаратният произвол против обществото), то Китай има съществени причини в своя изгода: това са систематичният стопански напредък и междинната работна заплата. По отношение на първото, китайската стопанска система е най-бързо растящата от 4-ри десетилетия насам. Годишният стопански напредък от сред 6 и 7% през последните няколко години на Пекин е напряко непретенциозен по отношение на този от към 10% в интервала от 1980-та до 2005-та година. А във връзка с второто, междинната работна заплата в Поднебесната империя се е нараснала сред 14 и 15 пъти от 2000-та до 2020-та години (от 83 $ на 1225 долара; за съпоставяне, в края на декември месец предходната година междинната заплата в Руската Федерация е към 667 долара). Разказът за икономическия напредък и междинната работна заплата в Китай е подобен за това по какъв начин освен Китай като страна, само че и китайците стартират да имат пари. Една от тектоничните промени, които касаят не просто Китай и Азия, само че въобще предизвикат смяна в подпочвените води на интернационалните връзки, е тази, че в последните две десетилетия междинната класа в Китай е повишена от 3% на малко над 50% от популацията на страната (макар множеството от този %, 34.6%, да са в долните равнища, а 16.1% от него да са в горните етажи на амплитудата на междинната класа). Според данните на уеб страницата за статистика Statista пък в случай че през 2002-ра година 80 млн. китайци са отговаряли на критериите на междинната класа, то през 2020-та година те към този момент са 700 млн. Когато за две десетилетия над 600 млн. жители на една страна стартират да могат да харчат от 10 до 50 $ дневно, това няма по какъв начин да не докара до промени, които касаят освен страната на въпросните хора, само че и интернационалната констелация въобще. Добавете към последното и това, че от 2017-та година насам китайската стопанска система е най-голямата съгласно паритета на покупателната дарба (ППС, за 2020-та година Брутният вътрешен продукт на Пекин е 18,5% от международния, а този на Вашингтон – 16%). Отново съгласно ППС военният бюджет на Съединени американски щати е на стойност 778 млрд $, този на Китай – 604 млрд, а на Русия – 200 млрд; за съпоставяне, в номинални стойности американският боен бюджет е 778 млрд $, китайският - 252 млрд, а съветският - 61/62 млрд.).  Въпреки че има още доста какво да се желае от междинната класа на Китай, страната става все по-платежоспособна. Не е инцидентно това, че най-амбициозният геополитически план – този на Новия път на коприната – е иницииран точно от Пекин. Във въпросната страна продължава да няма политическа независимост, само че стартира да се появяват наченките на икономическата правдивост (при все, че е извънредно цинично да се приказва за такава, на фона на насилствения труд, който, макар отричането на китайските управляващи, съществува в страната). Тази възможна икономическа правдивост в Китай и платежоспособността на страната по отношение на другите страни е основната разлика с Руската Федерация, заради която точно Пекин, а не Москва ще бъде главният съперник на Вашингтон в непосредствения небосвод. Подобна равносметка надали ще се одобри еднопосочно в Русия.  Добрата вест за Кремъл е, че светът няма да еднополярен (и като подобен, доминиран от САЩ). Лошата е, че в задаващият се биполярен свят Русия няма да е едната от двете международни сили. Като разтуха за Москва може да послужи това, че в този биполярен свят Руската Федерация има всички причини да бъде най-влиятелната районна мощ. Като жест по отношение на Москва интернационалните връзки през XXI-ви век могат да бъдат избрани най-вече като свят на две плюс едно, чийто общ брой не прави три (САЩ и Китай, плюс Русия). доктор Мартин Табаков е ръководител на Института за дясна политика. Бивш консултант към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.