Чух звука от месинджъра си. Беше полунощ. Някъде тогава си

Чух звука от месинджъра си. Беше среднощ. Някъде тогава си лягам. Почти всяка вечер. Като по часовник. Опитвах се да заспя. Трябваше да ставам рано. За кой ли път. За кой ли път се борех със съня, за кой ли път се борех със звука. Въртях се и не желаех да слушам нито тон към себе си. Мислех да го пренебрегвам. Ах, този месинджър, който в никакъв случай не изключвах. Опитах се да го пренебрегвам. Така върша нормално. Не желая да знам кой ми написа в среднощ и въпреки всичко знаех. Знаех кой ми написа тогава. Затова не желаех да поглеждам. Не желаех. Но нещо ме накара да се обърна този път, да хвана телефона и да видя зелената светлина, да видя кой е зад нея, да я спра тази зелена светлина. И не беше той. Този път не беше той. Беше тя.

Изпращаше ми линк към ария. Та тя даже не ме познаваше. Как би могла да знае каква музика обичам. Познавахме се незадълбочено, както незадълбочено би било онлайн. Дали сме си писали? Едва няколко пъти и за малко. Няколко думи. Могат ли няколко думи да бъдат задоволителни?

„ Имам чувството, че имаме много общи лудости? “

Това ми написа, на рождения ми ден. Бях уверена, че ги имаме тези общи лудости. А в този момент ми изпращаше ария. Нямаше по-хубав метод да се появи, нямаше по-добър избор на ария. Бях толкоз аз в тази ария и толкоз тя, която я беше избрала. Тази ария. Дали се бяхме виждали? Не, в никакъв случай не се бяхме виждали онлайн. Виждахме се посредством постове, посредством фотоси. Или най-малко аз виждах нея. Исках аз да съм ги правила тези фотоси. Нейните. Всепоглъщащите. Дали ги харесвах? Не знам какъв брой лайкове съм им дала, какъв брой обич съм отбелязала под всеки един пост. Понякога не можех. Понякога спирах. За да не забележи. Да не привличам внимание. Оставах някъде там по ръба на вниманието. Аз така и така съм незабележима. Но тя ме видя. И ми писа. Искаше да се забележим. С мен, момичето, на което една вечер, в среднощ, в полусън, пусна една ария.

Има още...