Едно момиче открива Burning Man
Чух за Burning Man предишното лято. Моят прелестен другар Слав си беше купил билет, приготвяше се да потегля и ми показваше изявления и клипчета за този фестивал. Гледах като омагьосана и не можех да си показва по какъв начин е допустимо този успореден свят да е действителен. Burning Man се организира към този момент съвсем 30 години, като първоначално е почнал като обред, на който няколко другари изгарят двуметрова дървена фигура на мъж на плажа в Сан Франциско.
Днес фестивалът се случва в пустинята Блек Рок, щата Невада. Burning Man е единственото място, на което можеш да живееш една седмица в пустинята, заобиколен от още над 65 000 души, да облечеш най-смелите и безумни костюми или да не облечеш нищо, да се луташ някъде в прашните стихии и безкрайността, да се наслаждаваш на красиви творби на изкуството, да се возиш на безумни арт коли, направени от хората.
Това не е музикален фестивал, макар че непрестанно на всички места има празненства. Разбира се, има доста горене. Предпоследният ден на фестивала се изгаря Мъжът – признакът на фестивала. Последният ден се гори Храмът – това е съкровено място, на което хората оставят своите послания към близки, които са изгубили. И двете са големи, величествени структури и всяка носи друг заряд и сила. Това е фестивал на свободата и себеизразяването. Там нищо не се продава, пари не се употребяват, тъй като нямат стойност. Можеш да си купиш само лед. Но се предизвиква подаряването и правенето на положително за другите – ей по този начин, на непознатите към теб. Смятам, че в това се съдържа огромна част от уникалността на фестивала. Има и още 10 правилото за жителите на пустинята Блек Рок.
Веднага разбрах, че желая да отида там. Толкова доста желаех, че ми се случи. Двумесечното пътешестване за мен и Слав стартира с Burning Man.
От няколко месеца се приготвям. Вълнувам се, описвам на всички и трепкам. До последния миг нямаме билети, тъй като въпреки че в продажба има 70 000 броя, с билет за Burning Man човек се доставя доста мъчно. През другари на другари от Щатите намираме един билет, а седмица преди фестивала намираме и втори. Колкото повече наближава, толкоз повече ме хваща боязън. Жестоко доста ми се върви, обаче и грубо доста ме е боязън. Романтиката на едногодишната ми фантазия се сблъсква с обстоятелства от действителността в пустинята: седем дни; без течаща вода; без естествена храна; без баня; без сянка. Към този миг разполагаме с палатка, спални чували и надуваем дюшек. Моят спален чувал е летен, което след това се оказва не най-хубавото решение. Всичко, от което имаме потребност, би трябвало да си го набавим, закараме и да се оправяме с него до края. Наемаме си ван и два дни преди фестивала прекарваме в Сан Франциско, обикаляйки по магазините, с цел да си купуваме нужното.Пазаруването може да бъде много изнервящо деяние. От 48 часа най-малко 24 сме в магазините. Половин ден си купуваме материали за сглобяване на сянка. Количката ни се цялостни с неразбираеми за мен неща като тръби, тарпове, пирони, арматури и така нататък Купуваме и дъски. Те ще ни трябват, тъй като ние ще си построим бар! Това ми е тийнейджърска фантазия – да съм барманка. Обаче въобще не мога да си показва по какъв начин ще се случи това в пустинята. Мисля си, че всеки бар, пък бил той и по средата на пустинята, се нуждае от известна доза уют, по тази причина доста държа да вземем малко чердже, което да стои начело за достоверност. Вечерта преди да заминем обикаляме до 23 ч., с цел да си купим колела, тъй като на всички места са свършили (това е главният метод за напредване на фестивала, в случай че не сте си сглобили арт кола). Когато тръгнете за “Горящия мъж ”, да знаете, че най-дефицитните артикули са велосипедите и водата. Това, което, несъмнено, купуваме в големи количества, е алкохол – въпреки всичко ще отваряме бар. На мен към този момент тотално са ми паднали батериите, по тази причина обикалям като зомби след Слав и изобщо не знам кое по какъв начин ще става и дали ще става. Само виждам с празен взор по какъв начин количката се цялостни с литри водка, ром и миксери за блъди мери и маргарита.
На идващия ден тръгваме. Натоварваме вана, който едвам събира всичко, и се насочваме на 10-часово пътешестване към Блек Рок.
Минаваме през доста красиви места, пейзажът се сменя най-малко шест пъти – гори, планини, езера, равнини, цветове, пустиня, слънце, залез. За пръв път съм в Щатите и съм супервпечатлена от природата. Всичко е голямо, красиво. Мисля си, че американците би трябвало да са най-щастливите хора на света с такава природа и такива гледки. По едно време на автомагистралата ни задминава най- “избухналият ” моторист на света: рокер на към 50 години, гол до кръста, с пиърсинг на зърната и с шлем от глава на животно с рога и руно.
По пътя стопираме няколко пъти, с цел да снимаме и да се възхищаваме на пейзажите. Веднъж стопираме и с цел да хапнем щедро типична американска храна. Изяждаме големи количества апетитен омлет и луксозни палачинки. Това се обрисува да е последното ни обикновено и много калорично хранене в близката седмица.
Колкото повече наближаваме пустинята, толкоз повече небето и скалите в профил стартират да рисуват невиждани за мен цветни картини. Стъмва се. Пристигаме късно вечерта. Много е прашно. И мрачно. И необичайно. И надалеч. И непознато. Караме в мрака с 8 км/ч, тъй като това е ограничаването в зоната на фестивала. Хората, които ни посрещат на входа, са превъзбудени, щастливи и странни. Слав се вълнува и е в супер въодушевление. Аз мълча и си мисля по какъв начин ще се регистрирам в този момент. След час циркулиране по “улиците ” си намираме някъде в тъмното място за палатката и я опъваме. Лягаме. Къде попаднах? Шумно ми е, ужасно ми е, съвсем не мигвам.
Сутрин. Излизам от палатката. В пустинята съм. В пустинята съм!!! Аз съм в пустинята!!!
Диляна Георгиева
Още материали от авторката можете да откриете тук.
Днес фестивалът се случва в пустинята Блек Рок, щата Невада. Burning Man е единственото място, на което можеш да живееш една седмица в пустинята, заобиколен от още над 65 000 души, да облечеш най-смелите и безумни костюми или да не облечеш нищо, да се луташ някъде в прашните стихии и безкрайността, да се наслаждаваш на красиви творби на изкуството, да се возиш на безумни арт коли, направени от хората.
Това не е музикален фестивал, макар че непрестанно на всички места има празненства. Разбира се, има доста горене. Предпоследният ден на фестивала се изгаря Мъжът – признакът на фестивала. Последният ден се гори Храмът – това е съкровено място, на което хората оставят своите послания към близки, които са изгубили. И двете са големи, величествени структури и всяка носи друг заряд и сила. Това е фестивал на свободата и себеизразяването. Там нищо не се продава, пари не се употребяват, тъй като нямат стойност. Можеш да си купиш само лед. Но се предизвиква подаряването и правенето на положително за другите – ей по този начин, на непознатите към теб. Смятам, че в това се съдържа огромна част от уникалността на фестивала. Има и още 10 правилото за жителите на пустинята Блек Рок.
Веднага разбрах, че желая да отида там. Толкова доста желаех, че ми се случи. Двумесечното пътешестване за мен и Слав стартира с Burning Man.
От няколко месеца се приготвям. Вълнувам се, описвам на всички и трепкам. До последния миг нямаме билети, тъй като въпреки че в продажба има 70 000 броя, с билет за Burning Man човек се доставя доста мъчно. През другари на другари от Щатите намираме един билет, а седмица преди фестивала намираме и втори. Колкото повече наближава, толкоз повече ме хваща боязън. Жестоко доста ми се върви, обаче и грубо доста ме е боязън. Романтиката на едногодишната ми фантазия се сблъсква с обстоятелства от действителността в пустинята: седем дни; без течаща вода; без естествена храна; без баня; без сянка. Към този миг разполагаме с палатка, спални чували и надуваем дюшек. Моят спален чувал е летен, което след това се оказва не най-хубавото решение. Всичко, от което имаме потребност, би трябвало да си го набавим, закараме и да се оправяме с него до края. Наемаме си ван и два дни преди фестивала прекарваме в Сан Франциско, обикаляйки по магазините, с цел да си купуваме нужното.Пазаруването може да бъде много изнервящо деяние. От 48 часа най-малко 24 сме в магазините. Половин ден си купуваме материали за сглобяване на сянка. Количката ни се цялостни с неразбираеми за мен неща като тръби, тарпове, пирони, арматури и така нататък Купуваме и дъски. Те ще ни трябват, тъй като ние ще си построим бар! Това ми е тийнейджърска фантазия – да съм барманка. Обаче въобще не мога да си показва по какъв начин ще се случи това в пустинята. Мисля си, че всеки бар, пък бил той и по средата на пустинята, се нуждае от известна доза уют, по тази причина доста държа да вземем малко чердже, което да стои начело за достоверност. Вечерта преди да заминем обикаляме до 23 ч., с цел да си купим колела, тъй като на всички места са свършили (това е главният метод за напредване на фестивала, в случай че не сте си сглобили арт кола). Когато тръгнете за “Горящия мъж ”, да знаете, че най-дефицитните артикули са велосипедите и водата. Това, което, несъмнено, купуваме в големи количества, е алкохол – въпреки всичко ще отваряме бар. На мен към този момент тотално са ми паднали батериите, по тази причина обикалям като зомби след Слав и изобщо не знам кое по какъв начин ще става и дали ще става. Само виждам с празен взор по какъв начин количката се цялостни с литри водка, ром и миксери за блъди мери и маргарита.
На идващия ден тръгваме. Натоварваме вана, който едвам събира всичко, и се насочваме на 10-часово пътешестване към Блек Рок.
Минаваме през доста красиви места, пейзажът се сменя най-малко шест пъти – гори, планини, езера, равнини, цветове, пустиня, слънце, залез. За пръв път съм в Щатите и съм супервпечатлена от природата. Всичко е голямо, красиво. Мисля си, че американците би трябвало да са най-щастливите хора на света с такава природа и такива гледки. По едно време на автомагистралата ни задминава най- “избухналият ” моторист на света: рокер на към 50 години, гол до кръста, с пиърсинг на зърната и с шлем от глава на животно с рога и руно.
По пътя стопираме няколко пъти, с цел да снимаме и да се възхищаваме на пейзажите. Веднъж стопираме и с цел да хапнем щедро типична американска храна. Изяждаме големи количества апетитен омлет и луксозни палачинки. Това се обрисува да е последното ни обикновено и много калорично хранене в близката седмица.
Колкото повече наближаваме пустинята, толкоз повече небето и скалите в профил стартират да рисуват невиждани за мен цветни картини. Стъмва се. Пристигаме късно вечерта. Много е прашно. И мрачно. И необичайно. И надалеч. И непознато. Караме в мрака с 8 км/ч, тъй като това е ограничаването в зоната на фестивала. Хората, които ни посрещат на входа, са превъзбудени, щастливи и странни. Слав се вълнува и е в супер въодушевление. Аз мълча и си мисля по какъв начин ще се регистрирам в този момент. След час циркулиране по “улиците ” си намираме някъде в тъмното място за палатката и я опъваме. Лягаме. Къде попаднах? Шумно ми е, ужасно ми е, съвсем не мигвам.
Сутрин. Излизам от палатката. В пустинята съм. В пустинята съм!!! Аз съм в пустинята!!!
Диляна Георгиева
Още материали от авторката можете да откриете тук.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ