Чу се, че в долните села, далеч не повече от

Чу се, че в долните села, надалеч не повече от един ден път, пристигнала чумата и хората там мрели толкова доста, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна новина изплаши всички и, както ставаше и при друга злина – когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война – мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а дамите по протките и се заловиха да поясняват новината. И защото заплахата беше идентична за всички, примирението елементарно идеше и в тая радушност мнозина даже можеха да се майтапят и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра вкъщи си и остана самичък, призракът на гибелта още веднъж се изправи, немилостив и заплашителен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и крепко залостяше вратите. Спотаиха се всички и единствено чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне рев в някоя къща.

А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, токсичен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прахуляк. Същият тоя прахуляк покриваше къщи, дървета и улици, така че всичко беше потъмняло и сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало капка дъжд. Горите отсреща в планината горяха. Денем там се виждаше единствено пушек, само че вечер върху тъмните рамене на Балкана пламваше огнената линия на пожарите, подписана в голям кръг, който от ден на ден растеше.
8 ноем 2022 | Темата " За " и " Против " приемането на еврото като национална валута се обрисува като един от основните въпроси...
Всички тия неща, прекомерно елементарни във всяко друго време, в този момент добиваха смисъла на знамения. Страх подкосяваше силите, помътваше разсъдъка. Страшната болест дебнеше отвред и всеки гледаше да си помогне самичък, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не не помниха и силата на магиите: пред доста протки увиснаха чудновати китки, в които имаше изсъхнал босилек, алена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба. Из гиризите протекоха разноцветни води, в които се виждаха останки от варени билки. Някой се досети и възпламени в двора си огън от говежди тор. Скоро такива огньове пламнаха във всяка къща. Гъст смрадлив пушек извърши селото, смеси се с дима от пожарите на Балкана и замъгли цялата местност. Не подухваше и най-слабият вятър. Тишината стана още по-дълбока и по-страшна.

Минаха така няколко деня. Никой не умря, чумата не беше пристигнала, може би и нямаше да пристигна. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват на първо време през плетищата, след това по комшулуците и най-накрая излязоха и по улиците. Но никое зло не иде единствено. През тия няколко дни във всяка къща усетиха потребност от доста неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка заплаха показваше към този момент страшното си лице - гладът.

Жените се вайкаха и плачеха пред мъжете, мъжете се срещаха край плетищата, разменяха по някоя дума и гледаха в земята. Утре селото щеше да пламне от страшната болест, какво ще вършат? Да бягат в Балкана? Но всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за най-главното - за хляба. Трябваше един интелигентен, един самоотвержен човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана стартира да се шепне по-често. Той беше индивидът, който можеше да избави селото. Първо това си го споделиха посред най-близките съседи, след това мина от махала на махала и не след доста време четирма старци, определени от цялото село, отиваха към този момент към къщата на хаджи Драгана. Отиваха да му кажат, че ориста на селото е в неговите ръце.

Из пътя старците позабравиха за чумата и мислеха по какъв начин ще влязат в къщата на хаджи Драгана. Сприхав и начасничев човек беше хаджият, от време на време ще те посрещне така, че не знае къде да те тури, а от време на време ще те нахока и ще те изпъди. И когато старците стигнаха пред тежките, обковани с желязо врати на хаджи Драгановата къща и дядо Нейко, муфтарят, почука на мандалото, всички други сложиха ръце на патериците си и потопиха очи в земята. За огромно удивление, тоя път, щом споделиха на хаджи Драгана кои са и за какво идат, той тутакси сподели да ги пуснат.

И дворът на хаджи Драгана се стори на старците не подобен, какъвто го знаеха. Аргатинът, който вървеше пред тях, като че стъпяше на пръсти, очите му гледаха страхливо. Никой от многочислената челяд на хаджият не се виждаше из двора, огромните анадолски кучета не се и помръднаха на синджирите си. Но през оградата на градината заничаха вейки с жълти едри дюли и старците си помислиха, че в случай че те наподобяват така хубави, то е затуй, тъй като на следващия ден не ще има ръце, които да ги откъснат. Когато стигнаха под асмата и повдигнаха очи, там нямаше толкоз листи, колкото грозде. И тия черни, набити гроздове им се сториха по този начин поличба на злина.

Намериха хаджият горе в стаята, седнал по турски на минсофата, с чибук в ръка, а други пет-шест празни чибука бяха подредени на стената зад него. Отпреде му на аления килим беше комплициран филджан с кафе, в слънчевия вързоп, който влизаше през прозореца, плуваше на тънки линии тютюнев пушек. Изути по лапчуни, старците тихо минаха и насядаха по възглавниците. Скъп беше на приказки хаджи Драган и напряко ги попита какво ги носи при него.

Мъдро, равномерно и постепенно, дядо Нейко стартира да приказва на първо време за чумата, за страха на селото, след това за немотията и таман щеше да стартира да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички. Отдъхнаха си старците, като видяха най-малко една радостна душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, отново така дяволито си светеха, косите й бяха безпрепятствено прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и в този момент и като подаваше кафето на старците, съумя да им пришепне, без да я чуе татко й, че й е чудно по какъв начин чумата не е взела още такива остарели хора като тях.

- Да пази господ, чадо - сподели дядо Нейко, - то като пристигна, не гледа остаряло, младо...

- Не - засмя се отново Тиха, - остарели кожи й трябвали в този момент, старите щяла да мори.

Докато хаджият разбере защо приказват, Тиха излезе. Поизкашля се дядо Нейко, едно, да скрие шегата на момичето, друго, с цел да се подготви, и отново почна думата си. Отново приказва за чумата, след това за глада, след това отново за чумата. Най-после той свърши и рече:

- Селото на тебе гледа, хаджи. Ти татко, ти майка...

В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж радостен, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха. Едър човек беше хаджият и както беше се дръпнал обратно и се смееше, цялото му тяло се тресеше, а лицето му беше се наляло с кръв.

- Та затуй ли сте пристигнали при мене? - гръмна дебелият му глас. - Ами че аз... Ха-ха-ха! Аз женитба ще понечвам през днешния ден, а вий за умиране приказвате.

- Какво думаш, хаджи - рече дядо Нейко, - може ли?

- Защо да не може? Женя Тиха, ви споделих. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него.

- Бива ли, хаджи? Хората мрат...

- Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви споделям аз. Ако мрат някои, мрат от боязън. Така е - уплаши ли се човек, изиска ли да почине, ще почине. Не ми е изпила кукувица мозъка мене; в случай че имаше чума, залавях ли женитба!

Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха.

- Право споделя хаджият - споделиха си те. - Не ще да е чума, боязън ще е...

Не отстъпваше единствено дядо Нейко:

- А глада? Брашно няма към този момент у никого.

Хаджи Драган махна с чибука си.

- Хамбарите ми са цялостни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-така, ще ми го платят, когато имат, само че ще им дам. А сватбата ще си създадем.

Когато по-късно Тиха влезе и за трети или четвърти път внесе цялостно бакърче с вино, от остарялото, алено вино на хаджият, тя завари старците, че приказват всички в един глас, радостни и пийнали. И тя шеташе сред тях, усмихваше се и по-смело им подхвърляше шегите си.

- Вий приживе помана ли си вършиме - споделяше им тя.

А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото замайване на виното, което като че ли ги люлееше на люлки и ги караше да не помнят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава!

*

А след обяд стана така, както беше споделил хаджи Драган: сватбата стартира. Сред мъртвилото, което до момента цареше в селото, и измежду гъстия пушек на огньовете внезапно се зачуха гайди, загърмяха тъпани. По протките и по площадите се насъбраха дами. Какво е туй? Луди хора ли има в селото? А когато схванаха, че хаджи Драган дами щерка си Тиха, същото споделиха и за него: " Луд ли е? В такова време! " Но колкото и да осъждаха хаджи Драгана, ударите на тъпаните ги ободряваха, развеселяваха се, без да щат, радваха се и най-сетне свършиха с туй, че сами признаха, че хаджи Драган постъпва доста добре. Хаджи Драган знае какво прави. Остана единствено една мистерия: за какво хаджи Драган женеше Тиха за същия тоя момък, чиито сватовници беше върнал преди месец? Тогава бяха помислили, че Тиха желае да чака Величка Дочкин, с който се бяха желали и който от три години беше на печала. Какво беше станало в този момент - Тиха ли се беше отказала от Величка, или хаджи Драган беше се раздумал?

Ето за кое се приказваше по протките и по площадите. А в същото време дядо Нейко слизаше от единия завършек на селото към другия. Защо хаджи Драган даваше щерка си на Люцкановия наследник, добър и заможен момък, а не чакал да се върне синът на Дочка вдовицата, гол като хурка - това не го занимаваше. Хаджи Драган знаеше какво прави. Важното за дяда Нейка беше, че хамбарите на хаджи Драгана се отварят за селото и каквото и да става, апетит няма да има. Това той разправяше на дамите, около които минаваше, и завършваше:

- Чума няма. Ако имаше чума, вманиачен ли е хаджи Драган да стартира женитба?

И той споделяше това освен да ободрява другите, а самичък вярваше в него. И радостен, значим като всеки муфтар и малко с помътена глава от остарялото вино на хаджи Драгана, дядо Нейко продължаваше пътя си. Той гледаше да стигне до долния завършек на селото, тъй като там беше си нарочил най-главната работа. Знаеше, че до момента в който мало и огромно се чудеше где да се дене от боязън, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и споделяха: " Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата. " Сега дядо Нейко ги свари в механата, че държат чашите си, слушат тъпаните и се гледат като замаяни. " Какво е? " - питат се. " Какво е - дава отговор дядо Нейко, - женитба. " И си излиза, като ги оставя да се гледат един други в очите и да се чудят.

Когато дядо Нейко се върна у хаджи Драганови, на двора под асмата, под черните гроздове, играеше огромно хоро. Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани. Нямаше врагове към този момент хаджи Драган, в двора му беше се събрало цяло село. Който беше на хорото, играеше, който не - отиваше при хамбарите и подлагаше чувалчето си: Вълко, кехаята на хаджи Драгана, сипеше жито като злато и бележеше с ножа си по рабошите. Дядо Нейко беше удовлетворен.

Така ходя тая небивала женитба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това забавление. Пиеха вино, с цел да приспят грижите си, смееха се, с цел да прикрият страха си. И гледаха се страхливо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо неприятно и не го споделя. А вечер пожарите светеха на Балкана. Щом се приберяха вкъщи си, същите тия хора, които бяха се веселили на сватбата, в този момент заключваха вратите си и страхливо се ослушваха. Залъците се спираха на гърлото им. Когато заспиваха, душеше ги тежка мора. И при слабия искра на кандилата лицата им изглеждаха бледи и измъчени като на мъртъвци.

Дворът на хаджи Драгана беше цялостен с хора. Чакаха да изведат булката. Но таман в същото време се случи нещо, което внесе огромен ужас измежду сватбарите: откъм север, над кориите, се демонстрираха орли. Гледаха ги всички. Много орли. Опънали необятни криле и като че ли не хвърчат, а се плъзгат, като че ги носи вятър. Къде можеха да отидат тия орли, в случай че не там, гдето има мърша, гдето има леш. Отиваха право към долните села, а там беше чумата, там мряха хора. Никой не сподели това, само че всеки си го намерения.

- Какво сте се зазяпали? - екна мощният глас на хаджи Драгана. - Я свирете! - викна той на слисаните гайдарджии. - Чорбаджийско хоро желая. Тежко. Хайде, захващайте.

И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия завършек на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите.

Лудешко забавление обзе отново всички. Но останаха някои настрани, които си шепнеха нещо.

- Виж какви са червени очите на хаджият! - споделяше един.

- Тряба да си е попийнал.

- Не, плакал е!

А вътре в къщи, в стаята, където обличаха Тиха като младоженка, никой не беше останал с изключение на нея. Дружките й бяха излезли да гледат орлите. Когато се върна първата от тях, Рада, която беше и най-вярната приятелка на Тиха, видя, че Тиха беше си протекция лицето с ръце.

- Ти си плакала! - рече й тя.

- Кой, аз ли? Мислиш ли, че аз мога да рева?

И Тиха се смееше, само че в очите й светеха сълзи.

- Ах, Тихо, ах, сестро, единствено да видиш какъв брой орли! Ах, не е на положително!

- Я се остави!

- Тихо, сестричко, не се сърди. И що ти трябаше в таквоз време, да беше почакала. Можеше и Величко да се върне.

- Величко ли? Защо ми е Величко, аз си имам мъж. Кой знай къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!

За момент очите й потъмняха, само че незабавно отново се изпълниха със светлина и тя се засмя. Влязоха и другите й приятелки. Върху черните коси на Тиха сложиха алено покривало и пръстите на девойките бързо започнаха да го диплят, да го редят.

Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но в този момент плакаха освен домашните, само че всички, плакаха даже хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган отново да се намеси и сватбата потегли към черквата.

Нищо не се случи из пътя, с изключение на конника, който видяха да влиза от другия завършек на селото. Тоя човек препускаше с всичките сили на коня си, кой можеше да бъде той, какво носеше?

Черквата се извърши с народ. Запалиха свещите на полюлея и под него се изправиха булката и младоженецът. Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу звук. " Не сте ли го видели? " - викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата.

- Ей в този момент си пристигна - говореше тя на най-близките до нея. - Скочи от коня си и щом му споделих, право към черквата... Тук тряба да е дошел.

- Дошел? Кой дошел? - страхливо попита някой.

- Аааа! Дошла, чумата пристигнала! - писна женски глас във вътрешността.

И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга.

- Стойте бе, хора! - завикаха някои мъже. - Нищо няма, нищо!

Поуспокоиха се и се повърнаха. Но начело, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, само че почернял, прашен. Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, само че се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна.

- Чумав! - извика някой. - Бягайте!

Всички се урнаха обратно, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тътен като от стадо и черквата, останала напълно празна, светна. Под полюлея стоеше единствено Тиха. Искаше да бяга и тя, само че видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

- Ах, боже, какво да върша - викаше тя, - наследник ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-сетне, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.

Тогава Тиха потегли към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, след това седна на каменното ходило пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.