Човешкият портрет говори. Прямотата на оголеното лице го прави уязвимо,

Портрет на портретната фотография ~ Тодор ВАСИЛЕВ от Head Frame Sofia

Човешкият портрет приказва. Прямотата на оголеното лице го прави уязвимо, разсъблечено. Затова хората постоянно се пробват да маскират тази негова беднотия с разнообразни начини – изражение, грим, поза. И стига те да акцентират достоверната натура на основния воин, портретът може да бъде същински въздействащ. Тогава диалогът сред него и останалия свят може да стартира. Защото фотографските портрети са метод на връзка, която внимателно зарежда с усещания и споделя повече от хиляди думи. Точно на това дело се е посветил фотографът Тодор Василев, основавайки студиото за професионални портретни фотосесии Head Frame Sofia. Заедно с Мария Якова – сътрудник в начинанието и сътрудник в живота, двамата започват своя план водени от концепцията да предложат услуга, която да дава отговор на актуалните потребности на бизнеса и хората, които търсят съвършеното допълнение към своето показване, а точно професионално изработен портрет.

За изкуството на портретната снимка и другите й нюанси, беседваме с 29-годишния Тодор Василев в особено изявление за Web Stage.

(Александра Христова, маркетинг управител " Walltopia " )

(Михаил Христов)

Какво знаем и не знаем за фотографския портрет?

Портретът е доста повече от красиво момиче снимано в парка, да речем. Фотографията няма за цел да демонстрира само красивото, а когато става дума за портретна снимка, тя има за цел да показа същността на даден човек. Това е същинското в един портрет. За мен портретът може да бъде даже фотография без самия човек. Защото всеки подробност, всяко място населявано от някого, е самобитен негов портрет, който разкрива усета му, усета му за движимостите, метода, по който основава своя свят. Когато гледаш фотография, ти си създаваш история по нея, а когато четеш книга – създаваш облици по историята. Когато фотографирам портрети на хора, аз желая да основа една история, която да споделя за индивида насреща и мога да реализира тази образност единствено посредством фотографията. А с цел да се случи всичко това, би трябвало да провокираш у своя воин някаква страст – в случай че снимаш празни лица, ще се получи просто паспортна фотография.

Истината е, че още преди университета, работех в едно фотоателие и правех паспортни фотоси. Карах хората да се усмихват, тъй като съвсем всички наподобяват като препарирани, до момента в който чакат да стане фотографията. Аз желаех просто да наподобяват по-човечни. Никой не ги върна от районното, тъй като са били усмихнати ☺. Големият проблем е безизразността. Защото портретът показва цялостния образ на индивида, а не обособени елементи. Много рядко си казваш – ей, виж какво огромно око има или нещо сходно.

От какво най-често се тормозят хората в процеса на снимане?

Създаването на портрет е обвързван с доста прецизни елементи – светлина, грим, комбинация, несъмнено техниката също има значение. Но във фотографията най-важно е отношението на фотографа към своя обект. Когато един портретист прави портрет, той би трябвало да има отношение. При всички хора началото е най-трудно – да се преодолее първичния стрес. Дори уверените, хората с високо самочувствие, изпадат в дребна суматоха, тъй като не знаят какво да вършат, по какъв начин да се държат по време на фотосите. Портретите от непосредствен проект са най-стресиращи, тъй като се виждат всички елементи. Един от постоянно срещаните проблеми е неправилното дишане, да вземем за пример. Подготвяйки се за фотографията, човек чака, поема мирис и го задържа, до момента в който чуе щракването на камерата. И чак по-късно се отпуска. Има едно забавно проучване, което демонстрира, че равнището на стрес се повишава сега на снимане и чак по-късно идва отпущането. А фотографът желае да снима човек в ниското равнище на стрес. Затова, когато фотографирам хора, най-важна е връзка и това хората да преодолеят напрежението и да се провиснал. Когато фотографът ги насочва и ги убеди в своя професионализъм, те се доверяват и това неудобно възприятие на стъписване изчезва. Това са нормално първите 20 минути. Но аз употребявам цялото това време, с цел да опозная чисто образно индивида. Когато започнах да фотографирам, самият аз бях много затворен, само че точно посредством фотографията се отворих за общуването и света. Онова, което се стремя да предизвиквам у хората, застанали пред обектива е изразността.

(Ваня Ананиева, притежател на езикови учебни заведения " Интелект " )

(Мирян Костадинов, музикант група " Miry " )

Какъв екип стои зад основаването на един професионален портрет?

Освен с портретна снимка, се занимавам и с разнообразни типове комерсиална снимка и знам какъв брой е значима ролята на екипа. Желанието ми беше да работя съответно в тази област, тъй като ми направи усещане, че няма доста фотографи, които да могат да предложат сходна услуга на такова високо равнище. Услуга, която е ориентирана към хора, които не са професионални модели, само че се нуждаят от прекрасен, внушителен портрет – било за бизнес или персонални цели. Затова работя с извънредно надарени експерти – гримьор, стилист. Целта ни е да сътворяваме оптимално реалистична визия – все едно индивидът стои против теб, да няма прекалено много грим и фотошоп. Все отново, има ги и двете. Гоним оптималната непринуденост. Много е тъничък този поминък, положителните гримьори са и положителни художници – те се интересуват от работата на фотографа изключително от светлината – когато работиш с несъмнено осветяване, гримьорът може да го подчертае, да избере съответните цветове, съгласно посоката на светлината да реши къде има потребност да добави сянка, да речем. Другото доста значимо нещо е цялостната организация на студиото. Мария се занимава с връзки и има опит в организирането на разнообразни събития, по тази причина и тя е уредник на плана и дава отговор за връзката с клиентите. С нея работихме и за най-важната първа стъпка – събирането на портфолио. Без положително и цялостно порфолио няма по какъв начин хората да ти се доверят. Накратко – нямаш портрет на портретната снимка ☺.

Твоят персонален автопортрет по какъв начин би изглеждал? На какво би сложил акцент?

На това, което е най-важно за един портрет – страстта. Ще си избера една страст, която да пресъздам. Усмивката, да вземем за пример, е доста характерен подробност от портрета. Хората те одобряват с лекост, тъй като виждат доброжелателен, наличен човек.

Портретите на другите – кои са портретите, впечатлили те най-силно?

Аз се възпламених по фотографията на 16 години. Фотографията е огромната пристрастеност и на моя татко, който постоянно ми е помагал. Заедно с него всяка събота и неделя обикаляхме из България и снимахме пейзажи, архитектура. Беше вълнуващо поради самото снимане, другояче аз още тогава разбрах, че избирам да фотографирам хора. Или да си изобретявам и дирижирам свои сюжети. Първият фотоапарат, с който се учих да фотографирам беше цифров Konica Minolta – на татко ми. Кошмарно подробен фотоапарат – 3.2 мегапиксела, ултра резолюция. В тези години се записах и на фотографски курс – тъкмо там ни демонстрираха фотографиите на Ричард Аведон. И още тогава, виждайки неговите фотоси, разбрах, че портретите са това, което желая да фотографирам. Бях толкоз впечатлен от целия този минимализъм, от хората на бял декор, изключени от тяхната среда, от целия подтекст и фокуса на Аведон, съсредоточен само върху тях. Един от най-впечатляващите портрети за мен е този на Анди Уорхол, дело на Аведон – Уорхол без лице, единствено с белезите по тялото си. Впечатли ме мощно, тъй като е доста открит, съкровен, персонален. Уорхол разкрива себе си по един друг метод, определен от него. Достигаш до нещо доста персонално – тялото, белезите от принуждение, което е още по-дълбоко, контузия, която е мъчно да се преодолее – и във всичко това виждаш многопластовото изкуство на Аведон.

(Andy Warhol in 1969, showcasing the scars left on his body after surviving a shooting by Valerie Solanas the year before. Photo by Richard Avedon)

(Andy Warhol, photographed by Richard Avedon 1969, August 20, 1969)

Какви са твоите пристрастености отвън фотографията?

Целият ми живот се върти към фотографията, която аз не схващам като специалност, а като живот. Когато не съм в студиото, най-често към с колело – по пътя и в планината. За мен това е доста разтоварващо и зареждащо. Там е безшумно, безлюдно и това кара мозъка да изключи и да се опира единствено на рефлекси. Особено когато караш по сложни терени. Така си почиствам мислите.