Човек има различни нагласи като обичащ, като обичан и познаващ

Човек има разнообразни настройки като обичащ, като обичан и познаващ другия в любовта към многопластовата конструкция на човешката персона.

На трите измерения на човешката персона – телесно, психологично (душевно) и духовно – подхождат три вероятни форми на отношение към тях.

Най-примитивното е ceксуалното. При него тялото на другия има ceксуално обаяние, което извиква ceксуалното предпочитание, т.е. провокира индивида в неговото телесно измерение.

Следващата форма на допустима настройка към колегата е еpoтичната. Еpoтично настроеният в тесния смисъл на думата човек не е просто ceксуално възбуден, той е освен това от изпитващ ceксуално предпочитание.

Отношението му не се диктува от ceксуалното предпочитание и не е предизвикано от другия просто като ceксуален сътрудник.

Ако схващаме тялото на колегата като негова най-външна обвивка, може да се каже, че epотично настроеният човек прониква по-дълбоко, в сравнение с ceксуално настроеният; прониква до идващия слой, до душевността на другия.

Взета като фаза на интимната връзка, тази форма на отношение към колегата е идентична с това, което нормално се назовава пристрастеност.

Следователно влюбеният не е възбуден в своето телесно измерение, а в психологичната си емоционалност – възбуден от психологичните особености (но не и уникалност) на партньора; да вземем за пример от избрани черти на характера му.

Следователно чисто ceксуалната настройка има за своя цел тялото на колегата и като желание остава на това равнище.

Epотичната настройка, настройката на влюбения, в противен случай, е ориентирана към психологичното, само че тя също не прониква до сърцевината на другия.

Това прави едвам третата форма на допустимо отношение: същинската обич.

Любовта съставлява най-дълбоко навлизане в личностната конструкция на колегата, а точно отношението към него като към нещо духовно.

Непосредственото отношение към духовното на колегата е допустимо най-съвършената форма на партньорство въобще.

Обичащият в този най-съвършен смисъл не е възбуден телесно или прочувствено, а са допрени неговите духовни дълбини, допрени от духовния притежател на телесността и душевността на колегата, от сърцевината на неговата персона.

Като духовна персона тя е носителка на душевните и физически качества, вложени от epотично (в тесния смисъл на думата), респ. ceксуално настроения човек; като духовна персона тя е това, което се крие зад физическите и душевните феномени.

Физическите и душевните феномени на духовната персона са нещо като външната, респ. вътрешна „ дреха “, „ носена “ от духовната персона.

Докато ceксуално настроеният или влюбеният харесват някое физическо или душевно качество на колегата, т.е. нещо, което този човек „ има “, обичащият не обича просто нещо „ в “ обичания човек, а самия него; значи не нещо, което той има, а таман това, което той е.

Погледът на обичащия като че ли прониква през физическата и психическа дреха на духовната персона до самата нея.

Затова към този момент не става дума за един физически „ вид “, който е в положение да го възбуди, или за някой нравствен темперамент, в който може да се влюби; интересува го самият човек, сътрудникът, като несравнима с други и незаменена персона.

Развитието и съзряването на ceксуалността изхождат от един ceксуален нагон, който – в случай че запазим въведената от Фройд терминология – не познава нито цел, нито обект.

Едва по-късно се стига до образуване на ceксуалния нагон в стеснен смисъл на думата. Ceксуалното увлечение към този момент има цел и тази цел е пoлoвият aкт.

Все още обаче му липсва обект в смисъла на същински интимeн сътрудник, върху който да се концентрира: сходно фиксиране върху съответен обект, а точно – обичания човек бележи третата фаза и третия етап на ceксуалното развиване и съзряване – ceксуалния блян.

Така че способността да се обича се явява изискване и причина за интеграцията на ceксуалността. Или, както обичам да се показвам, единствено един Аз, който интегрира някое Ти, може да интегрира личното си То.

Това може да бъде обяснено даже на най-непосредствения човек.

Достатъчно е да го накараме да си показа, че обича даден човек, който по някакъв метод изгубва вечно заради неговата гибел или продължителна раздяла; в този момент му се предлага нещо като двойник на обичания човек – някой, който в психофизическо отношение съвсем наподобява на обичания.

Питаме дали обичащият ще е в положение просто да придвижи любовта си или ще се види заставен да признае, че не може да го стори.

В реалност сходен „ транспорт “ на същинската обич е невъобразим, тъй като в любовта си обичащият „ няма поради “ някакви физически или душевен особености на обичания, тази или онази негова специфичност, а това, което той „ е “ в своята уникалност.

Като неповторима персона обаче той не може да бъде сменен даже от някой негов двойник. „ Влюбеният “ изцяло би се задоволил с двойника.

Неговата пристрастеност умерено би могла да се придвижи върху двойника, тъй като влюбеният се интересува от душевния темперамент, който сътрудникът „ има “, а не от духовната персона, която той „ е “.

Следователно за фактически обичащия духовната персона като обект на фактически любовната настройка е незаменима, защото е неповторима и неповторима.

Оттук произтича трайността на същинската обич във времето. Защото едно физическо положение отминава, също както отминават настроенията.

Физическото положение на ceксуална възбуденост е мимолетно: ceксуалното предпочитание угасва таман в мига на неговото угаждане.

Онова душевно положение, което назоваваме пристрастеност, също не е трайно.

Духовният акт обаче, в който схващаме интенционално една духовна персона, някак си надживява самия себе си: един път легитимирано, едно наличие остава такова вечно.

Също и същинската обич като съзиране на едно Ти в неговото такова-а-не-друго-битие е пощаден от преходността, от която са наранени моментните положения на телесната ceксуалност или душевната epотика.

Същестуването на обичания човек в действителност може да бъде прекратено от гибелта, само че тя не може да унищожи същността му.

Подобна на всяка същинска същина неповторимата му същина, е нещо извънвремево и като такова – непреходно.

„ Идеята “ на един човек – точно нея съзерцава обичащият – е част от едно надвремево царство.

„ Лекарят и душата “