Чеджу Чеджу е остров в Южна Корея, известен със своята

Чеджу
Чеджу е остров в Южна Корея, прочут със своята характерна архитектура, дължаща са на ветровития климат, многообразие от угаснали вулкани, плажове и риболовен селца. Макар да се намира покрай континенталната част на Корея, островът е един напълно друг свят, което се акцентира и от нетипичния акцент на локалните поданици.
Жените хеньо
Хеньо са дами водолази, които се гмуркат без екипировка в ледените води край острова, с цел да събират разнообразни морски артикули, които по-късно продават. Традицията на хеньо се предава от потомство на потомство повече от четиристотин години. Благодарение на нея дамите на острова стават тези, които се грижат за прехраната на фамилията, а това трансформира остров Чеджу в единственото място в Корея, където се откриват взаимоотношения, близки до матриархат.
Бялата хризантема
Въпреки че името на цветето идва от гръцки език, се счита, че хризантемата е култивирана за пръв път в Китай 2500 години преди растението да стане познато в Европа. Будистки монаси го придвижват в Япония, където цветето толкоз се харесало на императора, че той постоянно поставял хризантеми на трона си и сядал върху тях. Дори признакът върху императорския щемпел бил жълта хризантема, за която се вярвало, че символизира власт и мощ.
Бялата хризантема, въпреки това, е знак на тъга и печал и в азиатските страни се употребява по време на погребения.
В доста култури се счита, че бялата хризантема също символизира истина и непорочност и наличието й в дома приканва гостите да бъдат откровени, да ценят честността и да споделят истината.
„ Жените за утеха “
„ Жените за утеха “ били млади дами и девойки, които японската войска събирала от окупираните територии по време на Втората международна война и превръщала в полови робини. Историческите източници не могат да дадат съответна информация за броя на дамите, принудени да живеят в така наречен „ Станции за утеха “. Много от тях били отвличани от домовете си или примамвани с обещания за работа и обучение.
Дълго след края на войната съществуването на „ дами за утеха “ е било отричано, а на оживелите е било неразрешено да описват за прекарванията си. Едва през 1991 година първата жена споделя своята история. Чак през 2015 година японското държавно управление признава потреблението на тази порочна процедура и основава паричен фонд в тяхна изгода, само че с изискването Статуята на мира пред японското посолство в Сеул, която включва и „ жена за утеха “, да бъде съборена.
Дори и през днешния ден съществуването на „ дамите за утеха “ е тематика табу в доста азиатски страни.
Откъс
Хана знае, че да закриля сестра си, значи да я държи надалеч от японските бойци. Майката го е втълпила на огромната си щерка: Никога не позволявайте да ви видят. И най-много в никакъв случай не оставайте уединено с тях! Хана е доловила нещо злокобно в предупредителните майчини думи и на шестнайсет се счита за късметлийка, тъй като това не се е случвало до момента. Но в един летен ден шансът я изоставя.
Късен следобяд е и другите гмуркачки от дълго време са отишли на пазара, когато Хана за пръв път вижда ефрейтор Моримото. Майка й желае да изпълни още една мрежа за болна другарка, която не може да се гмурка. Тя постоянно се притичва първа на помощ. Хана се демонстрира на повърхността, с цел да си поеме въздух, и поглежда към брега. Сестра й е клекнала на пясъка и заслонила очи, гледа към морето. На девет години е задоволително огромна, с цел да стои сама на брега, само че прекомерно дребна, с цел да плува по-надълбоко с Хана и майка си. Дребна е за възрастта си и още не е задоволително заякнала.
Хана е намерила огромна раковина и таман се кани да извика на сестра си, с цел да й се похвали, когато вижда по какъв начин към брега се насочва някакъв мъж. Надигайки се над водата, с цел да го види по-ясно, Хана осъзнава, че мъжът е японски боец. Стомахът й се свива от неочакван боязън. Какво търси той тук? Японците в никакъв случай не се отдалечават толкоз от селото. Тя оглежда брега на заливчето, с цел да види дали няма още бойци, само че мъжът е самичък. И върви право към сестра й.
От погледа му я скриват група скали, само че няма да е задълго. Ако продължи в същата посока, ще излезе тъкмо пред нея и след това ще я води – ще я откара с транспортен съд в някоя японска фабрика като другите девойки, които изчезват от селото. А тя не е задоволително мощна да издържи на работата във фабриката или на суровите условия там. Сестра й е толкоз дребна, толкоз обичана, не трябва да я отведат.
Докато оглежда морето за майка си, Хана осъзнава, че тя е под водата, невидима за японския боец, който се е насочил към вълните, плискащи се на брега. Хана няма време да чака майка си да изплува, пък и тя е прекомерно надалеч, ловува по края на рифа, там, където той се спуска в дълбока котловина и морското дъно не се вижда в продължение на километри. Задължение на Хана е да закриля дребната си сестра. Обещала е на майка си и има намерение да съблюдава своето заричане.
Хана се гмурва под вълните, плува с всички сили към брега. Надява се само да стигне до сестра си преди боеца. Ако съумее да му отвлече вниманието, дребната може би ще се измъкне и ще се скрие в близкото заливче, а тогава пък Хана ще успее да избяга назад в океана. Войникът надали ще я последва във водата.
Течението я блъска, като че ли обезверено желае да я избута обратно в морето, на безвредно място. Изпаднала в суматоха, тя се подава на повърхността, поема си надълбоко мирис, вижда, че боецът продължава да върви към скалната козирка и доближава от ден на ден.
Хана взема решение да плува над вълните, въпреки да знае, че по този начин ще я видят, само че не може да остане прекомерно дълго под водата, бои се, че няма да разбере какъв брой се е доближил боецът. На половината път до сестра си вижда, че той стопира. Бърка за нещо в джоба си. Тя потапя глава във водата и форсира темпото. При идващото поемане вижда, че мъжът пали цигара. Всеки път, когато си поема въздух, го вижда малко по-близо. Издухва дима от цигарата, всмуква, отново изпуска дима, още веднъж и още веднъж, при всяко покачване на главата й, до последното вдишване на мирис, когато мъжът поглежда към океана и съзира плуващата към него Хана.
Войникът е единствено на десетина метра от брега и тя се надява, че няма да види сестра й. Момиченцето към момента е прикрито от скалите, само че няма да е задълго. Опряла е дребните си ръце в каменистия пясък, кани се да стане. Хана не може да й извика да не го прави. Плува още по-бързо.
Гмурва се, с всяко загребване избутва водата от пътя си и най-после ръцете ѝ допират песъчливото дъно. Рязко се изправя и пробягва последните няколко метра плитка вода. Дори боецът да е извикал нещо, до момента в който е тичала към козирката, Хана не може да го чуе. Сърцето й блъска в ушите, заглушава всичко. След този спринт към брега има възприятието, че е пропътувала половината земя, само че още не може да спре. Лети по пясъка към сестра си, която й се усмихва в незнание. Преди да заприказва, Хана се спуска към нея, сграбчва я за раменете и я поваля на земята.
Бои се, че сестра й ще се разплаче, и запушва устата й с длан. Щом вижда надвесеното лице на Хана, момиченцето незабавно схваща, че не трябва да плаче. Хана я стрелва с взор, който единствено една дребна сестра може да разбере. Притиска я към пясъка, желае да я зарови в него, с цел да я скрие от очите на боеца, само че не разполага с време за това.
- Къде изчезна? – провиква се боецът. Застанал е на ниската скална козирка, която гледа към брега. Задържи ли се там, може да надникне надолу и ще види и двете. – Май русалката се е трансформирала в момиче, а?
Ботушите му скърцат по камъните над тях. Крехкото телце на сестра й трепери в прегръдките на Хана. Страхът е инфекциозен и тя също се разтреперва. Осъзнава, че сестра й няма къде да избяга. От мястото, на което стои, боецът има видимост във всички направления. Спасението е и двете да избягат в океана, единствено че сестра й не може да плува дълго. Хана е задоволително мощна да остане с часове в дълбокото, само че сестричката й ще се удави, в случай че боецът реши да ги чака на брега. Тя няма проект. Не вижда излаз. От тази мисъл изтръпва.
Бавно смъква ръка от устата на сестра си и за финален път се вглежда в изплашеното й лице, преди да се изправи. Очите на японеца са остри и Хана усеща по какъв начин я пронизват, до момента в който се плъзгат по тялото й.
- Не било момиче, а млада жена – заключава той и се засмива с невисок, ръмжащ смях.
Облечен е в бежова униформа и е обут с високи ботуши, шапката засенчва лицето му. Очите на боеца са черни като скалната козирка под краката му. Хана още не може да се съвземе от плуването до брега и всякога, щом си поеме мирис, мъжът вперва очи в гърдите й. Бялата памучна риза за гмуркане е тънка и тя прибързано ги прикрива с косите си. От памучните къси панталони капе вода и се стича по треперещите й крайници.
- Какво криеш от мен? – пита той и се пробва да надзърне от козирката.
- Нищо – отвръща бързо Хана. Отмества се от сестра си, желае погледът му да следи нея. – Просто... специфичен улов. Не желаех да помислите, че е зарязан. Мой си е.
Издърпва една от кофите върху козирката, с цел да отвлече вниманието на боеца от мястото, където лежи сестра й.
То продължава да е заето с нея. След къса пауза мъжът оглежда морето, след това и брега в двете направления.
- Защо си още тук? Всички други гмуркачки са на пазара.
- Приятелката ми е болна и ловя вместо нея, другояче ще остане гладна.
Това частично е истина, по тази причина тя го изрича с лекост.
Той продължава да се озърта, като че ли търси очевидци. Хана се извръща към буя на майка си, само че тя не е там. Все още не е видяла боеца, нито е забелязала отсъствието на Хана. Полека-лека я обзема паника, че майка й е изпаднала в неволя. Залива я проливен дъжд от мисли. Японецът още веднъж се заглежда в ръба на козирката, като че ли усеща наличието на сестра й изпод. Хана мисли трескаво.
- Мога да ги продам на вас, в случай че сте гладен. Бихте могли да занесете малко и на приятелите си.
Войникът не наподобява уверен, по тази причина тя побутва кофата по-близо до него. Морската вода вътре се разплисква и той отстъпва бързо обратно, с цел да не намокри ботушите си.
- Извинете – изрича на един мирис тя и хваща кофата.
- Къде е фамилията ти? – пита ненадейно той.
Въпросът му сварва Хана неподготвена. Тя поглежда към водата и вижда по какъв начин главата на майка й се гмурва под една вълна. Лодката на татко й е надалеч в морето. Тя и сестра й са сами с този мъж. Отново се обръща към него и в този миг съзира още двама бойци. Насочват се към нея. В главата й проехтяват майчините думи: Никога не оставайте уединено с тях. Каквото и да каже в този момент, то няма да я избави. Не има нито мощ, нито власт, която да опълчи на имперските бойци. Знае, че могат да вършат с нея каквото си пожелаят, само че не е единствената, изложена на риск. Откъсва очи от пенливите талази, които я подканят да се гмурне отново в тях, да избяга.
- Починали са.
Думите прозвучават правдиво даже в личните й уши. Ако е сираче, няма кого да принудят да си мълчи за отвличането й. Тогава фамилията й ще бъде в сигурност.
- Клета нимфа – споделя японецът и се усмихва. – В морето човек може да открие същински съкровища.
- Какво сте си намерили, ефрейтор Моримото? – провиква се единият от приближаващите бойци.
Моримото не поглежда към тях, очите му остават приковани в Хана. Двамата мъже застават от двете й страни. Моримото им кимва отсечено и се отдалечава постепенно по пясъка. Войниците я сграбчват за ръцете и я повличат след него.
Хана не може да вика. Ако сестра й се опита да помогне, ще отведат и нея. Хана няма да наруши обещанието си да я пази. Затова потегля, без да пророни дума, но краката й отхвърлят да се движат. Висят неефикасно от тялото й и я теглят надолу, това обаче не стопира бойците. Хващат я по-здраво, повдигат я от земята и пръстите на краката й оставят тънички дири по пясъка.