Чаках я през лятото, толкова много я чаках, на една

Чаках я през лятото, толкоз доста я чаках, на една тераса под едно красиво нощно небе, само че тя любовта не върви по звездите, не върви на пръсти по парапета на украсената с приказни светлини тераса, нито се крие сред няколко кубчета лед в чашата с вино. Но все там я търсим, нали? Толкова пъти сме чували думите: „ Ще пристигна, когато минимум очакваш “, че имаме вяра, че се крие в полъха напразно, във вдишванията и издишванията, в изпитите бутилки и незавършените книги. На една тераса, под едно красиво нощно небе.

Дори си я измисляме. На сън си я измисляме. По-истинска е там. По-достижима. Усмихва се. Докосва. Бяга. Връща се. Но нито лятото, нито звездите, нито виното в чашата съумяха да я извадят оттова. Несрещната обич.

Есента още повече ускори чувството за неявяване. И сънищата спря. Толкова се беше унесла да оцвети света ни в жълто-оранжеви тонове, да ни приласкае в меланхолията си и да ни покаже какъв брой топла може да бъде самотата, че заличаваше тези мигове, които най-малко можех да си изобретявам. Измислена обич.

Но някъде тъкмо сред тези жълто-оранжеви тонове, сред изчезналите сънища и сред звездите, в които не спирах да се оглеждам, се появи тази обич. С плахи стъпки се върна там, откъдето мислех, че от дълго време си е тръгнала. Беше оставила няколко белега и в този момент, когато те избледняваха, беше подготвена да вземе своето. Отново.

Търсеше топлота, търсеше допиране, търсеше мен. Но кой й сподели, че я желая. Измислена ми харесваше повече. От тази ме е боязън. Усещам по какъв начин се разхожда по кожата ми, чувствам дъха й толкоз мощно, че забравих да поемам дъх. И да издишвам забравих. Секунди, мигове... Спрях да изброявам. Исках да го задържа този мирис. Да му отвърна. Да се отпусна. Най-после да се отпусна. И просто да обичам. Но бях ли подготвена още веднъж за тази игра? Та кой е подготвен за обич, по дяволите? Особено като се появява, когато към този момент не я желаеме.

 
Ей по този начин си я представям любовта...