Бях чул (от едно момиче от града), че въпреки възхищението

Бях чул (от едно " момиче от града " ), че макар възхищението на рецензия и сътрудници (и другите номинации), моноспектакълът на Михаил Милчев (едно от непознатите светила на българския театър) " Мадам Мишима " по текст на Елена Алексиева (и аз съм песимистичен към нейната драматургия) под режисурата на Калин Ангелов е паднал, тъй като... не е имало фенове. Е, ясно, че Блатечки, Любо Нейков и Рачков не вземат участие, само че чак пък толкоз... За моя наслада (и то към Великден) залата беше цялостна на 90 %!

В чудесна сценография (затворена стъклена клетка – Никола Налбантов) час и половина следим със спотаен мирис (без досада, паузи и луфтове) монолога на мадам Мишима (Михаил Милчев), нарекла се по този начин, макар че не е брачна половинка на великия публицист. Ще отворя една скоба (много фенове не бяха осведомени с подтекста и по тази причина имаха компликации с разбирането на ставащото – това беше повода за късите и вяли аплодисменти). Юкио Мишима (има и американски филм на Пол Шрейдър за него) е японски създател (обичам " Златният храм " ), нещо като попзвезда в родината си, който (дълго време извърнат към модерната европейска и американска литература) в един миг (след войната) " превърта ", взема решение, че е страж на античните самурайски обичаи, стартира да вае тялото си с усилени физически тренировки, основава си лична армия (доста комична впрочем) и най-после обществено си прави сепуко... При тази гала ритуално главата му (това е част от обичая) отсича мадам Мишима, негова муза и държанка, преглъщала всичките му чудачества и полуда. Тя е задържана и разследвана за преднамерено ликвидиране, а сред визитите на следователя (младо неопитно момче, доста значим образ) и служебния юрист (порочно сластно джудже, само че много вещо в занаята) ни споделя своята версия за случилото се (усетена с типично женска тактичност, вътрешен глас, инстинкт и чувствителност), разяснявайки насмешливо и изобретателно ( " можеш да си по едно и също време талантлив и малоумен, първото е положение на душата, а второто – заболяване на характера " ). Пред нас се разстила една " елементарна " история на несъразмерни хипертрофирали упоритости, голям гений, величествен триумф, последвани от скука, досада, досада, породили тежка засегнатост (може би въображаема), недоумение, комплекси и артистично позьорско преиграване, довели към този момент споделих до какво (доброволното овакантяване на живота като макабрен зрелищен спектакъл), в която " мадам " е проникновен и образован наблюдаващ и интелигентен, въодушевен и прецизен коментатор.

Текстът за моя изненада беше доста добър и съответен на актуалните трендове в международната драматургия, режисурата – незабележима (повтарям се, само че това е комплимент), а актьорската игра – прелестна (и заслужаваща всички годишни награди).Краят е предстоящ – никому не е необходим страдалец нито ядовит коментатор от първо лице (за несъгласните има елементарно решение, персонално и достойно). Масите би трябвало да тънат в незнание и доволство, захранвани от комфортни за всички легенди и митове. До идващия сходен скандал, провокиран от някой талант или новобранец, комуто живуркането, материалният разцвет, лицемерието и демагогията не са задоволителни (няма неприятно, само че би трябвало да има и нещо повече), който се губи в търсенето на духа и в акт на обезсърчение прави нещо (жест, заявление, неразбираема постъпка), даже да не знае тъкмо какво и за какво...