Боян Биолчев: Прощаване с леля Клара
Боян Биолчев
Споделям този роман с признателност към Приятели. Когато Човекът го няма, мога единствено да подвигна взор нагоре.
Помня мига, когато описах на Виктор Пасков сред две чаши тази история. И той, към този момент сред четири, ме погледна: „ Трябва да си вманиачен, в случай че не го напишеш незабавно “. Закъснелият Христо Калчев тъкмо сядаше, и като чу последната дума, сподели: „ Той си е подобен, по вманиачен защо ни е “. Този роман, несъмнено, не стана незабавно... А Виктор в никакъв случай не ме попита „ извършвам “ ли поръчението. Съвсем не помня, по кое време тъкмо съм му го дал. След години някой от познатите ми франкофони ми сподели описа на френски. Без да ми каже, Виктор го е дал за превод на тогавашната си брачна половинка Мари Врина, през днешния ден най-известната преводачка на българска литература във Франция.
ПРОЩАВАНЕ С ЛЕЛЯ КЛАРА
Бяха привикнали да я виждат заран на улицата. Забързана и безмълвно усмихната. Накуцваше леко, само че се стараеше да върви изправена. Връщаше се по здрач, заставаше на опашката в магазина и общително кимаше на тези, които познаваше.
Децата и викаха вуйна Клара и се събираха да играят в сенчестия й двор, за какво тя не им се караше, когато се катереха по дърветата по-шумно от рой изгладнели врабци. Не се сърдеше, когато удареха прозореца й със снежна топка и по тази причина в нейния двор постоянно имаше снежен човек, към който снегът бе изтъпкан от дребни крачета. Задната част на къщата й бе срутена до половината при бомбардировките през войната и откъм гърба стените й приличаха на печален, зарязан спектакъл.
Още висеше на избелялата мазилка рамка с останки от картина – пожълтели брези, които потрепваха в същинският вятър на градската улица. Братът на вуйна Клара бе отпътувал незнайно закъде незабавно след бомбения удар и къщата си остана преполовена като счупена детска играчка. Старата мома живееше сама, само че не я бяха чули да се оплаче. Изобщо да заприказва за себе си. Отказваше да й услужат за каквото и да било с общителна и спокойна усмивка.
Когато дребните къщички на улицата започнаха да понижават и вместо тях една след друга се появиха правоъгълни сиво-бели здания, в двора на вуйна Клара започнаха да варят сладко и да пекат чушки в есенните недели.
Повечето от новодошлите бяха привикнали да го вършат навън, а това беше единственият двор, задоволително необятен, с цел да побере повече хора. И беше постоянно с отворена портичка. Леля Клара поздравяваше новите съседи, без да се стопира при тях, а когато се връщаше, питаше дали са си свършили добра работа и се усмихваше, когато й благодареха.
Никога не приемаше сладката, които хората й предлагаха от стеснение и прикрито страдание, само че го правеше по този начин, че никой не се усещаше неудобно. Леко накуцвайки, влизаше в къщата и отваряше прозореца, с цел да влезе ароматът на огнищата, по този начин както и в ней-студени дни обичаше да проветрява стаята си. Тогава на прозореца й се събираха пухкави купчини измръзнали врабчета, които като децата не се опасяваха от нея.С нетърпеливо цвъртене чакаха да им хвърли шепа трохи и напевно да им заприказва.
Единственото нещо, което се знаеше за нея, бе, че гледа деца, с цел да претърпява. Цял живот бе работила само по този начин и нямаше пенсия. Затова до последния ден, когато още можеше да върви, до влажната есен, когато се разболя, тя всяка заран излизаше чисто и мрачно облечена, с цел да се върне вечерта със спокойна усмивка под съчувствените погледи на дамите в квартала. Често идваше денем, водейки три-четири годишно дете.
А децата се сменяха с годините, множеството момченца. Те обичаха двора на вуйна Клара не по-малко от локалните, заиграваха се с тях, а остарялата жена седеше на пейката пред къщата, гледаше ги деликатно и понякога ги извикваше, с цел да пипне вратленцето им. Децата се дърпаха, инфектирани от играта, пристъпваха от крайник на крайник, само че очевидно знаеха, че няма да ги остави с мокра ризка.
Лела Клара постоянно им даваше шепа лукчета и питаше:
– Какво ще направиш в този момент?
– Ще дам и на другите...
– Точно по този начин! - отвръщаше вуйна Клара и се отпускаше удовлетворена на пейката.
Но пристигна заболяването. Съседките видяха, че от няколко дни не са я виждали и продорецът й е непрекъснато затворен. Привечер единствено слабата светлина на нощната лампа издуваше матово пердето. Пратиха при нея едно дете, с цел да я попита има ли потребност от нещо. То скоро излезе ухилено с малко шоколадче в ръка и сподели, че вуйна Клара единствено я боли глава.
Есента беше влажна, хората заглеждаха прочувствено бледата светлина в прозорчето от своите затоплени стаи, а край перваза на вуйна Клара се гушеха на куп измокрени врабчета.
На четвъртия ден съседки извикаха доктор и влязоха с него при остарялата жена. Лекарят се приблизи до леглото й, а дамите с обезпокоени очи оглеждаха стаята. Гореше клеясала електрическа печка. На стената имаше календар с ярка фотография на букет цветя.
Мушамата на масата бе изтрита единствено в средата, където беше единственият стол и една подпряна под прозореца дървена рамка с портрет на мъж в униформа. Лекарят се изправи с безизразно лице и се наведе над масата, с цел да напише рецептата, а вуйна Клара се усмихна умерено и кимна на дамите, като че ли се извиняваше, че не може да ги изпрати. Но незабавно обърна глава и се загледа в шарките на изкривения от влага дрешник.
Когато след няколко дни пристигна колата за спешна помощ от болничното заведение, в двора и се събраха още веднъж хора. Докато изнасяха носилката отвън къщата, вуйна Клара безшумно сподели на тези, който се взеха решение да я погледнат от близко:
– Извинявайте...
Жените подхвърляха окуражителни думи с прозрачен глас. Санитарите без да поглеждат хората я отнесоха до колата за спешна помощ. Всички се струпаха на тротоара.Портичката се олюля задъхано и спря открехната. Колата издрънча със скоростите и потъна в сивкавата предзимна влага. Това беше. Никой с нищо не можеше да помогне и дамите се връщаха в топлите стаи, в кухните, където едвам доловимо ухаеха сладката, варени в двора на вуйна Клара.
Но улицата бързо привиква с измененията.
След време в пустия двор пристигнаха побелял мъж и висока слаба жена в бежови шлифери. Мъжът опипа пантите на портичката се спря неподвижно сред петната от огнищата. Жената влезе в къщата и след десетина минути излезе и кимна на мъжа си. Ръцете й бяха празни.
Отидоха зад къщата и дълго гледаха отрязаната като с трион стена, основите, които времето бе трансформирало в затрупан с живовляк сипей. Поспориха, размахвайки оживено ръце. После се върнаха и заключиха с нов месингов катанец вратата на оживялата стаичка и си потеглиха на разположение по улицата, без да се извърнат. Катинарът няколко седмици проблясваше в оскъдните лъчи, които пробиваха ниската есенна влага, само че след това потъмня. Скобите му ръждясаха и започнаха да поскърцват в поривите напразно. Без вуйна Клара къщата някак посивя, смали се, стана съвсем невидима измежду високите здания. Само откъм гърба оръфаната картина с брезите висеше като избелял спомен от предишното.
Докато един ден върху дъсчената ограда се появи некрологът. Долната част на листа беше празна – липсваха изредени имена на опечалените. От всички и никой.
Погребаха вуйна Клара в ярък зимен ден. Гробището беше ново и отворено към полето. Пресните, засадените през есента дръвчета се губеха в гората от кръстове върху бялата низина. Вятърът си играеше с измръзнали листа от венци и надгробни цветя, които бягаха от него по изтъпканите алейки. Дойдоха доста от съседите на на вуйна Клара. Въпреки студа. Не желаеха остарялата жена да си отиде неизпратена от никого. Пристъпваха върху хрущящия сняг към ковчега до откритата върху бялото поле черна рана на гроба. Но бяха пристигнали и други хора, непознати или забравени. Тук беше и нейният брат, с оредялата, сплъсена коса и изкривените токове на обущата. Жена му я нямаше с него. Той дрезгаво хлипаше, раменете му се тресяха зиморничаво.
Вдигаше глава и с неразбиране гледаше навалицата от непознати хора. После още веднъж навеждаше глава с детска неутешимост. Беше пийнал. Отначало го заглеждаха, само че скоро вниманието им притегли една група, която се събираше на разстояние от край ковчега. Деца, юноши и зрели. Най-високият, четиресетгодишен мъж, придържаше опрян в снега венец с лента: „ Не вуйна Клара от децата й “. Край тях в неотъпкания сняг си играеше три годишно дете, което се мъчеше да си направи снежна топка със заскрежените си червени ръкавички.
Те може би се запозваха тук, отгледаните от нея. Всеки я помнеше с очите на малко дете, с очите на последното, което най-сетне бе слепило снежната топка, само че продължаваше да тича и да подвига с крачета снежен прахуляк. Единайсет души. Групата постепенно пое към ковчега и се подреди край него по височина. Една млада жена изитича, сграбчи детето и застана последна. Шепнеше му нещо на ухото, с цел да не се дърпа, а парата на дъха и се кълбеше към главичката му. Единайсет на брой, всеки от които бе по-малък с три години от предходния... и по този начин до най-малкия, затоплен и обуздан в майчините ръце.
Хората се почувстваха неудобно със съчувствието, което бяха пристигнали да окажат. Те желаеха да изпратят една скромна и тиха жена, която дълги години бе накуцвала по тяхната улица. А подредените до гроба бяха пристигнали да изпратят своята майка, остарялата мома вуйна Клара.
Лицето на вуйна Клара беше умерено. Във восъчната плът на чертите й имаше заключена една кротка наслада. Сякаш тя, потъвайки безшумно в гроба, знаеше, че над нея са се събрали децата й, с цел да помълчат, по огромните да избършат сълза, а най-малкото – да изиграе край нея последната им обща игра...
После всеки хвърли бучка пръст и отмина, с цел да направи място за идващите. Само детето, гледайки по какъв начин всички хвърлят своята пръст, съумя да се отскубне от ръцете на майка си, изтича и хвърли върху пресния гроб снежната топка, която бе стискало от самото начало.
Споделям този роман с признателност към Приятели. Когато Човекът го няма, мога единствено да подвигна взор нагоре.
Помня мига, когато описах на Виктор Пасков сред две чаши тази история. И той, към този момент сред четири, ме погледна: „ Трябва да си вманиачен, в случай че не го напишеш незабавно “. Закъснелият Христо Калчев тъкмо сядаше, и като чу последната дума, сподели: „ Той си е подобен, по вманиачен защо ни е “. Този роман, несъмнено, не стана незабавно... А Виктор в никакъв случай не ме попита „ извършвам “ ли поръчението. Съвсем не помня, по кое време тъкмо съм му го дал. След години някой от познатите ми франкофони ми сподели описа на френски. Без да ми каже, Виктор го е дал за превод на тогавашната си брачна половинка Мари Врина, през днешния ден най-известната преводачка на българска литература във Франция.
ПРОЩАВАНЕ С ЛЕЛЯ КЛАРА
Бяха привикнали да я виждат заран на улицата. Забързана и безмълвно усмихната. Накуцваше леко, само че се стараеше да върви изправена. Връщаше се по здрач, заставаше на опашката в магазина и общително кимаше на тези, които познаваше.
Децата и викаха вуйна Клара и се събираха да играят в сенчестия й двор, за какво тя не им се караше, когато се катереха по дърветата по-шумно от рой изгладнели врабци. Не се сърдеше, когато удареха прозореца й със снежна топка и по тази причина в нейния двор постоянно имаше снежен човек, към който снегът бе изтъпкан от дребни крачета. Задната част на къщата й бе срутена до половината при бомбардировките през войната и откъм гърба стените й приличаха на печален, зарязан спектакъл.
Още висеше на избелялата мазилка рамка с останки от картина – пожълтели брези, които потрепваха в същинският вятър на градската улица. Братът на вуйна Клара бе отпътувал незнайно закъде незабавно след бомбения удар и къщата си остана преполовена като счупена детска играчка. Старата мома живееше сама, само че не я бяха чули да се оплаче. Изобщо да заприказва за себе си. Отказваше да й услужат за каквото и да било с общителна и спокойна усмивка.
Когато дребните къщички на улицата започнаха да понижават и вместо тях една след друга се появиха правоъгълни сиво-бели здания, в двора на вуйна Клара започнаха да варят сладко и да пекат чушки в есенните недели.
Повечето от новодошлите бяха привикнали да го вършат навън, а това беше единственият двор, задоволително необятен, с цел да побере повече хора. И беше постоянно с отворена портичка. Леля Клара поздравяваше новите съседи, без да се стопира при тях, а когато се връщаше, питаше дали са си свършили добра работа и се усмихваше, когато й благодареха.
Никога не приемаше сладката, които хората й предлагаха от стеснение и прикрито страдание, само че го правеше по този начин, че никой не се усещаше неудобно. Леко накуцвайки, влизаше в къщата и отваряше прозореца, с цел да влезе ароматът на огнищата, по този начин както и в ней-студени дни обичаше да проветрява стаята си. Тогава на прозореца й се събираха пухкави купчини измръзнали врабчета, които като децата не се опасяваха от нея.С нетърпеливо цвъртене чакаха да им хвърли шепа трохи и напевно да им заприказва.
Единственото нещо, което се знаеше за нея, бе, че гледа деца, с цел да претърпява. Цял живот бе работила само по този начин и нямаше пенсия. Затова до последния ден, когато още можеше да върви, до влажната есен, когато се разболя, тя всяка заран излизаше чисто и мрачно облечена, с цел да се върне вечерта със спокойна усмивка под съчувствените погледи на дамите в квартала. Често идваше денем, водейки три-четири годишно дете.
А децата се сменяха с годините, множеството момченца. Те обичаха двора на вуйна Клара не по-малко от локалните, заиграваха се с тях, а остарялата жена седеше на пейката пред къщата, гледаше ги деликатно и понякога ги извикваше, с цел да пипне вратленцето им. Децата се дърпаха, инфектирани от играта, пристъпваха от крайник на крайник, само че очевидно знаеха, че няма да ги остави с мокра ризка.
Лела Клара постоянно им даваше шепа лукчета и питаше:
– Какво ще направиш в този момент?
– Ще дам и на другите...
– Точно по този начин! - отвръщаше вуйна Клара и се отпускаше удовлетворена на пейката.
Но пристигна заболяването. Съседките видяха, че от няколко дни не са я виждали и продорецът й е непрекъснато затворен. Привечер единствено слабата светлина на нощната лампа издуваше матово пердето. Пратиха при нея едно дете, с цел да я попита има ли потребност от нещо. То скоро излезе ухилено с малко шоколадче в ръка и сподели, че вуйна Клара единствено я боли глава.
Есента беше влажна, хората заглеждаха прочувствено бледата светлина в прозорчето от своите затоплени стаи, а край перваза на вуйна Клара се гушеха на куп измокрени врабчета.
На четвъртия ден съседки извикаха доктор и влязоха с него при остарялата жена. Лекарят се приблизи до леглото й, а дамите с обезпокоени очи оглеждаха стаята. Гореше клеясала електрическа печка. На стената имаше календар с ярка фотография на букет цветя.
Мушамата на масата бе изтрита единствено в средата, където беше единственият стол и една подпряна под прозореца дървена рамка с портрет на мъж в униформа. Лекарят се изправи с безизразно лице и се наведе над масата, с цел да напише рецептата, а вуйна Клара се усмихна умерено и кимна на дамите, като че ли се извиняваше, че не може да ги изпрати. Но незабавно обърна глава и се загледа в шарките на изкривения от влага дрешник.
Когато след няколко дни пристигна колата за спешна помощ от болничното заведение, в двора и се събраха още веднъж хора. Докато изнасяха носилката отвън къщата, вуйна Клара безшумно сподели на тези, който се взеха решение да я погледнат от близко:
– Извинявайте...
Жените подхвърляха окуражителни думи с прозрачен глас. Санитарите без да поглеждат хората я отнесоха до колата за спешна помощ. Всички се струпаха на тротоара.Портичката се олюля задъхано и спря открехната. Колата издрънча със скоростите и потъна в сивкавата предзимна влага. Това беше. Никой с нищо не можеше да помогне и дамите се връщаха в топлите стаи, в кухните, където едвам доловимо ухаеха сладката, варени в двора на вуйна Клара.
Но улицата бързо привиква с измененията.
След време в пустия двор пристигнаха побелял мъж и висока слаба жена в бежови шлифери. Мъжът опипа пантите на портичката се спря неподвижно сред петната от огнищата. Жената влезе в къщата и след десетина минути излезе и кимна на мъжа си. Ръцете й бяха празни.
Отидоха зад къщата и дълго гледаха отрязаната като с трион стена, основите, които времето бе трансформирало в затрупан с живовляк сипей. Поспориха, размахвайки оживено ръце. После се върнаха и заключиха с нов месингов катанец вратата на оживялата стаичка и си потеглиха на разположение по улицата, без да се извърнат. Катинарът няколко седмици проблясваше в оскъдните лъчи, които пробиваха ниската есенна влага, само че след това потъмня. Скобите му ръждясаха и започнаха да поскърцват в поривите напразно. Без вуйна Клара къщата някак посивя, смали се, стана съвсем невидима измежду високите здания. Само откъм гърба оръфаната картина с брезите висеше като избелял спомен от предишното.
Докато един ден върху дъсчената ограда се появи некрологът. Долната част на листа беше празна – липсваха изредени имена на опечалените. От всички и никой.
Погребаха вуйна Клара в ярък зимен ден. Гробището беше ново и отворено към полето. Пресните, засадените през есента дръвчета се губеха в гората от кръстове върху бялата низина. Вятърът си играеше с измръзнали листа от венци и надгробни цветя, които бягаха от него по изтъпканите алейки. Дойдоха доста от съседите на на вуйна Клара. Въпреки студа. Не желаеха остарялата жена да си отиде неизпратена от никого. Пристъпваха върху хрущящия сняг към ковчега до откритата върху бялото поле черна рана на гроба. Но бяха пристигнали и други хора, непознати или забравени. Тук беше и нейният брат, с оредялата, сплъсена коса и изкривените токове на обущата. Жена му я нямаше с него. Той дрезгаво хлипаше, раменете му се тресяха зиморничаво.
Вдигаше глава и с неразбиране гледаше навалицата от непознати хора. После още веднъж навеждаше глава с детска неутешимост. Беше пийнал. Отначало го заглеждаха, само че скоро вниманието им притегли една група, която се събираше на разстояние от край ковчега. Деца, юноши и зрели. Най-високият, четиресетгодишен мъж, придържаше опрян в снега венец с лента: „ Не вуйна Клара от децата й “. Край тях в неотъпкания сняг си играеше три годишно дете, което се мъчеше да си направи снежна топка със заскрежените си червени ръкавички.
Те може би се запозваха тук, отгледаните от нея. Всеки я помнеше с очите на малко дете, с очите на последното, което най-сетне бе слепило снежната топка, само че продължаваше да тича и да подвига с крачета снежен прахуляк. Единайсет души. Групата постепенно пое към ковчега и се подреди край него по височина. Една млада жена изитича, сграбчи детето и застана последна. Шепнеше му нещо на ухото, с цел да не се дърпа, а парата на дъха и се кълбеше към главичката му. Единайсет на брой, всеки от които бе по-малък с три години от предходния... и по този начин до най-малкия, затоплен и обуздан в майчините ръце.
Хората се почувстваха неудобно със съчувствието, което бяха пристигнали да окажат. Те желаеха да изпратят една скромна и тиха жена, която дълги години бе накуцвала по тяхната улица. А подредените до гроба бяха пристигнали да изпратят своята майка, остарялата мома вуйна Клара.
Лицето на вуйна Клара беше умерено. Във восъчната плът на чертите й имаше заключена една кротка наслада. Сякаш тя, потъвайки безшумно в гроба, знаеше, че над нея са се събрали децата й, с цел да помълчат, по огромните да избършат сълза, а най-малкото – да изиграе край нея последната им обща игра...
После всеки хвърли бучка пръст и отмина, с цел да направи място за идващите. Само детето, гледайки по какъв начин всички хвърлят своята пръст, съумя да се отскубне от ръцете на майка си, изтича и хвърли върху пресния гроб снежната топка, която бе стискало от самото начало.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ