БОЯН АНГЕЛОВ НА 70
БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 година в гр. Панагюрище. Завършва философия и българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Работил е като редактор и основен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. От 1990 до 2002 година и понастоящем е основен редактор на списание " Читалище ". От края на 2012 година е шеф на издателство " Български публицист ", а от юни 2014 година - ръководител на Съюза на българските писатели. Автор на 35 поетични книги на български език. Негови произведения като независими книги или участия в сборници и периодически издания са превеждани на редица езици. Превежда от немски, съветски, френски, британски и гръцки език. Носител на наши и интернационалните литературни награди. /> Смисълът
Светът замря. Притихнаха войните.
Тук-там към момента глъхнат земетръси.
Земята - спяща. Сънни, светлините
раздалечават пътищата къси.
Къде е смисълът? Мълчи в простора
протяжната прозирност на безкрая.
За тази разтревоженост приказвам,
за другите трудности не зная
дали ще продължат с недоизречен,
с непредвиден изказ да прикрият
уплахата от някакъв далечен
и непрестанен екот, от ония
отдалечени страхове и празни
вместилища на траурни прокоби.
Светът замря... в очакване на празник,
преди умората да ни пороби.
----------------
Фиалата
В прегръдките на глината безгласна
въздиша злато - антична ария властна
и шепот безсловесен е подбудил
заспалите златисти изумруди.
Ритони на царе богоподобни
с фиалата, която им припомни
ония незаглъхващи стремежи
на конници в покоя да се врежат.
Те с прилива на дните ще оставят
не късовете отшумяла популярност,
а повеи от прелестна възхита
и античност, устрелена към звездите.
-------------
Мълком
Мъртви думи заравям измежду жива долина.
Гробчета детски блещукат на листопада в кипежа.
Болката ми нараства с непрекъсната величина
като противостоене на тази предутрин свежа.
Свикнах да давам отговор притчово и на места
истината затулям с дрипави идиоми.
Бягството по понтони ме кара да отмъстя
за загуби, провокирани от опасности и притоми.
Злодеите не позволяват до себе си своя зложелател,
връзват в пестник страховете, вливащи се спонтанно
и стигащи безпроблемно всеки домакински предел,
поглъщайки всяка бездна с придвижване непрекъснато.
Върху поруменели скули от безответна страст
спуска се апатичност, близка до висотата
на облак енигматичен и придобива част
от екстаза към тази към момента неосъзната
първична воля на небесния предикат,
който не се вълнува, че го обезсмъртяват…
Мълком заравям думи, регистрирам ги в смъртен акт
и виждам: същото
хиляди други
вършат.
------------
Листопадът
Мен вълци не ме атакуват,
тъй като съм им родственик.
Цъфтежът и листопадът
отключиха в мен причина,
която не се разкрива
за други себеподобни.
Налях от водата жива
за раните ми прободни,
наченали да гноясват
през прехода обезпътен.
Светкавиците угасват,
когато се чуе екот...
Мен лудите ме отбягват,
тъй като непредвидимо
усърден съм, щом потрябва
и щом е належащо...
Характерът ми припомня
за зимно море смразено.
Пустинната преизподня
подканва ме безусловно
да видя астероиди
по какъв начин впиват в пръстта муцуни,
по какъв начин устните ми разрушени
остават без гласни струни.
Понеже страхът превърза
посоката на патрона,
потънах в планински ручей
под листопадна шума.
---------------------
Сърнена гора
Не виждах доста надалече, само че чувах всеки външен звук
и продължавах да се дръзвам, даже когато печален бях.
Прибързано не отговарях, а да се скрия не съумях,
въпреки че беше уловимо наличието на патрон,
пронизителен през тъмните стърнища и над мързеливата вода.
Куршумът се заби изтънчено в плътта на плахата сърна.
Видях по какъв начин тя се спря ненадейно, по какъв начин легна на една страна
и по какъв начин с копитца потрепери, оставяйки в пръстта диря.
Преди по този начин са я убивали с недосегаеми стрели.
Все още чуваме свистежа, във въздуха оставил знак,
а след това слънцето ни чака неизтребим и безконечен мрак,
и ще запише в паметта ни, че други тука са били.
Такова съм запомнил всяко незащитено създание.
То в черната тъма полита към хоризонт унищожен
и матови архипелази разсънват болчицата в мен,
която придобива форма на дребно горско провидение.
----------------------
Едва ли
Привлякъл слова неразбираеми и идващ се
до клада неизгорима и измежду пожарище,
повтаряш мислено притоми полузабравени
над минали интервали обожествявани,
тъй като си отразен от безплътно бъдеще
и бъдещите промени реши да съдиш ти.
Едва ли подготвен си без центростремежните
старания да изпросиш безбрежни нежности.
Едва ли ще те забавят и тези скорости,
преобразили вълшебствата в гора от кости...
----------------
Преход
Прегоря на дълбоката шума
вездесъщата глеч кестенява.
Уж не беше пожар, а изтлява
черен залез над мисъл безумна.
Няма вечер, която да бъде
по-незрима от скрития прилив.
Вече всички невидими сили
са застинали в този оттатъшен
и неизвестен от никого преход.
Този преход е вход към безброя.
Той допира вселената своя
и разтваря оскъдното ехтене.
-------------
Самарканд
Под сянката на Тамерлан е многолюдно.
Безбройни - пътищата. Миналото - мнимо.
Представих си, че е належащо
да ме разсъни пиле ранобудно.
Преди това насън видях: газели
средновековните поети ваят,
градините на гюлове ухаят
и мълком капят нарове узрели.
В ливадите замира сенокосът,
а цветовете му са притаили
ектения... Двугърбите камили
коприна от роса небесна носят.
До Регистан по пясъчна пътека
керванът с еднообразен ход идва,
посрещнат от окраската на тигър,
умъртвил сърна и взиращ се в индивида.
----------------
Барселона
Тя връхлетя ненадейно, внезапно -
по-малко град и повече сърце.
Небето, този дявол всесилен,
изми момчешкото си личице
и съзерца я с мраморни очи,
в които спеше лъч недоизгрял.
Лъчът се бе разполовил съвсем -
по-малко огън, повече кристал.
А другото - шир обаятелен,
узрял измежду средиземния мираж
и вкопчен в лоното на херувим,
обвил с усмивка изгревния пазач.
Понякога излъчваме едвам
съизмерима формула за повърхност,
прегърната от всички сетива
с по-малко пристрастеност и с повече лукс...
Такава я видях - като блян,
неосъществим за слабия ми разум –
на катедрала с великодушния строеж
и с погледа всевиждащ на Колумб.
Светът замря. Притихнаха войните.
Тук-там към момента глъхнат земетръси.
Земята - спяща. Сънни, светлините
раздалечават пътищата къси.
Къде е смисълът? Мълчи в простора
протяжната прозирност на безкрая.
За тази разтревоженост приказвам,
за другите трудности не зная
дали ще продължат с недоизречен,
с непредвиден изказ да прикрият
уплахата от някакъв далечен
и непрестанен екот, от ония
отдалечени страхове и празни
вместилища на траурни прокоби.
Светът замря... в очакване на празник,
преди умората да ни пороби.
----------------
Фиалата
В прегръдките на глината безгласна
въздиша злато - антична ария властна
и шепот безсловесен е подбудил
заспалите златисти изумруди.
Ритони на царе богоподобни
с фиалата, която им припомни
ония незаглъхващи стремежи
на конници в покоя да се врежат.
Те с прилива на дните ще оставят
не късовете отшумяла популярност,
а повеи от прелестна възхита
и античност, устрелена към звездите.
-------------
Мълком
Мъртви думи заравям измежду жива долина.
Гробчета детски блещукат на листопада в кипежа.
Болката ми нараства с непрекъсната величина
като противостоене на тази предутрин свежа.
Свикнах да давам отговор притчово и на места
истината затулям с дрипави идиоми.
Бягството по понтони ме кара да отмъстя
за загуби, провокирани от опасности и притоми.
Злодеите не позволяват до себе си своя зложелател,
връзват в пестник страховете, вливащи се спонтанно
и стигащи безпроблемно всеки домакински предел,
поглъщайки всяка бездна с придвижване непрекъснато.
Върху поруменели скули от безответна страст
спуска се апатичност, близка до висотата
на облак енигматичен и придобива част
от екстаза към тази към момента неосъзната
първична воля на небесния предикат,
който не се вълнува, че го обезсмъртяват…
Мълком заравям думи, регистрирам ги в смъртен акт
и виждам: същото
хиляди други
вършат.
------------
Листопадът
Мен вълци не ме атакуват,
тъй като съм им родственик.
Цъфтежът и листопадът
отключиха в мен причина,
която не се разкрива
за други себеподобни.
Налях от водата жива
за раните ми прободни,
наченали да гноясват
през прехода обезпътен.
Светкавиците угасват,
когато се чуе екот...
Мен лудите ме отбягват,
тъй като непредвидимо
усърден съм, щом потрябва
и щом е належащо...
Характерът ми припомня
за зимно море смразено.
Пустинната преизподня
подканва ме безусловно
да видя астероиди
по какъв начин впиват в пръстта муцуни,
по какъв начин устните ми разрушени
остават без гласни струни.
Понеже страхът превърза
посоката на патрона,
потънах в планински ручей
под листопадна шума.
---------------------
Сърнена гора
Не виждах доста надалече, само че чувах всеки външен звук
и продължавах да се дръзвам, даже когато печален бях.
Прибързано не отговарях, а да се скрия не съумях,
въпреки че беше уловимо наличието на патрон,
пронизителен през тъмните стърнища и над мързеливата вода.
Куршумът се заби изтънчено в плътта на плахата сърна.
Видях по какъв начин тя се спря ненадейно, по какъв начин легна на една страна
и по какъв начин с копитца потрепери, оставяйки в пръстта диря.
Преди по този начин са я убивали с недосегаеми стрели.
Все още чуваме свистежа, във въздуха оставил знак,
а след това слънцето ни чака неизтребим и безконечен мрак,
и ще запише в паметта ни, че други тука са били.
Такова съм запомнил всяко незащитено създание.
То в черната тъма полита към хоризонт унищожен
и матови архипелази разсънват болчицата в мен,
която придобива форма на дребно горско провидение.
----------------------
Едва ли
Привлякъл слова неразбираеми и идващ се
до клада неизгорима и измежду пожарище,
повтаряш мислено притоми полузабравени
над минали интервали обожествявани,
тъй като си отразен от безплътно бъдеще
и бъдещите промени реши да съдиш ти.
Едва ли подготвен си без центростремежните
старания да изпросиш безбрежни нежности.
Едва ли ще те забавят и тези скорости,
преобразили вълшебствата в гора от кости...
----------------
Преход
Прегоря на дълбоката шума
вездесъщата глеч кестенява.
Уж не беше пожар, а изтлява
черен залез над мисъл безумна.
Няма вечер, която да бъде
по-незрима от скрития прилив.
Вече всички невидими сили
са застинали в този оттатъшен
и неизвестен от никого преход.
Този преход е вход към безброя.
Той допира вселената своя
и разтваря оскъдното ехтене.
-------------
Самарканд
Под сянката на Тамерлан е многолюдно.
Безбройни - пътищата. Миналото - мнимо.
Представих си, че е належащо
да ме разсъни пиле ранобудно.
Преди това насън видях: газели
средновековните поети ваят,
градините на гюлове ухаят
и мълком капят нарове узрели.
В ливадите замира сенокосът,
а цветовете му са притаили
ектения... Двугърбите камили
коприна от роса небесна носят.
До Регистан по пясъчна пътека
керванът с еднообразен ход идва,
посрещнат от окраската на тигър,
умъртвил сърна и взиращ се в индивида.
----------------
Барселона
Тя връхлетя ненадейно, внезапно -
по-малко град и повече сърце.
Небето, този дявол всесилен,
изми момчешкото си личице
и съзерца я с мраморни очи,
в които спеше лъч недоизгрял.
Лъчът се бе разполовил съвсем -
по-малко огън, повече кристал.
А другото - шир обаятелен,
узрял измежду средиземния мираж
и вкопчен в лоното на херувим,
обвил с усмивка изгревния пазач.
Понякога излъчваме едвам
съизмерима формула за повърхност,
прегърната от всички сетива
с по-малко пристрастеност и с повече лукс...
Такава я видях - като блян,
неосъществим за слабия ми разум –
на катедрала с великодушния строеж
и с погледа всевиждащ на Колумб.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ