Болният може да разчита на собствените си сили за личното

Болният може да разчита на личните си сили за персоналното си излекуване. В това има вяра проф. Сергей Бубновски, лекар на медицинските науки и създател на нови неоперативни способи за лекуване на гръбнака и ставите. Методиката му е призната  в необятни кръгове на здравната общественост, а от 1989 година в Русия и в чужбина действат над 80 центъра, работещи по метода на Бубновски. Защо остарявайки, имаме потребност не от медикаменти, а от физически извършения, регулярни старания и самодисциплина, споделяме от книгата му „ Главоболието или за какво са му на човек раменете? “ (Изд. Жануа 98).

(Portrait of an Old Man, Egon Schiele, 1916)

Слабоумието неизбежно ли е? Не би ни се желало.

Въпросите за инволюцията на разсъдъка ме занимават отдавна. Очевидно от времето, когато гледах по какъв начин баба ми лакомо поглъщаше таблетки с шепи, а по-късно звънеше на „ Бърза помощ “, с цел да се оплаква на отзовалия се на нейното повикване лекар. До идването на колата за спешна помощ тя дълго гледаше към улицата през процепа на завесата и твърдейки се в приближаването на колата за спешна помощ, се шмугваше изкусно под одеялото, разигравайки спектакъла на трудно страдалчество. Получавайки дозата успокоително, тя дълго след заминаването на докторите даваше директиви на мен, седемгодишния малчуган, по какъв начин тъкмо да я погребем, показвайки ми приготвения за задачата сноп с облекла. Впоследствие се оказах в епицентъра на заобикалящите ме слабоумни роднини (със същите вързопи), за които в началото ми се наложи да се грижа, по предписание първо с валидол и майчин лист, а по-късно и... да ги погреба. Те всички бяха в предишното изцяло състоятелни люде, имаха заслуги пред отечеството, маркирани с ордени и медали. Но в случай че не броим татко ми, нито един от тях не остави някаква диря в паметта ми. Аз не желая ето ТАКА и в ТАКОВА положение да си отпътува. Работейки в психоневрологичния пансион, където изпращаха както пациенти с нелечими душевен болести, по този начин и просто престарели самотни хора, аз дефинитивно проумях: в живота губи този, който не е квалифициран за старостта.

А старостта това не е възраст, а на първо място положение на физическо самозапазване.

И въпреки всичко, какво е това старостта? Възраст или угасващо здраве, а дружно с него и тяло? На някого може да се стори, че съм прекомерно млад за този диалог. Известно време и аз смятах по този начин, до момента в който не се появи интернатът. Провървя ми. Аз получих опция да поработя в ПНИ (психоневрологичен интернат) на 35-годишна възраст. Впрочем, възрастта на множеството жители на този ПНИ едвам превишаваше 50 години. Сега съм убеден, че в случай че се организираше стаж на зрелостниците след 10 клас в психоневрологичен пансион, за доста младежи и девойки щеше да е от голяма изгода. Защо? Наоколо и без ПНИ е цялостно със слабоумни възрастни хора. Струва си да се следи и изследва процесът на стареене и угасване на разсъдъка. Но суетност на суетите, както споделя Еклисиаст. Бързаме, бързаме, не виждаме, до момента в който най-близките ни не пострадат. И следователно идва таблетки - стационар. А там, както се случи. Каквото докторът каже. И по предписание с доктора не се спори. С неговите диагнози се съгласяваме. Дори не се замисляме какви са аргументите здравето ни да пострада. В ПНИ или в домовете за възрастни може да се поговори с болните, да се прочете историята на болестта им, да се поразмислим за безконечните неща, т.е. за смисъла на живота. На 16 години за първи път, от този миг, от изхода на детството и прехода към живота на възрастен. С какъв багаж ще се окажем, това е доста значимо. Нищо неприятно в самата пенсионна възраст не виждам. Както се споделя, изучил се е, изработил си е своето за обществото, отгледал е децата и ги е пуснал в живота, има пенсия - живей и се радвай на свободата. Ти си в пенсия. На никого не си задължен. Повече даже - на теб са ти длъжни за трудовия героизъм - 25 години непрекъсната работа. Просто от тази възраст човек лимитира рамките на дейния живот, до момента в който към момента може да въздейства на окръжаващите го събития.

Излизайки в пенсия, той в действителност се изключва от живота. Вече никому не е необходим, с изключение на на самия себе си. За това отношение голям брой хора, излизащи в пенсия, се оказват неподготвени.

Аз обърнах внимание на това, че пенсионерите не знаят по какъв начин да живеят по време на този „ втори “ живот. Във всеки случай преобладаващата част от тях. Някои оказват помощ в грижите за внуците, до момента в който разполагат със сили и здраве. Някои стартират да пътешестват из санаториумите. Това по предписание е типично за европейците и американците. В Русия няма такава просвета на остаряването. Особено при хората с погубено здраве. Някои с последни сили се вкопчват в работата. Имам поради служителите. Но когато в края на краищата ги уволнят, те не всеки път намират себе си в този към този момент друг физически и психически живот. Но основното е, че като предписание, колкото и парадоксално да звучи, средностатистическият гражданин на Земята не е подготвен да живее дълготрайно време здравословен живот.

Старостта се възприема с безусловно мнозинство като неминуем физически разпад и положение на загуба на физическия статус. Затова и виждаме в близост старци с увиснали тела, треперещи ръце, сълзящи очи и ситнеща, несигурна походка. И това директно след 65 - 70.

И на всичко от горната страна това най-злощастно малоумие. Откъде се взима пък то, в случай че напълно до неотдавна човек е бил изцяло естествен и родителите му също? Загубата на здравото тяло с възрастта се приема от болшинството като напълно обикновено. Един тип по този начин е редно. Но се губи не просто здравото тяло. Преди всичко се губят мускулите, а с тях и съдовете, по които минава обогатената с О2 кръв, явяваща се хранителна среда за всичко органи и тъкани. На това никой не обръща внимание, даже лекарите, за които мускулите са просто система за пренасяне на тялото в пространството. За транспортната функционалност на мускулите, и преди всичко за сърцето и мозъка, приказват единствено физиолозите. За разлика от сърцето мозъкът няма лична мускулатура и неговото хранене, а това значи размерът и скоростта на кръвообращението в съдовете, зависи освен от сърцето, както е признато да се смята, колкото от останалите мускули в тялото, измежду които особена роля играят мускулите на раменния пояс. Функционирането на тези мускули е изключително значимо във втората половина на живота, когато сърдечната активност, както сочи статистиката, се намалява доста. Именно в интервала на общото физическо намаляване на организма скелетната мускулатура на тялото, изключително на горните и долните крака, би трябвало да излезе на напред във времето, с цел да подкрепя сърцето и да усилва размера циркулация на кръвта по огромния и дребния кръг на кръвообращението. Тоест осъществяването на гимнастика, активизираща мускулите на първо място на раменния пояс, би трябвало да бъде предпочитано в лекарските наставления за отслабващите с възрастта хора. Вместо това лекарите в огромното си мнозинство назначават лекуване с препарати, възпрепятстващи повишението на артериалното налягане, намаляват кръвната захар в кръвта и холестерола. Най-интересното е, че регулярното потребление на сходни препарати не избавя хората нито от хипертонията, нито от захарния диабет от вид II, а минимум от атеросклероза на съдовете.

Тези заболявания не престават да се развиват. Болните обаче не престават да одобряват медикаментите, предписани от лекарите, тъй като се опасяват да живеят без тях. За страдание лекарите, предписващи медикаменти при разнообразни болести по подготвени схеми, предписани от горната страна, смятат, че лекуват тези заболявания. Но практиката демонстрира, че заболяванията остават. Болните, приемайки предписаните от лекаря медикаменти година-две и повече, привикват и изпадат в избрана лекарствена взаимозависимост. С всеки ден тази взаимозависимост пораства и отводът от тези средства макар отсъствието на резултат плаши болния. Възниква самобитен абстинентен синдром, както при алкохолиците. Болният не знае по какъв начин да продължи да живее без медикаменти.

Затова аз постоянно предлагам не отвод, а подмяна. Например вместо таблетки за хипертония, клякания с придържане за облегалката на стола. Във всеки случай по този начин би трябвало да постъпва всеки рационален човек при избора на различен метод за лекуване на болестта, в случай че медикаментите, които той постоянно употребява, са престанали да работят. Това, което би трябвало да знаем, е с какво да ги сменяем. За да не стане вместо да изпишем вежди, да избодем очи, както се случва постоянно при подмяна на едно лекарствено средство със мощно деяние с друго. Защо аз предлагам вместо медикаменти, даващи се при съдови нарушавания, силови извършения, това коства ми се е ясно. Но ще обясня още един път.

Да избереш своя път или орис

Всички заболели известно време след началото на заболяването стартират да схващат, че хапчетата, които одобряват, не избавят. Нещо повече, те по предписание утежняват положението. На консултация пациентите ми обичат да си спомнят заниманията със спорт от младостта и на въпроса ми за какво са прекратили тези занимания, дават отговор: „ Няма време. Много работа “. Сега им се отваря време. И няма какво да го вършат. Те са изгубили способността да работят както преди и стартират да вървят по доктори. Естествено, възобновяване на силите стартира с банкет на медикаменти, тъй като болшинството лекари, към които се обръщат за помощ, им ги изписват. След известно време идва прозрението и те се обръщат към нас - към експертите по естествено излекуване. При това отлично осъзнавайки, че медикаментите за оздравяването ще бъдат упражненията. Остава открит единствено един въпрос: съчетават ли се тези извършения със съпътстващите болести. Едва по-късно се появяват и доста други от вида: „ Какви извършения, в какво количество и по този начин нататък “. Но тези въпроси аз към този момент смятам за положителни. Първият въпрос е въпрос не на разсъдъка, а на страха. Да се постараем да преодолеем този боязън. Дайте да помислим. Таблетките и другите медикаменти, в случай че не са хормони, не възстановяват силата на мускулите. Нещо повече, те способстват за атрофията на мускулите, защото лекарите, предписващи медикаменти, не разрешават натоварването, а по какъв начин да се отнасяме към него, ще разгледаме в продължение на цялата книга. Сега ще поговорим за замяната на медикаментите от извършения. Главният мотив в интерес на последните е този, че единствено мускулите директно въздействат на еластичността и проходимостта на съдовете.

Изпълнявайки упражнението, болният в това време задейства скелетната мускулатура, увеличавайки транспортната й функционалност, доставяща „ свежа кръв “ на нужния адрес. Например повдигайки ръка с гира нагоре, аз усъвършенствам кръвообращението в зоната на деяние на тези мускули, които повдигат гирата. Тоест в региона на шийния отдел на гръбнака и рамото, а не в региона на коленете или петите. При това се лишава от непотребното напрежение от мускулите на сърцето, изпълняващи (до момента на упражнението) тази задача. Работещите при повдигането на гирата мускули на раменния пояс ускоряват кръвообращението в своята зона, намаляват артериалното налягане (в случай на излизането му отвън рамките на нормата), защото на тази работа оказва помощ диафрагмата, изпълняваща функционалността на помпа, както е известно от физиологията. И последователно, с помощта на регулярното повдигане на гири в нужната зона на тялото, произтича увеличение на кръвотока, усъвършенства се обмяната на веществата, т.е. доставката на нужните минерали, нужни на органите. В последна сметка се доближава до намаление на захарта в кръвта, възстановява се равнището на холестерола, който при засиления кръвоток към този момент не е в положение да отсрочва своите плаки, и поражда нужният лековит резултат.

Тоест произтича подмяна на химическата регулация на здравето с естествена.

И по този начин, при всеки от нас при положение на утежняване на здравето има единствено два пътя за възобновяване му. Но първият води в задънена улица, а вторият - извежда към светлината. Кой да изберем, взема решение всеки самичък. От това, в коя посока той ще направи първата крачка, зависи неговата по-нататъшна орис.

Първият път - е общоприетият. Прием на лекарствени средства, задържащи развиването на болестта, само че съхранява самото заболяване.

Вторият път - отвод от лекарства и замяната им с регулярно осъществяване на гимнастически извършения, отстраняващи аргументите за самата болест.

Първият метод не изисква никакви старания с изключение на изваждането на портмонето от джоба, при което човек получава краткотраен комфорт, само че остава в границите на заболяването.

Вторият метод изисква регулярно старания, самодисциплина, само че почиства разсъдъка и извежда от заболяването.

И въпреки продължителността на живота при хората, тръгнали по тези два пътя, да е евентуално една и съща, в заключителния откъслек от пребиваването им на земята ще има кардинални разлики. Остава да изберем: бавния път към слабоумието, в което човек влиза неусетно за себе си с помощта на непрекъснатата лекарствена интоксикация на мозъка, или предпазване на пълноценната правоспособност до последните дни, отредени за всеки от нас.

Човек, който не извършва регулярни физически извършения, съхраняващи мускулната система, която нормално се развива до 20 - 22 години (изключение вършат спортистите), откакто навърши 22 години, към този момент стартира да я губи и даже не се замисля, че унищожава транспортната система, доставяща кръв на органите.

Избрано от: „ Главоболието или за какво са му на човек раменете? “, Сергей Бубновски, изд. Жануа 98
Картина: Portrait of an Old Man, Egon Schiele, 1916, chinaoilpaintinggallery