БЕШЕ СИН НА ПОРТИЕРА. Баща му имаше ключ от нас

БЕШЕ СИН НА ПОРТИЕРА. Баща му имаше ключ от нас и когато заминавахме някъде, ходеше да полива саксиите на майка ми. По едно и също време над входа ни били закачени две сини панделки – неговата била малко по-избеляла от моята, тъй като беше по-голям с няколко месеца. През цялото ни детство се срещахме: той надолу, аз нагоре по стълбите. В двора, където една висока палма полюшваше спокойствието на старите наематели, беше неразрешено да се играе. Жилищата бяха строени по фашистко време покрай река Тибър. От прозореца го виждах по какъв начин се шмугва с топката под мишница в тръстиките около реката.
Майка му чистеше офиси рано заран. Той си беше основал ред: будеше се с будилник, отваряше хладилника, сипваше си чаша мляко. Нагласяше добре баретата, закопчаваше палтото. Всеки ден се засичахме горе долу на същото място. Аз изглеждах доста по-сънен от него. Водеше ме майка ми за ръка, а той постоянно беше самичък. Здрасти. Следваше го миризма на мазе, на градски подземия. Правеше три стъпки и подскачаше. Три стъпки и подскок.
Нямах братя и сестри. Прекарвах си времето сам, лежащ на килима с някоя дрънкулка в ръце, с която да се стреляме и да се бием. В съботните следобеди майка ми ме водеше в библиотеката или на спектакъл. Само в неделите се събираха и двамата ми родители. Баща ми купуваше вестници и ги четеше по кожените дивани на клуба, където обядвахме. Понякога обаче карахме колело и той се спираше до реката да ми покаже птиците, които се оставяха на течението да ги отнесе към морето.
Хранех се в кухнята с безплътни и безвкусни ястия, седнал против следващата прислужница, която нормално шеташе с тил към мен. Те се сменяха постоянно, само че за мен си беше все същата: добросърдечен зложелател, дал на майка ми опцията да ме изостави през цялото ми детство. Жоржет беше архитектка, само че не упражняваше специалността си; беше активистка на „ Италия Ностра “, обхваната от спорадична пристрастеност към всевъзможни форми на културно доброволчество, тъй че в никакъв случай нямаше прецизен график.
Прибираше се у дома, събуваше си обувките и разказваше на татко ми за огрян си срещи и за борбите, които водеше против събарянето на културно-историческите здания из центъра. Беше белгийка със непретенциозен генезис, щерка на италиански емигранти; на тази възраст гладът й за префинена интелектуална храна, каквато бе липсвала в детските й години в непретенциозния им кантонерски дом, се беше изострил.
Баща ми, в противен случай, беше безмълвен човек с монотонно всекидневие. За мен не представляваше интерес като съперник, все едно бе свалил гарда. Силно обичаше майка ми и когато я гледаше, също като мен се прехласваше: екзотична птичка, влезнала по простъпка в къщата, едвам попърха малко в затвореното пространство и да ни остави без мирис.

Стълбищната площадка беше елипсовидна, на чернозелени ромбоидни фигури, перилата бяха украсени с бронзови детайли, а асансьорът представляваше елегантна кабина от черешово дърво и стъкло, която се виждаше, до момента в който се издига сред етажите. Черните кабели на механизма се приплъзваха постепенно с добре смазано придвижване. Гостите можеха да се огледат в огледалото, да си оправят ревера или израза на лицето по време на асансьорното нанагорнище, което ги извисяваше над света, изправяше ги за малко пред самите себе си във величествената кабина, която с миризмата на восък за гланциране на дърво и с приглушеното си осветяване подсещаше на изповедалня. Съдебната палата беше единствено на няколко директни, тъй че на нашия етаж се намираше офисът на един нотариус, а на горния – адвокатската фирма на прочут юрист. Прекарах детството си в опити да си показва хората, които се изкачваха нагоре – лицата, облеклата, възприятията им.
Спирам се на асансьора, тъй като той представляваше механичната връзка сред долу и горе, сред улицата и жилището ни, сред шума и тишината на празните пространства. Семейството на портиера нямаше причина да го употребява. Те единствени живееха на приземния етаж; тъмни стълби водеха към мазетата, откъдето се влизаше в тяхното помещение. Така и не ги видях да влизат или да излизат. Много рядко в някой съботен следобяд се случваше да ги срещна, когато се връщаха от склада на едро, от който пазариха за цялостен месец; бащата носеше на тил опаковки с доматени консерви и на ниска цена олио. Децата бяха обичайно облечени с подплатени зимни якета, по-голямото момиче имаше бели пухкави наушници. За разлика от брат си, вдигаше очи да ме погледне; виж, тя, наподобява, беше подготвена да поеме предизвикването на срещата с един друг свят. Любопитен заек, подготвен да подуши едно бъдеще вън от клетката. Не и Костантино, не помня да съм зървал в миналото лицето му. Само гърба – наведен, мек и наедрял. Изнизваше се. Бързаше да се изниже. Сигурно това им беше свободният ден, денят за занимания.
Представях си влажния им дом, всякакви некачествени храни, пръснати по найлоновата завивка на синкавите треперливи отражения от тв приемника. Бащата пушач с леке от псориазис на челото, майката, ниска като тирбушон, непрекъснатата миризма на белина, с която миеше стълбището и която несъмнено към този момент се беше втрила в кожата й, ръцете й, зачервени чак до напуканите лакти. И въпреки всичко всяка вечер в шест, когато портиерната затваряше, те се събираха дружно под неоновото осветяване с домашните за писане на кухненската маса.

Аз учех на пода с тил, залепен за стената до вход- ната врата; би трябвало да съм оставил отпечатък на тази стена, като в някоя конюшня там, където конят опира задницата си. Просто бе най-близкото място до света, до шумовете на живота. Къщата беше празна, свете- ше единствено една стая в дъното, където прислужницата гладеше. Силует на жена, която не беше майка ми. Като чучело посред лозе. Предпочитах да съм самичък, да приема жестокостта на изоставянето вместо тази измамност. Италия, страна на емигранти, беше почнала по това време да посреща първите миграционни талази. Когато остарялата прислужница от Сардиния си отпътува, Жоржет отвори порти за сомалийки, магребки, еритрейки. Повери ме на миризмите им, на усмивките им на африкански маски. Бях идеалното дете за всяка задгранична прислужница – едно тяло, безшумно и съвсем невидимо. Пристъпваха към пералното помещение, обзети от притъпена носталгия. Това ми бе първото упражнение по човешки взаимоотношения – потапях се в карираните им престилки, само че запазвах отдалеченост в компанията на техните наличия, отдалечени на цели цивилизации. Научих, че гладачната дъска е магическото притежание на живота им, че топлината, съчетана с повторението на жеста, им дава опция да избягат от действителността, да подхванат прекъснатите си ориси, да се пренесат в наколното жилище или на мърлявия пазар за семена и кози. Понякога ми посочваха фотоси на децата си: виждах загрубели от беднотия муцуни, застинали в поза.
Прилепнал за пода до вратата, откъдето не можеха да ме помръднат, се оставях да ме пронижат сенките, да ме обгърне мракът. Очаквах завръщането на майка ми, стройните й прасци, полите на палтото й, гласа на единствената жена, която имаше право да населява този дом и която заемаше напълно сърцето ми. Дори да бях ядосан, потребността от нея, самата мисъл, че отново ще я видя, ме караха да се разтопявам в сълзи, в най-нежни преживявания на обич и разтуха. Лежах прострян до вратата като куха черупка, опразнена чрез злокобни ритуали, и единствената ми мисъл беше да не би да й се случи нещо. Всяко помръдване на асансьора водеше до дълга пауза, до непосилен боязън, последван от прекъсване на дишането, по време на което се молех и се превръщах в покорна мишка, очакваща сиренцето. Ах, какъв брой добре познавам оня тон на желязо, прекъсващо придвижването си, на дърво, притварящо се меко! До края на дните ми ще ме преследват звуците на прималяло очакване, правото на което е отказано, отхвърлено. Крачки, които като че ли се доближават, с цел да се отдалечат безмилостно към друга врата, към друго семейство.
Баща ми ме заварваше в тази свита поза и си мислеше, че това е моя система за запаметяване, на пода, с учебниците върху сгънатите колене. Той беше дерматолог; връщаше се у дома блед, порядъчен на парче сварено месо, изгубило плътност; придвижваше се в бульона на познатите пространства, включваше лампа, закачаше шлифера си.
– Разкажи ми нещо, Гуидо, какво прави през днешния ден?
Нямаше значение, че не му давам отговор. Следвах го, обнадежден от наличието му, само че беше като да пристъпваме дружно на погребално шествие, като че ли животът на всеки от нас следваше нейното неявяване. Често се случваше да вечеряме сами, когато отговорностите на Жоржет я задържаха до късно.
Борех се със съня до неосъществим лимит. После се строполявах като прострелян в пердах. Знаех, че даже в сърцето на нощта тя няма да пропусне да се наведе над леглото ми и да ме целуне, да потърка нос в косата ми, да преброи разтворените пръсти на ръката ми. Погребан жив в съня, сънувах любовта й, която пристигаше прекомерно късно, когато към този момент не можех да се събудя, и болката, че няма да мога да й се насладя умишлено, в действителните й измерения, ме довеждаше до рев.

Брат й Дзено живееше два етажа над нас, в една мансарда, която навяваше чувство за застояла позлата, за късен римскоимперски жанр.
Беше експерт по история на изкуството – висок и наедрял мъж, излъчващ мрачна страст; очите му блестяха като стоманени топчета, с прогарящ взор. Завесите в дома му постоянно бяха пуснати, а пространството вътре напълно запълнено с каталози на антики и с насъбрани едно върху друго платна, населявано единствено от статуи и техните сенки. Приемаше търговци, художници с налудничави погледи, синеоки църковни чиновници. Ватиканът беше на метри разстояние по въздух, от терасата на кабинета му се виждаше куполът на „ Свети Петър “, светлинните отвори върху кръглия свод, полетът на птиците в близост.
Той ми преподаде един от първите уроци по изкуство. Един ден, в който духаше мразовит вятър, ме държа на открито, до момента в който настивах, без да допусне оттегляне към топлината вътре. Размахваше ръце в притъмнялото небе и ми разказваше за рисунъка на Браманте, за жалкия план на Сангало с неговите безвкусни странични сводове, изкъртени от Микеланджело, който се върнал към концепцията за ролята на централния купол в базиликата. Беше ерген и изпитваше гадност от деца, само че в оня ден – бях към осемгодишен – очевидно му се бях сторил задоволително пораснал за начало на интелектуална връзка. Възнамеряваше да ме моделира, което беше желанието на майка ми от много време.
Имаше си другарка, висока и кльощава, която се въртеше към него като ранèн жираф и която той в никакъв случай не водеше на фамилни събирания. За вуйчо ми се грижеше Жоржет. Не знам доста за живота им на брат и сестра. У нас в никакъв случай не се е говорило доста. Знам, че прекомерно рано останали сираци, че Дзено сключил тлъста договорка, като продал една картина от някаква свещеническа обител във Валония, и се появил пред сестра си с Порше 550 кабриолет, същото като това, с което се разрушил Джеймс Дийн; след това напуснали Белгия и се завърнали в Италия. Майка ми се омъжила, само че си останали все по този начин близки – една от тези неразрушими връзки, подхранвани от тъмата на спомените. Жоржет се занимаваше с кореспонденцията му, организираше срещите му, придружаваше го по конференциите, на които той изнасяше лекции, из всякакви университети, аукционни къщи, планински и морски хотели. Отваряше вратата на изпаднали благородници с предмети от фамилните им сбирки, увити във вестници, под мишница и на галеристи от центъра, пристигнали за експертиза. Дзено си сваляше очилата, доближаваше оголените си зеници до творбите, обикаляше ги, подушваше ги, безусловно. Фокусираше се постоянно надалеч от предния проект, върху непряк подробност, върху невидима мазка на четката във фона. Красотата можеше да го разчувства, само че и елементарно се гневеше. Ненавиждаше разрезите на Фонтана и всички спациалисти. Понякога хармоничната атмосфера в дома му се пропукваше, оттова се разнасяха страховити викове и някой клиент се измъкваше на заден ход с риск да се прекатури по стълбите.
Като изключим твърдата длан, положена на главата ми в края на коледна вечер, нямам спомен за жестове на обвързаност към мен, единствения му племенник. Това, че майка ми толкоз доста го обичаше, ме изпълваше с плаха възхита и няма ревнивост. Баща ми също в миналото имал брат, само че той починал напълно млад. Останала му беше една сестра, Еуджения, която бе с къса прошарена коса и се обличаше като мъж, омъжена, само че без деца. Бяхме семейство от строги и екстравагантни възрастни и безчет старци. На мен, самотното дете, гледаха с уплах като на някое кафкианско насекомо, което можеше да нарасне до великански размери и да ги раздра. Получавах обезсърчителни дарове – домина, чадъри.
Веднъж вуйчо Дзено ми подари мраморна мозайка за сглобяване. В края на един изпълнен с горест следобяд подвигнах свръхтежката кутия и я запратих през прозореца. Проследих полета й през процепите на щорите и видях по какъв начин се отвори, а частите се изсипаха и пръснаха из двора. Забелязах, че портиерът, застанал край цветните лехи, гледаше нагоре, и се дръпнах обратно. По това време мечтаех за самоубийство. Никога не съм желал толкоз доста да се самоубия, както в детството си. Изхвърлянето на мозайката беше като подготовка за смъртен конфликт. После звънецът иззвъня.