(Berthe Morisot (1841-1895), Eugène Manet and His Daughter at Bougival,

Причината за вечното очакване на идеалния мъж се корени в преувеличената представа за бащата

(Berthe Morisot (1841-1895), Eugène Manet and His Daughter at Bougival, 1881, Musée Marmottan Monet)

♥ Момичето на баща

(фрагмент от едноименната книга на Вероник Моралди и Мишел Гобер)

Причината за безконечното очакване на идеалния мъж се корени в пресилената визия за бащата. Дъщерите, в плен на концепцията за съвършения родител, по-късно се трансформират в дами в плен на въображаемия облик на Мъжа с основно „ М ”.

Тези девойки се трансформират в партньорки, постоянно отдадени на другия, постоянно подготвени да подценен себе си и да се жертват за категорично обичания мъж.

И даже човек да си намерения, че изчезналият татко основава дами, които постоянно чакат идеалния мъж, в действителност в доста случаи става дума за дъщери на прекомерно присъстващи, идеализирани и обожавани татковци. Защото за такива девойки бащата е незаместим.

Всяка от нас малко или доста се припознава в тези дъщери. Все отново животът на дамата е изтъкан от очакване – очакване на мъж, на дете, на щастие… очакване на това да бъдеш определена, обичана, призната. Да направиш първата крачка в любовните връзки, даже през днешния ден се възприема като право и обвързване на мъжа.

„ Кажи по кое време ще се върнеш? Кажи най-малко ще се върнеш ли? “, пееше известната изпълнителка Барбара. Много мъже обаче по този начин и не си идват, даже и да са дали обещание.

Нима Одисей в действителност има потребност от чак толкоз доста време, с цел да стигне до Пенелопа? Не намира ли той в действителност наслаждение в това непрестанно шляене?

Иска ни се да кажем на всички девойки да спрат постоянно да чакат възвеличаната любов или професионалното развиване, да престанат да се държат като че ли някой различен им слага ограничавания. Както и да не обгръщат в романтизъм неналичието и невъзможната обич. Тъй като времето отминава и както споделя писателката Алис Ферне: „ Една жена не е ли по-добре въоръжена с младостта си, в сравнение с с търпението си? “.

~ Някои дами поемат ролята на медицински сестри

Една пациентка намерено ни призна, че сътрудникът й наподобява на татко й – по физика, по държание, даже като жестове. Именно с този факт оправдава мощната си обвързаност към него и търпимостта към минусите и изневерите му. Стигнала е до такава степен сама да купува самолетните билети за пътешествията с любовниците му. Участва в организирането на двойствения му живот, само че някак съумява да се самозалъгва и да продължава да търпи, въпреки държанието му да я наранява. Отдава му се изцяло, грижи се за него. Тя е като майката, като послушната стопанка, постоянно чакаща го вкъщи.

Дали тези дами един ден ще бъдат възнаградени за саможертвите си? Дали непостоянният мъж в последна сметка ще избере единствено и само тях? Може би. Ако са задоволително непрекъснати, биха се трансформирали в опорна точка на този мъж, в пристана му, в неговата постоянно вярна и разполагаем жена, която играе роля на майка, на сестра, на домакиня… Но дали пред тези дами съществува й друга опция, с изключение на да живеят във постоянно очакване на един мъж, податлив да ги удостои с наличието си понякога?

Те настояват, че избират да търпят всичко, само че не и да се откажат от любовта си; дребното било по-добре от нищо; страданието от краткотрайното неявяване на мъжа било нищо спрямо мисълта в никакъв случай повече да не го видят.

~ Очакването и желанието да създадеш

Невинаги упованието е безплодно. То има и положителна страна, когато предизвика желанието за творчество. За да впечатли татко си, Мари Бонапарт стартира да пише… и не е единствената.

В доста случаи дамите признават, че творят поради обичания си (поне временния) – той се трансформира в тяхна муза. Ала в доста случаи той също е и проекция на бащината фигура, инструмент за продобиване на чаканото с години утвърждение и удивление. Това е метод да потвърдят на мъжа/бащата, че са надарени, изключителни, прелестни жени/дъщери, най-хубавите. Освен това писателките да вземем за пример се пробват да впечатлят и издателите си, тъй като в тяхно лице виждат престижа, бащата, който ще разреши раждането на книгата.

И не на последно място писателките творят, с цел да основат герои, позволяващи им да преоткрият бащата. Доказателство за това е историята, написана от една от нас: момиче, обещано за осиновяване, години по-късно попада на татко си, без да знае кой е той, и се влюбва в него. Случайно написан сюжет ли е това, или плод на дълбока вътрешна нужда? Пишем, с цел да съживим умрелия татко, с цел да изречем неизказаното, да простим… Пишем, с цел да не стоим вечно затворени в невъзможността да превъзмогнем таткото и с цел да избягаме от непрекъснатото търсене на изгубената или в никакъв случай неполучената от него любов.

~ Очакването на бащината амнистия

Някои дами живеят с чувството, че са най-голямото отчаяние на татко си. В едни случаи той го е изрекъл в миг на гняв, а в други – те сами си го втълпяват поради безразличното му държание. Затова обезверено търсят във връзките си с мъжете бащината амнистия. Вечно копнеят някой да повярва в тях и да изкорени чувството им, че са отчаяние. Но постоянно по този начин и не съумяват да намерят подобен обект. Оправдават се със злополучната си орис, само че това не е съдба… В множеството случаи те избират мъже като татко си – сурови, взискателни, строги – и сами се обричат на безконечна рецензия и отменяне. Така вместо да излекуват раните си, сипват сол в тях.