Бързам към този нереален мираж и сякаш отгатнал намеренията ми

Бързам към този недействителен мираж и като че ли отгатнал желанията ми стръмният бряг внезапно се спускат към морето. Преминавам около скалитe, една от които поразително наподобява на профил на жена, легнала по тил. По-късно разбрах, че този естествен феномен се назовава „ Сфинксът ”, само че аз въображаемо го кръстих „ Полегнала е Тодора ” и отминах нататък. Плажът се разкри пред очите ми – никакви чадъри, уреди, шарени реклами и крайбрежни капанчета. Само шепа хора са пръснали хавлиите си по плажа, самотно и без виканица – тъкмо дивотията, от която се нуждаех. Пясъкът е бял и еднакъв, само че морето тук не е за неопитни плувци. Брегът е доста стръмен и единствено след няколко крачки във водата, към този момент не чувствам дъното под краката си. Освен това плажът е не охранителен.

От другата страна са мързеливите води на Велека, които тук извиват пътя си, преди дефинитивно да се влеят в морето. Около тях животът безусловно кипи – прелитат водни кончета, подскачат жаби, жужат всевъзможни инсекти и от времена време някое змийче пори гладката водна повърхнина. Всички тези жители на реката, а несъмнено и още доста други се спотайват в гъстата лонгозна растителност.

От шумът на вълните и птичите песни скоро се унесох в спокоен сън. Разбудих се чак след два часа и по ниско надвисналото слънце разбрах, че към този момент е време да си потеглям. Още повече, че трябваше да посетя и едно друго място до края на деня – Резово. Това е последното българско обитаемо място по Черноморието, което се намира безусловно на границата ни Турция.

Разстоянието сред Синеморец и Резово е 11 км. Пътят се вие сред дъбова и букова гора, а самото шосе става все по-тясно, тук-там даже еднопосочно. Някъде по средата му е отбивката за къмпинг Силистар, само че прелестният плаж там мисля да посетя на идващия ден. Малко преди Резово има пункт на Гранична полиция, която ревизира персоналните карти на всички преминаващи. След това встъпвам в селото, а пътят ме води напряко към реката.

Най-после виждам по какъв начин Резовска се влива в морето – единият й бряг към момента е български, а на другият се вее турското знаме. На огромна табела виси безумният надпис, че е неразрешено фотографирането на непозната територия. По някаква неведома логичност това минава за шпионаж. Всички в близост обаче снимат.

От наша страна границата се радва на огромен интерес, непрекъснато прииждат и си отиват хора, само че отсрещният бряг е запустял и уединен. Само някъде надалеч в хоризонта се гуши малко селце с китното име Гюзел (Хубав).

Тръгвам на разходка против течението на реката. Слънцето е към залез и осветява със златиста светлина короните на дърветата. Те пък се отразяват кристално във водите на реката и като че ли основават някакъв успореден огледален свят. По стръмните крайбрежия на огромни канари са насядали риболовци, които настояват, че реката гъмжи от риба. Има и завързани лодки – от едната страна веещи български флагчета, а от другата – турски. Идилията завърши до огромна преграда на пътя, чийто надпис гласи, че прекосяването по нататък в граничната територия е неразрешено.

Няма по какъв начин, трябваше да се връщам в селото. Но още час-два съзерцавах морето, устието и турските територии от терасата на едно ресторантче с панорамна панорама. Не единствено това, само че и хапнах обичайно количество заргана, уловена единствено преди часове във водите на реката.
Продължава: От Ахтопол до Резово - IПродължава: От Ахтопол до Резово - III