Бандите на Ню Йорк пеят, танцуват и убиват
Бандите на Ню Йорк - не по Скорсезе, а по Спилбърг (последните двама велики режисьори на класическия Холивуд) - носят прякорите Ракетите и Акулите. Едните са бели отпадъци, другите - пуерториканци, пристигнали в търсене на по-добър живот. Войната им е за територия, която в последна сметка всички ще изгубят: съборетините на Горен Уест Сайд отстъпват място на модерния " Линкълн център ". По композиции на Ленард Бърнстейн и стихове на Стивън Сондхайм те пеят, танцуват и враждуват непримиримо. Още по-непримиримо, откакто дребната сестричка на латино водача се влюбва в звездата на белите (и той в нея), а ла написаната четиристотин години по-рано " Ромео и Жулиета ". Това в резюме е сюжетът зад " Уестсайдска история " - типичен мюзикъл на Бродуей от края на 50-те, претворен и в награден с 10 " Оскара " филм. Когато излиза филмът, Стивън Спилбърг е на 15.
Кой има потребност от римейк през днешния ден? На първо място тези, които помнят оригинала - само че Спилбърг постоянно е работил на чиста дъска, с ясна мисъл за новите генерации, които идват без багаж, и с взор към бъдещето. Така той стана по едно и също време учредител на актуалното комерсиално кино (с " Челюсти ", " Извънземното ", " Индиана Джоунс " и по-късно " Джурасик парк " ) и почитан " сериозен " режисьор с три награди и 14 номинации " Оскар " (за " Списъкът на Шиндлер ", " Спасяването на редови войник Райън ", " Линкълн ", " Мостът на шпионите "...).
Днес Спилбърг е на 75 и още експериментира с тематиките и жанровете - не всеки път му се получава, само че когато се получи, чувството е несравнимо. " Уестсайдска история " е първият му мюзикъл и той е величествен, бляскав спектакъл. Интересът му към жанра е изненада единствено за тези, които не го познават като продуцент на излезлия преди десетина години сериал Smash, отдаден на технологията на мюзикъла.
Като се каже " мюзикъл ", у нас си представяме старите дантели и мукавените декори на Оперетата. Като изключим " Коса ", който въпреки за хипитата и американската война във Виетнам, носеше източната сензитивност на Форман и чешката " нова вълна ", не се сещам и за кино мюзикъл, който да е всеобщо гледан или обичан тук. В Америка е друго нещо - от блестящите продукции на Бродуей (отворил порти неотдавна след 18 месеца пауза) до цялото кино завещание сред " Пея под дъжда " и " Ла ла ленд ". Спилбърг идва с значимостта на това завещание и компетентността на класик, за който добре разказаната драматична история в никакъв случай не е противоречала на зрелището.
Хореографията на " Уестсайдска история 2.0 " е убийствена. Ритъм, багри, жизненост и безстрашие - на моменти е толкоз блестящо и хиперреалистично, като че ли гледаш анимация. Филмът не е осъвременен - не и до степен героите да са наши съвременници и да се отърват от гащите с висока талия и винтидж роклите. Да, расовата неправда е поправена (в оригинала едната пуерториканка се играеше от рускинята Натали Ууд, други - от англосаксонци), има и транссексуален епизодик; само че те не престават да живеят в изчезналия Ню Йорк от 50-те, възобновен с онази придирчивост, която холивудска икона влага във филмите си " в ера ".
Влюбените птички са изиграни от дебютантката Рейчър Зеглер и Ансел Елгорт ( " Вината в нашите звезди " ). И двамата не са кой знае какви артисти - изключително Зеглер има тъкмо две лицеви изражения, - само че пеят и танцуват превъзходно. Откритие е Ариана Дебосе като темпераментната Анита - роля, за която Рита Морено получи " Оскар " преди шейсет години. Самата Морено, към този момент на 90, има задоволително сила да се завърне в основна роля (и песен), която хвърля мост сред оригинала и римейка.
Това, което стартира с танцови забави и лек комизъм, приключва с екшън и трагична развръзка, както прилича във филм на Спилбърг. Учудващо, любовната нишка е най-слабото място в сюжета на Тони Къшнър - наивна, недоразвита и непретенциозно изиграна. Но като се опре до песни, танци, юмручни битки и обществени мнения, " Уестсайдска история " свети и звънти като злато.
Не съм измежду мрънкащите носталгици, които считат, че киното е в упадък и филми " като едно време " към този момент не се вършат. Но " Уестсайдска история " е киното, каквото беше. С музика, която помним.
Кой има потребност от римейк през днешния ден? На първо място тези, които помнят оригинала - само че Спилбърг постоянно е работил на чиста дъска, с ясна мисъл за новите генерации, които идват без багаж, и с взор към бъдещето. Така той стана по едно и също време учредител на актуалното комерсиално кино (с " Челюсти ", " Извънземното ", " Индиана Джоунс " и по-късно " Джурасик парк " ) и почитан " сериозен " режисьор с три награди и 14 номинации " Оскар " (за " Списъкът на Шиндлер ", " Спасяването на редови войник Райън ", " Линкълн ", " Мостът на шпионите "...).
Днес Спилбърг е на 75 и още експериментира с тематиките и жанровете - не всеки път му се получава, само че когато се получи, чувството е несравнимо. " Уестсайдска история " е първият му мюзикъл и той е величествен, бляскав спектакъл. Интересът му към жанра е изненада единствено за тези, които не го познават като продуцент на излезлия преди десетина години сериал Smash, отдаден на технологията на мюзикъла.
Като се каже " мюзикъл ", у нас си представяме старите дантели и мукавените декори на Оперетата. Като изключим " Коса ", който въпреки за хипитата и американската война във Виетнам, носеше източната сензитивност на Форман и чешката " нова вълна ", не се сещам и за кино мюзикъл, който да е всеобщо гледан или обичан тук. В Америка е друго нещо - от блестящите продукции на Бродуей (отворил порти неотдавна след 18 месеца пауза) до цялото кино завещание сред " Пея под дъжда " и " Ла ла ленд ". Спилбърг идва с значимостта на това завещание и компетентността на класик, за който добре разказаната драматична история в никакъв случай не е противоречала на зрелището.
Хореографията на " Уестсайдска история 2.0 " е убийствена. Ритъм, багри, жизненост и безстрашие - на моменти е толкоз блестящо и хиперреалистично, като че ли гледаш анимация. Филмът не е осъвременен - не и до степен героите да са наши съвременници и да се отърват от гащите с висока талия и винтидж роклите. Да, расовата неправда е поправена (в оригинала едната пуерториканка се играеше от рускинята Натали Ууд, други - от англосаксонци), има и транссексуален епизодик; само че те не престават да живеят в изчезналия Ню Йорк от 50-те, възобновен с онази придирчивост, която холивудска икона влага във филмите си " в ера ".
Влюбените птички са изиграни от дебютантката Рейчър Зеглер и Ансел Елгорт ( " Вината в нашите звезди " ). И двамата не са кой знае какви артисти - изключително Зеглер има тъкмо две лицеви изражения, - само че пеят и танцуват превъзходно. Откритие е Ариана Дебосе като темпераментната Анита - роля, за която Рита Морено получи " Оскар " преди шейсет години. Самата Морено, към този момент на 90, има задоволително сила да се завърне в основна роля (и песен), която хвърля мост сред оригинала и римейка.
Това, което стартира с танцови забави и лек комизъм, приключва с екшън и трагична развръзка, както прилича във филм на Спилбърг. Учудващо, любовната нишка е най-слабото място в сюжета на Тони Къшнър - наивна, недоразвита и непретенциозно изиграна. Но като се опре до песни, танци, юмручни битки и обществени мнения, " Уестсайдска история " свети и звънти като злато.
Не съм измежду мрънкащите носталгици, които считат, че киното е в упадък и филми " като едно време " към този момент не се вършат. Но " Уестсайдска история " е киното, каквото беше. С музика, която помним.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ