Българските зрители искат да гледат българско национално кино. Може би

...
Българските зрители искат да гледат българско национално кино. Може би
Коментари Харесай

Проф. Божидар Манов: Българските зрители искат да гледат българско национално кино


Българските фенове желаят да гледат българско национално кино. Може би идва ренесансът, реанимацията на интереса към българското кино. Отминалата 2017-та година сподели това, тя бе добра година за българското кино и в количествено, и в качествено отношение. Някак се набра сила, която се изля в незабавни филми и то с задоволително ефикасен зрителски резултат.

Това сподели кинокритикът проф. Божидар Манов в изявление за БГНЕС във връзка 13 януари - датата, на която българската кино общественост празнува своя професионален празник. Именно на този ден е първата обществена прожекция на кино лентата на Васил Гендов „ Българан е галант ”.

Игралните филми през 2017 година върнаха куража. От една страна се появиха филми, които са зрели в креативно и идейно отношение, с овладян професионализъм, от друго потомство създатели. От друга страна някои от тези филми, макар извънредно стеснения народен пазар у нас и опция за разпространяване в кино залите, получиха и положително зрителско отношение.

[i]Без да ги класифицирам по различен ред с изключение на по азбучен, имам поради „ Въздесъщият ” (реж. Илиян Джевелеков) – един доста прекрасен, мощен, съвременен, интелигентен, образован филм освен това зрелищен, с примамливо, притегателно екранно лъчение. Той не инцидентно получи „ Златна роза ” на националния фестивал във Варна, като за първи път се получи едно тройно съвпадане – с изключение на „ Златна роза ”, премията на професионалното жури, филмът получи премията на рецензията, което постоянно е тестване, защото там има един високо изтънчен професионален критерии, и на трето място премията на публиката. Оказа се, че този филм съчетава в себе си тристранно утвърждение, което е най-желаният вид за всеки създател.

Филмът „ Възвишение ” (реж. Виктор Божинов) – прелестен филм, мощен разказ в основата на Милен Русков, само че доста добра кинематографична реализация, тежка, тъй като това е ера, костюм, фон, персонажи, разговор, словото на екрана е характерно, и доста нови актьорски лица, наред с някои от познатите, които направиха един вълнуващ филм. Този филм сподели, че феновете желаят да гледат такива български филми и той парадоксално в няколкоседмични боксофиса поведе класирането с най-вече фенове.

Филмът „ Воевода ” (реж. Зорница София) - също история, ера, връщане обратно по литературата на Николай Хайтов за Румена челник. Той е различен вид кино с повече акцент върху персонажа, наличието на ексцентричния, героичния персонаж. И макар финансовата оскъдност, той беше изработен с доста лимитирани средства, все пак той също откри зрителски отклик, хората го харесаха.

В края на годината излезе още един също доста добър филм – „ Дъвка за балончета ” (реж. Станислав Тодоров), който получи премията за най-хубав сюжет на „ Златна роза ”. Умен, образован, образован филм и в това време доста отворен към феновете. [/i]

Оказа се, че българските фенове желаят да гледат българско национално кино и това би трябвало да бъде дебело очебийно. Защото в случай че в миналото е битувала концепцията, че американската всеобща продукция, американските блокбастъри, американските 3D и незнам си какво засмукват феновете и за българските филми по този начин да се каже не остава контингент, това в този момент не е правилно. Когато има заслужен съперник и мощен филм, феновете отиват, тъй като таман това е пазарът. Той може да бъде подпомаган от разнообразни данъчни и нормативни клаузи, само че в последна сметка, когато човек си купува билет, той се управлява единствено от личния избор и усет.

Тоест, тези заглавия, опровергаха неправилния извод, че филмът, с цел да бъде прекрасен, би трябвало да е комплициран, мистериозен със закодирани послания и смисли, надали не да бъде априори предопределен за някаква елитарна аудитория, което до някъде оправдава създателите с техните упоритости, само че подценява феновете, което е безусловно неприемливо. Няма такава национална кино промишленост, която да не се интересува от феновете си.

[i]Но, не щеш ли при едно не несметно, а настоятелно и амбициозно произвеждане и други два кино лентата, мощно авторски, очебийно авторски, откриха своя доста добра реализация и ги чакаме и на нашите екрани. Имам поради „ Посоки “ на Стефан Командарев, който след 30-годишно неявяване ни върна в формалната селекция на Кан и на Лазурния бряг получи в действителност забележителни овации, въпреки че няма премия. Втори значим мотив, заради добра проведена тройна копродукция и дистрибуция, филмът съвсем незабавно след Кан потегли в разпространяване в комерсиалните кино зали на редица западни страни – Франция, Италия, Испания, където също получава доста добър зрителски отклик. Това от дълго време не се е случавало – български филм да участва в комерсиалния репертоар на едно огромно западноевропейско кино.

И още едно заглавие „ 3/4 “ на дебютанта Илиян Метев, който пък взе златния леопард на фестивала в Локарно. Декларативно упорит авторски филм, т.е. с риска да не срещне необятна аудитория, той някак си резервира привилегията да бъде така наречен фестивален филм. Може и по този начин, само че не е единствения и най-хубав и потребен метод. [/i]

Да обобщим, тези филми, както и най-малко още 7-8, върнаха куража, самочувствието и вярата за вероятното ново начало на българското име. Не че то няма биография, не че то няма минало, и по-далечно и по-скорошно, само че в този момент някак си създатели от разнообразни генерации – по-зрялото, междинното, напълно млади дебютанти, с разнообразни стилистични хрумвания, с разнообразни стилистични ключове като кинематографична образност, основават едно самочувствие, което върна интереса към българското кино – както на феновете у нас, по този начин и на интернационалните селекционери, които до неотдавна споделяха - кво става, изчезнахте, няма български филми. Сега споделят противоположното – има развой, има филми, интересуваме се от вас, става нещо в България. Може би идва този подем, тази реанимация на интереса към българското кино.

Сериалите и оповестяването при започване на 2018 година на изпреварваща информация от редица малките екрани, че чакаме техните нови сезони добавя общото усещане за деен кинематографичен живот – произвеждане, дистрибуция, лъчение и най-важното нараснал зрителски интерес. Зрителският интерес, за трети път го споделям, е най-важното, тъй като той оправдава социлният живот на кино лентата – авторското единство е когато създаваш плана, усилието на продуцента да затвори бюджета, всички опасности на индустриалния развой, премиерата, която е нещо като рожден ден на новия филм, само че по-късно следва най-важното – неговото регистриране в интереса на българските фенове. Това се случи през 2017 година, което е може би най-важният обобщаващ позитивен резултат.

Да не пропущаме другите типове кино – писмено и анимационно, които допълват общата картина. Те както споделих са ощетени от естествена дистрибуция – киноекраните не ги търсят, те основават проблеми с програмацията, зрителският интерес не е отгледан, не е обработен, само че по тази причина пък телевизионните стратегии и интернет платформи са най-хубавата витална среда за тези филми.
 Кинокритикът проф. Божидар Манов в изявление за БГНЕС Кинокритикът проф. Божидар Манов в изявление за БГНЕС / БГНЕС
[b]Документалното кино, което се гледа като игралното и мощната българска анимация[/b]

На последния 23-и Национален фестивал на документалното и анимационно кино „ Златен ритон “ в Пловдив в средата на октомври имаше една доста урожайна, радваща годишна продукция освен като количество, само че и като качество. Документални филми, които се гледат със смисловия заряд и с увлекателния сюжетен роман като игрално кино.

Няколко образеца: [i]„ Пощальонът “ на Томислав Христов с огромната премия на Златен ритон, който към този момент има интернационална дистрибуция и фестивални триумфи, и беше номиниран за премиите на Европейската кино академия като пълнометражен документален филм. Филми, които не постоянно са в букета на наградените, само че са доста качествени – „ Това име го забравете “ на Боян Папазов, филм за театралната режисьорка Юлия Огнянова. Изключително безапелационен, честен, духовен апотеоз на един изчезващ тип хора, да не каже изчезнали хора, няма към този момент такива хора, Юлия Огнянова с цялата си дълголетна биография и невероятна всеотдаденост на личните си хрумвания от младостта, до момента в който затвори очи и с безпределната й лоялност към българския спектакъл. Наистина такива хора са неповторими и е хубаво, че този документаелн филм остави в архива, остави във образната, образна памет Юлия Огнянова. [/i]

Много други филми основателно притеглят интерес, само че изброявайки тези заглавия, си давам сметка, че феновете демонстрират любознание, а няма къде да ги видят. Няма къде да ги видят.

Силно незаслужено, да не кажа даже наказуемо е тези филми да не се въртят непрестанно под разнообразни форми. Ясно е, че техните създатели ги вършат поради концепцията и поради една доброжелателна авторска упоритост. Те няма да станат богати от тези филми, само че има способи най-малко минималните им авторски права да бъдат уредени и тези филми да се възнамеряват в подобаващи рубрики или слотове, сегменти на съответните национални телевизионни оператори или под друга форма. И многото към този момент съществуващи профилирани уеб сайтове и интернет платформи.

Същото се отнася и за анимационното кино. Там след дълги години на трудно оцеляване – по един, два кино лентата годишно, правени полулюбителски с частни старания без съществено продуцентско начало, оказа се, че 2017-та в Пловдив имаше 10 дебюта на млади режисьори, които вършат анимационно кино. Това първо значи, че образованието в региона на анимацията дава плод. Две учебни заведения – НАТФИЗ и Нов български университет, готвят анимационни режисьори, драматурзи, експерти аниматори. Явно, че този учебен развой, които има инерционно начало 4-5 години, към този момент изважда качествени, добре образовани експерти, които незабавно си пролича в Пловдив, че вършат хубави филми. И остарялата школа техните учители – [i]Анри Кулев с „ Вятър работа “ по сюжет на Христо Ганев, доста прекрасен филм със мощен абстрактен заряд, които хем е разбираем, хем е притчов и остава една увереност, че геният не гасне. Анри е направил толкоз хубави филми в биографията си, че дай Боже, още толкоз да стори. Или пък неговият сътрудник, многогодишен другар и съавтор Николай Тодоров – превъзходен художник, рисувач, сценарист, режисьор, с пълнометражния анимационен филм “Made in Brachycera ” (за страната Brachycera, където мухите желаят да създават мед), в който е заложен алегоричния и подигравателен подтекст на сценариста Виктор Самуилов – надарен стихотворец. Анимацията е зашеметяваща и всичко това 70 минути, създадено съвсем за една година – просто необикновено! Уникален резултат. Не съм сюрпризиран от качестото на гения на Николай Тодоров, той е доста надарен, само че да се концентрираш и организираш в наши условия, без да имаш всесилен продуцент зад тила си, да работиш съвсем самоинициативно като софтуерен развой, а резултатът е прелестен. И други хора от това потомство – „ Райска ябълка “ на Владо Шонов, „ Как се скараха орисниците “ на Анна Харалампиева… [/i]

Всичко това са мощно окуражаващи знаци, че у нас след превъзмогване на оргомни спънки и компликации, се е възстановил един естествен кинематографичен развой. Документалното кино не изживя такива компликации, тъй като то е по-евтино, прави се по-лесно с дребни екипи. Но ето в игралното и в анимацията има едно връщане към положителните обичаи на българското кино. Това дава кураж, дажа очаквания. Аз персонално съм мощно окуражен, че това е действителна обстановка, която в околните години още веднъж ще ни зарадва.

[b]По билото към идващия връх?[/b]

Знае се, че човек, когато дълго време се изкачва към билото на хребета и като стигне до една радваща височина усеща задоволство, само че идва и въпросът а в този момент накъде? Най-добре по билото към идващия връх. Това са евтини метафори, не е елементарно да се удържа едно състояние, само че има обнадеждаващи знаци.

Готовността на младите кинематографисти, макар събитията да работят е доста обнадеждаваща, тъй като това заявява предпочитание за креативна изява, а не за някакви финансови облаги. От друга страна наподобява най-сетне е назрял моментът и се осъзнава от всички нуждата от генерална и цялостна преправка на Закона за кино промишленост, надали не да се напише нов закон. Ами, времето го изисква. Опитите да се добавя с кръпки, да се върви по ръба на закона, не дават задоволително опора и условия за пълноценна работа. Тоест, би трябвало и нова нормативна база.

И друго, просветителният развой. Все още новите дипломирани сцециалисти във всички кинаматографични области имат компликации за пълноценна първа професионална изява. Винаги е по този начин, пред дебютантите постоянно има спънки, мнозина от тях търсят и намират благоприятни условия в други сегменти на аудио-визията – сериали, телевизия, реклами, че дори и „ биг брат “. Но при по-грижливо отношение и прецизна селекция на дебютните планове, мисля, че има ядро от доста надарени младежи, на които навреме би трябвало да им се даде късмет. Защото това е като преносения ембрион, постоянно има риск за бебето. Ако един надарен човек година-три-пет не съумява да осъществя вътрената си упоритост, планове, планове това е комплицираният развой на преносване, който може да е еднообразно обезпокоителен и за плода, и за майката – за създателя. Така че тези неща са преплетени – положително обучение, надарени млади експерти, опция за нискобюджетно пускане с дебютни планове и завъртане на цикъла.

[b]13 януари – Деня на българското кино [/b]

Празникът се реализира когато има зад него потребни, продуктивни и плодородни делници. Така че, в случай че в този момент на 13-ти януари всички си споделят наздраве, на добър час до идната година, то това е целесъобразно единствено в случай че си си приключил добре работата в предходните делнични дни, с цел да посрещнеш стимулирано и справедливо идващите делници на професионална работа.

Искрено искам триумфи на българското кино като сборно разбиране, на всеки обособен кинематографист, на всички сътрудници. Това не са розови думи, това са професионални думи, които желаят да окуражат процеса, защото има за какво, има защо. Струва си. Обичам тази фраза – помогнете на надарените, некадърните сами ще се оправят. Ето това е задачата на нашето нациоално кино – да отдели, да селектира, да открои своите надеждни гении и да ги поддържа! /БГНЕС

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР