Моят любим спортен момент с Ангел Домусчиев
Българската асоциация на спортните публицисти провокира всички от гилдията, състезателите, ръководителите на организации и почитателите да напишат своята история на тематика " Моят обичан състезателен миг ". Предизвикателство, което има за цел да обезпечи прелестно време в четене за всички и да не стопираме да демонстрираме величието на спорта, даже във времена, в които феноменът е заставен да е под карантина.
Екипът на ТОПСПОРТ одобри това предизвикателство. Започваме с текста, квалифициран от основния редактор на нашата медия - Ангел Домусчиев . Приятно четене, скъпи другари! И не забравяйте да спазвате разпоредбите за предварителна защита от ковид. Заедно ще се оправим! Заедно ще победим! Защото в този момент всички сме от един тим - този на живота!
Журналистът би трябвало да бъде неутрален. Това е главно предписание. Аз съм чувал от по-опитните сътрудници, от светила в специалността, че няма добър състезателен публицист, който е неутрален. И изцяло споделям това. За болшинството от нас, а може би за всички, това не е специалност, а занимание. Голяма обич и сбъдната фантазия. Да не звуча като футболист, който на представянето си в даден тим споделя по какъв начин от дете бленува за този момент, само че... при мен е по този начин. От дете желаех да стана футболист или състезателен публицист. С първото не се получи. Каква е повода? Ако обявявам клип с известното в последно време жонглиране с руло тоалетна хартия, ще разберете. Но съм безпределно благополучен, че към този момент 12 години съм състезателен публицист. Че от 2013-а насам имам достойнството да бъда в първия български състезателен уебсайт - ТОПСПОРТ . Да имам прелестни сътрудници и дружно с тях ден след ден, месец след месец и година след година да работим за хиляди правилни наши читатели. Защото най-важните са те и това не е факсимиле...
Но да се насочим към тематиката - за обичания ми състезателен миг. Няма по какъв начин да отлича единствено един. На 34 години съм и футболът е моята огромна пристрастеност от дете. Има толкоз доста мигове, които са останали в сърцето ми, в мозъка ми, че в случай че споделя всички тях, размерът на този текст ще се приближи до " Война и мир ". Ще се спра на няколко.
Казват, че първата обич наслойка не хваща, че първата жена в живота на един мъж се обича най-вече и се помни цялостен живот. Тук съм податлив да диспутирам. Но първият спомен от футбола в действителност остава в съзнанието вечно. Не помня самия мач на Барселона. Помня единствено по какъв начин Ромарио подаде топката към Христо Стоичков с пета, а Камата направи това, което прави най-добре - вкара я във вратата. Барса и Пеневата чета - това са огромните ми любови в най-популярния спорт. След това до тях застана и ЦСКА.
На 8 години, номер 1 за мен беше безконечният номер 8 - Ицо! Всеки мач от Мондиала в Съединени американски щати през 1994-а година на Стоичков и компания е обичан мой състезателен миг. Дори и това 0:3 против Нигерия, когато бях гневен, че навихме часовниците за ранните часове на деня, с цел да забележим подобен старт на шампионата на нашите. Тези, които имаме мемоари от " лудото американско лято " в действителност сме щастливци. Няма да се повтори... Никога...
Баща ми ме заведе на посрещането на героите. Именно това е първият ми огромен спомен от състезателен миг. Мач нямаше, само че се допрях до супергероите на моето детство. Те не се споделяха Батман, Супермен или Спайдърмен, а Стоичков, Балъков, Трофон Иванов... Вечна му памет на Туньо. Плаках доста на поклонението му, като че ли в действителност бях изгубил мой непосредствен родственик. Помня морето от хора на " Цариградско шосе ", на " Орлов мост ", на стадион " Васил Левски ". Пуснаха част от децата на пистата. Бях на метър от Ицо и " този необикновен Боби Михайлов ". Същата нощ съвсем не спах от неспокойствие. Така беше и при започване на кариерата ми като състезателен публицист, когато фантазиите започнаха да стават действителност - бях на рожден ден на Данчо Лечков. Голобрад кореспондент, който не спираше да се щипе, с цел да ревизира още веднъж и още веднъж дали не сънува. Защото беше на тържество със супергероите от своето детство. През нощта с Пламен Николов имахме лек спор с усмивки на лица кой е бил номер 5 от тима в Съединени американски щати. Бях горделив, че познах - Петър Хубчев. Тук е моментът да благодаря на моя татко, че ме заведе само че това грандиозно посрещане. Че ръка за ръка изкачихме стълбите, водещи към паркинга пред Сектор " Б " на Националния стадион. Че ми подари спомен за цялостен живот, който ще описвам и на неговата внучка. Сега съм вкъщи най-много поради него. Живот и здраве, през ноември би трябвало да чества 70-годишен празник. Бог да го пази! Бог да пази нашите майки и татковци, бабите и дядовците. Да ги пазим и ние. Защото те са хората, поради които имаме живот и сме тук. Аз имам вяра, че ще се оправим - дружно! И когато всичко това премине, още веднъж ще го държа за ръка и ще се усмихваме. Като в оня безоблачен ден през 1994-а година, когато посрещахме Пеневата чета, впечатлила света.
Източник:
Още два мача на националите се открояват в спомените ми - чутовният поврат против Германия от 0:2 до 3:2, както и успеха над Хърватия при откриването на актуализирания стадион " Васил Левски ". Бях на трибуните часове преди срещата, а на таблото неведнъж си припомнихме мигове от Съединени американски щати `94.
Продължавам с ЦСКА. Странното е, че станах почитател на " армейците " след... загуба от Левски. Помните дуела с изпуснатата от Ивайло Андонов дузпа. След това вратарят на Левски Димитър Иванков козирува, а след това пристигна и победното попадение на Георги Иванов-Гонзо. Бях на учебно заведение, втора промяна. В класа ми единствено левскари. Реших, че ще съм съпротива. А и бях безапелационен, че ЦСКА не трябваше да загуби. Не ми хареса и реакцията на Иванков. Постепенно любовта ми към " алените " се засилваше.
Три са мачовете на ЦСКА, които желая да отбележа. Не беше елементарно да си почитател на " армейците " при започване на този век, когато Левски печелеше трофеи и купи. Но на 26 октомври 2002-ра година ЦСКА победи с 3:0, с два гола на Макдоналд Мукаси и един на Светльо Петров, а в края на сезона подвигна купата.
Години по-късно, към този момент като публицист, бях част от различен огромен триумф - 3:1 на " Герена " (2011-а). Защо споделям, че бях част ли? С тогавашния треньор Милен Радуканов построих другарски връзки. Такива са и до през днешния ден. В дните преди дербито " сините " не спираха да се заканват, че ще разгромят противника си. Дори някой беше споделил, че може да подобрят върха си от 7:1 за най-голяма победа в мач номер 1 на България. Аз бях кореспондент във вестник " 7 дни спорт ". Един ден Милен ми се обади и сподели: " Ако искаш пиши, че доста ни е боязън. Че ще се пазиме от самото начало, че ще играем в скица 5-4-1 ". Естествено, споделих на шефа на отдела и на основния редактор. След като информацията идваше непосредствено от треньора на ЦСКА, написах го. Не знам какъв брой е повлияло на " сините ", само че " алените " ги надиграха тотално тактически. Милен завоюва борбата с Ясен Петров. След мача закъснях за отзивите. Радуканов към този момент се беше качил в рейса на ЦСКА. Слезе, пристигна при мен и сподели: " 1% от тази победа е поради теб ". Милен беше вкарал всички оръжия преди и по време на борбата. Но това му изявление беше нищо спрямо изхвърлянията на левскарите. Сигурно в действителност " алените " са се страхували - до началото на мача. Играха и в отбрана, само че бяха съвършени в офанзива. С два гола на Мишел Платини и един на Апостол Попов водеха с 3:0 в 66-ата минута. Левски не вкара, направи го Костадин Стоянов - в личната си врата.
Незабравим спомен остава и успеха над Байер (Левркузен) с 1:0 на " Армията ". Бях на стадиона. На доста седалки имаше по двама, че даже и трима индивида. Посрещането на Димитър Бербатов беше доста топло. А при гола на Мурад Хидиуед еуфорията беше неописуема, като че ли трибуните щяха да се срутят под кракати ни...
Идва ред и на спомените с Барса. И те са толкоз доста. Естествено, става въпрос за всичките победни финали в Шампионска лига, за гола на Андрес Иниеста в последните секунди на мача с Челси, който класира каталунците за дуела за трофея в Рим през 2009-а година, спечелването на 6 трофеи и купи от 6 вероятни, оня исторически поврат над ПСЖ, 6:2, 5:0, 5:1 и 4:0 в Ел Класико против Реал (Мадрдид)... И още, и още...
За първи път гледах Барселона онлайн през 2006-а. Денят бе 22.11, а " блаугранас " гостуваха на Левски в мач от груповата фаза на Шампионска лига. 22.11. Обичам нумерологията. Подобно на именития Йохан Кройф, безконечна му памет. Барса победи пред очите ми с 2:0. 11 - 1+1 - първи мач за мен и още веднъж 2, когато ги събереш. За двойките ще стане дума и в идващите редове. Още вардя билета от този мач - не е късан, недокоснат е. Тогава бях в казармата. Положих големи усилсия, с цел да мога да съм на стадиона. След това не излизах гарнизон повече от месец. Но несъмнено си заслужаваше. Видях с очите си головете на Жули и Иниеста, видях Роналдиньо, Шави... След това имах опцията да виждам на " Камп Ноу " Рони и различен мой огромен любим - Ривалдо, в мач на ветерани против Манчестър Юнайтед.
Източник:
Завършвам с история от тази година. Поради разнообразни аргументи по този начин и не успявах да виждам онлайн Барса на Лионел Меси. Бях си заречен да го направя скоро, преди той да спре с футбола. Подготвях го от края на 2019-а. И още веднъж идва нумерологията - резервирах билет за мача с Леванте, който се игра на 02.02.2020-а година. В Каталуния още имаше живот. И слънце. Още коронавирусът не беше задушил и тази област. Победихме с 2:1, а двата гола бяха дело на детето-чудо на Барса - Ансу Фати. Меси даде двете асистенции. Много двойки, нали? Това е и последният ми огромен състезателен спомен. Все още напълно свеж.
Източник:
Приятели, живеем в сложни времена. От нас зависи да се преборим с разпространяването на вируса. Ако две-три седмици съблюдаваме прецизно разпоредбите в изключителното състояние, в случай че демонстрираме дисциплинираност и отговорност, скоро още веднъж ще бъдем дружно с обичаните си хора, с приятелите. Отново ще сме в плен на магията на спорта. И ще събираме нови мемоари. Без спорт няма спортни медии. Само заболяването и гибелта, загубата на непосредствен са по-страшни за един състезателен публицист от това той към този момент да не практикува специалността си. Защото, както загатнах още първоначално - за нас тя е занимание, детска фантазия и задача, голяма и същинска обич.
Бъдете здрави! Бог да пази България!
Екипът на ТОПСПОРТ одобри това предизвикателство. Започваме с текста, квалифициран от основния редактор на нашата медия - Ангел Домусчиев . Приятно четене, скъпи другари! И не забравяйте да спазвате разпоредбите за предварителна защита от ковид. Заедно ще се оправим! Заедно ще победим! Защото в този момент всички сме от един тим - този на живота!
Журналистът би трябвало да бъде неутрален. Това е главно предписание. Аз съм чувал от по-опитните сътрудници, от светила в специалността, че няма добър състезателен публицист, който е неутрален. И изцяло споделям това. За болшинството от нас, а може би за всички, това не е специалност, а занимание. Голяма обич и сбъдната фантазия. Да не звуча като футболист, който на представянето си в даден тим споделя по какъв начин от дете бленува за този момент, само че... при мен е по този начин. От дете желаех да стана футболист или състезателен публицист. С първото не се получи. Каква е повода? Ако обявявам клип с известното в последно време жонглиране с руло тоалетна хартия, ще разберете. Но съм безпределно благополучен, че към този момент 12 години съм състезателен публицист. Че от 2013-а насам имам достойнството да бъда в първия български състезателен уебсайт - ТОПСПОРТ . Да имам прелестни сътрудници и дружно с тях ден след ден, месец след месец и година след година да работим за хиляди правилни наши читатели. Защото най-важните са те и това не е факсимиле...
Но да се насочим към тематиката - за обичания ми състезателен миг. Няма по какъв начин да отлича единствено един. На 34 години съм и футболът е моята огромна пристрастеност от дете. Има толкоз доста мигове, които са останали в сърцето ми, в мозъка ми, че в случай че споделя всички тях, размерът на този текст ще се приближи до " Война и мир ". Ще се спра на няколко.
Казват, че първата обич наслойка не хваща, че първата жена в живота на един мъж се обича най-вече и се помни цялостен живот. Тук съм податлив да диспутирам. Но първият спомен от футбола в действителност остава в съзнанието вечно. Не помня самия мач на Барселона. Помня единствено по какъв начин Ромарио подаде топката към Христо Стоичков с пета, а Камата направи това, което прави най-добре - вкара я във вратата. Барса и Пеневата чета - това са огромните ми любови в най-популярния спорт. След това до тях застана и ЦСКА.
На 8 години, номер 1 за мен беше безконечният номер 8 - Ицо! Всеки мач от Мондиала в Съединени американски щати през 1994-а година на Стоичков и компания е обичан мой състезателен миг. Дори и това 0:3 против Нигерия, когато бях гневен, че навихме часовниците за ранните часове на деня, с цел да забележим подобен старт на шампионата на нашите. Тези, които имаме мемоари от " лудото американско лято " в действителност сме щастливци. Няма да се повтори... Никога...
Баща ми ме заведе на посрещането на героите. Именно това е първият ми огромен спомен от състезателен миг. Мач нямаше, само че се допрях до супергероите на моето детство. Те не се споделяха Батман, Супермен или Спайдърмен, а Стоичков, Балъков, Трофон Иванов... Вечна му памет на Туньо. Плаках доста на поклонението му, като че ли в действителност бях изгубил мой непосредствен родственик. Помня морето от хора на " Цариградско шосе ", на " Орлов мост ", на стадион " Васил Левски ". Пуснаха част от децата на пистата. Бях на метър от Ицо и " този необикновен Боби Михайлов ". Същата нощ съвсем не спах от неспокойствие. Така беше и при започване на кариерата ми като състезателен публицист, когато фантазиите започнаха да стават действителност - бях на рожден ден на Данчо Лечков. Голобрад кореспондент, който не спираше да се щипе, с цел да ревизира още веднъж и още веднъж дали не сънува. Защото беше на тържество със супергероите от своето детство. През нощта с Пламен Николов имахме лек спор с усмивки на лица кой е бил номер 5 от тима в Съединени американски щати. Бях горделив, че познах - Петър Хубчев. Тук е моментът да благодаря на моя татко, че ме заведе само че това грандиозно посрещане. Че ръка за ръка изкачихме стълбите, водещи към паркинга пред Сектор " Б " на Националния стадион. Че ми подари спомен за цялостен живот, който ще описвам и на неговата внучка. Сега съм вкъщи най-много поради него. Живот и здраве, през ноември би трябвало да чества 70-годишен празник. Бог да го пази! Бог да пази нашите майки и татковци, бабите и дядовците. Да ги пазим и ние. Защото те са хората, поради които имаме живот и сме тук. Аз имам вяра, че ще се оправим - дружно! И когато всичко това премине, още веднъж ще го държа за ръка и ще се усмихваме. Като в оня безоблачен ден през 1994-а година, когато посрещахме Пеневата чета, впечатлила света.
Източник:
Още два мача на националите се открояват в спомените ми - чутовният поврат против Германия от 0:2 до 3:2, както и успеха над Хърватия при откриването на актуализирания стадион " Васил Левски ". Бях на трибуните часове преди срещата, а на таблото неведнъж си припомнихме мигове от Съединени американски щати `94.
Продължавам с ЦСКА. Странното е, че станах почитател на " армейците " след... загуба от Левски. Помните дуела с изпуснатата от Ивайло Андонов дузпа. След това вратарят на Левски Димитър Иванков козирува, а след това пристигна и победното попадение на Георги Иванов-Гонзо. Бях на учебно заведение, втора промяна. В класа ми единствено левскари. Реших, че ще съм съпротива. А и бях безапелационен, че ЦСКА не трябваше да загуби. Не ми хареса и реакцията на Иванков. Постепенно любовта ми към " алените " се засилваше.
Три са мачовете на ЦСКА, които желая да отбележа. Не беше елементарно да си почитател на " армейците " при започване на този век, когато Левски печелеше трофеи и купи. Но на 26 октомври 2002-ра година ЦСКА победи с 3:0, с два гола на Макдоналд Мукаси и един на Светльо Петров, а в края на сезона подвигна купата.
Години по-късно, към този момент като публицист, бях част от различен огромен триумф - 3:1 на " Герена " (2011-а). Защо споделям, че бях част ли? С тогавашния треньор Милен Радуканов построих другарски връзки. Такива са и до през днешния ден. В дните преди дербито " сините " не спираха да се заканват, че ще разгромят противника си. Дори някой беше споделил, че може да подобрят върха си от 7:1 за най-голяма победа в мач номер 1 на България. Аз бях кореспондент във вестник " 7 дни спорт ". Един ден Милен ми се обади и сподели: " Ако искаш пиши, че доста ни е боязън. Че ще се пазиме от самото начало, че ще играем в скица 5-4-1 ". Естествено, споделих на шефа на отдела и на основния редактор. След като информацията идваше непосредствено от треньора на ЦСКА, написах го. Не знам какъв брой е повлияло на " сините ", само че " алените " ги надиграха тотално тактически. Милен завоюва борбата с Ясен Петров. След мача закъснях за отзивите. Радуканов към този момент се беше качил в рейса на ЦСКА. Слезе, пристигна при мен и сподели: " 1% от тази победа е поради теб ". Милен беше вкарал всички оръжия преди и по време на борбата. Но това му изявление беше нищо спрямо изхвърлянията на левскарите. Сигурно в действителност " алените " са се страхували - до началото на мача. Играха и в отбрана, само че бяха съвършени в офанзива. С два гола на Мишел Платини и един на Апостол Попов водеха с 3:0 в 66-ата минута. Левски не вкара, направи го Костадин Стоянов - в личната си врата.
Незабравим спомен остава и успеха над Байер (Левркузен) с 1:0 на " Армията ". Бях на стадиона. На доста седалки имаше по двама, че даже и трима индивида. Посрещането на Димитър Бербатов беше доста топло. А при гола на Мурад Хидиуед еуфорията беше неописуема, като че ли трибуните щяха да се срутят под кракати ни...
Идва ред и на спомените с Барса. И те са толкоз доста. Естествено, става въпрос за всичките победни финали в Шампионска лига, за гола на Андрес Иниеста в последните секунди на мача с Челси, който класира каталунците за дуела за трофея в Рим през 2009-а година, спечелването на 6 трофеи и купи от 6 вероятни, оня исторически поврат над ПСЖ, 6:2, 5:0, 5:1 и 4:0 в Ел Класико против Реал (Мадрдид)... И още, и още...
За първи път гледах Барселона онлайн през 2006-а. Денят бе 22.11, а " блаугранас " гостуваха на Левски в мач от груповата фаза на Шампионска лига. 22.11. Обичам нумерологията. Подобно на именития Йохан Кройф, безконечна му памет. Барса победи пред очите ми с 2:0. 11 - 1+1 - първи мач за мен и още веднъж 2, когато ги събереш. За двойките ще стане дума и в идващите редове. Още вардя билета от този мач - не е късан, недокоснат е. Тогава бях в казармата. Положих големи усилсия, с цел да мога да съм на стадиона. След това не излизах гарнизон повече от месец. Но несъмнено си заслужаваше. Видях с очите си головете на Жули и Иниеста, видях Роналдиньо, Шави... След това имах опцията да виждам на " Камп Ноу " Рони и различен мой огромен любим - Ривалдо, в мач на ветерани против Манчестър Юнайтед.
Източник:
Завършвам с история от тази година. Поради разнообразни аргументи по този начин и не успявах да виждам онлайн Барса на Лионел Меси. Бях си заречен да го направя скоро, преди той да спре с футбола. Подготвях го от края на 2019-а. И още веднъж идва нумерологията - резервирах билет за мача с Леванте, който се игра на 02.02.2020-а година. В Каталуния още имаше живот. И слънце. Още коронавирусът не беше задушил и тази област. Победихме с 2:1, а двата гола бяха дело на детето-чудо на Барса - Ансу Фати. Меси даде двете асистенции. Много двойки, нали? Това е и последният ми огромен състезателен спомен. Все още напълно свеж.
Източник:
Приятели, живеем в сложни времена. От нас зависи да се преборим с разпространяването на вируса. Ако две-три седмици съблюдаваме прецизно разпоредбите в изключителното състояние, в случай че демонстрираме дисциплинираност и отговорност, скоро още веднъж ще бъдем дружно с обичаните си хора, с приятелите. Отново ще сме в плен на магията на спорта. И ще събираме нови мемоари. Без спорт няма спортни медии. Само заболяването и гибелта, загубата на непосредствен са по-страшни за един състезателен публицист от това той към този момент да не практикува специалността си. Защото, както загатнах още първоначално - за нас тя е занимание, детска фантазия и задача, голяма и същинска обич.
Бъдете здрави! Бог да пази България!
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ