Българинът има нужда от шокова инжекция самочувствие. Право в сърцето.

Българинът има потребност от шокова инжекция самочувствие. Право в сърцето. За да се избави от своята омърлушеност и от комплекса си за непълноценност. И да повярва не в някого, а в себе си, написа Първан Симеонов в прочувствено есе.

Българите си остават едни от най-унилите хора в Западния свят. Това демонстрират поредност от световни сравнителни проучвания на „ Галъп интернешънъл “. Раждаемостта спада, а при горе-долу половината от новородените българският евентуално не е майчин език (не е въпрос на шовинизъм, а на боязън за утрешния пазар на труда).

Тези дни чух още веднъж да се приказва за скептицизма на българина. Защо сме толкоз нещастни, за какво сме толкоз комплексирани? Може би тъй като застаряваме. А може би и тъй като едва имаме вяра, тъй като няма защо да се хванем. Няма по какъв начин едно демографски остаряло общество без ясни ценностни ориентири да е бодро. Но за българския скептицизъм има и други пояснения - на дъното сме в Европейски Съюз по обществено разслояване и районни разлики. И изобщо - на доста дъна се оказваме. Бедността е най-очевидното, само че има и други. Така последователно свикнахме да се възприемаме като някакви неудачници, които на всички места и във всичко са на опашката. Вече даже не се самосъжаляваме, а напряко се самоуспокояваме с неуспеха: тук е по този начин, постоянно е било по този начин и ще бъде все по този начин. Издънките ни работят лечебно. Порочен кръг. Шумотевицата към винетките да вземем за пример е най-неприятна заради това, че не ни изненадва.

" Българска работа "

Виновни ли сме? И да, и не. Мнозина ще кажат: такива си ги избираме. Но не е напълно правилно: в днешния свят такива припознаха за наши водачи другите ни сътрудници. А и такива ни се падат, откакто сме на път да останем периферна стопанска система. Навремето сбъркахме траекторията на така наречен преход и отложихме най-важното - икономическата промяна. Отложихме я за след първите седем години, когато от нея към този момент нямаше смисъл и вместо промяна можеше да има единствено кражба. Тук мнозина, несъмнено, ще кажат: ченгетата това, седесарите това, мутрите трето, комунистите четвърто, масоните пето. Но не е за това думата. Днес думата е за националния ни комплекс за непълноценност. „ Българска работа “ е вклинено някъде в гръбнака ни, наред с контузиите от няколко национални произшествия, наред с по-късното ни национално съзряване на фона на други балкански нации, наред с това, че огромна част от достиженията в новата ни история пристигнаха с „ помощ от другар “, та по този начин и не ги изстрадахме до дъно като свои. За да ги заобичаме. А и евентуално тъй като предходният режим беше насилствена, само че въпреки всичко рационализация и през днешния ден мнозина декласирани страдат.

Всичко това ни кара да попиваме като гъби и най-баналните външни мостри. С това озлобление, с което някои снимат и качват във Facebook салатата от краставици, домати и сирене на Бяло море. Все едно не сме виждали краставици, домати и сирене.

България има потребност от своя приказка

Синдромът на криворазбраната цивилизация не е нов. Но тук към този момент става дума и за някакво съвсем инерционно, самовъзпроизвеждащо се чувство за тъга. Затова България има потребност от шокова инжекция самочувствие. Право в сърцето.

Пътят минава, несъмнено, през замогването. Само че това няма по какъв начин да се случи бързо. Затова на този стадий имаме потребност от някакъв позитивен сюжет. Нещо, с което да ни знаят. Нещо, което да запазим като марка. Наш персонален прекрасен роман.

Пробвахме със строителство, само че през днешния ден то към този момент има по-скоро контраефект - натрапва повече въпроси, в сравнение с горделивост. Пробвахме със саниране на панелни блокове, само че не съм сигурен, че се получи. Пробвахме да разбираем на хората, че икономическите индикатори на страната са по-добри спрямо дълги предишни интервали. Но един анонс за покачване на цените е в положение да подкопае евентуалния резултат и на тази приказка.

Първан Симеонов

Лошото е, че когато търсим национална мотивация, нормално се стопираме на следващия политически продавач на вяра. Но след толкоз доста обици на ухото, най-малко май се научихме, че бързи решения няма. Решенията постоянно изискват работа и поредност.

Нужно е нещо, което да накара общността ни да повярва не в някого, а в себе си. Виждате ли ги тия момчета из ледените води на Богоявление? Ще кажете: пиянско е, бабитско е. Но тези момчета копнеят да са наперени, а не смачкани. Създават си мит, традиция. И си ги пазят. Кич ли е, какво ли е - няма значение. Защото в действителност съставлява търсене на смисъл, горделивост, общественост. Да, принадлежност към общественост, която се разсънва, осъзнава, свестява. Не ме разбирайте неправилно: тук не става дума за някакъв злокобен шовинизъм, а точно за общественост.

Можем ли ? Можем !

Разни хора изкарват нелоши пари, обикаляйки зали и подиуми, откъдето надъхват другите хора. Или пишейки книги по какъв начин да се усмихваме, по какъв начин да имаме вяра в себе си и прочие. Това звучи постоянно повече от комично, само че точно от такова надъхване има потребност страната ни. Не от следващия, който споделя „ Вярвайте в мен “, а от някой, който ни предизвиква да повярваме в себе си.

Кой да е сюжетът, който да ни окрили? Личното ми мнение е, че това би трябвало да е образованието. Имаме наследена нелоша конструкция на образованието, дайте да форсираме математиката, компютрите и езиците, тъй като основата е в действителност добра. И дайте да приказваме за това по този начин, както говорехме за автомагистралите или за европредседателството. България би трябвало да си самовнуши двигателна сила, тъй като другояче ще заспим в бялата гибел на безвремието.

Можем ли? Можем! Преди броени дни мой другар във Facebook - млад и изумително положителен човек - написа следното: диря графичен дизайнер, тъй като съм намислил да създадем изображения, които да покажат триумфи и да извърнат смисъла на израза „ българска работа “. Можем!