Откъс от книгата Тя, Цветана Манева
АЗ: Цветана, по кое време ще подредиш спомените си в автобиография?
ТЯ: Защо да описвам живота си? Аз съм го претърпяла. Живея го… още.
Има една снимка на Цветана Манева от 80-те години на ХХ век – подпряла е брадичката си с едната ръка. Не театралничи. Замислена.
Жена с секрети.
Автор на фотографията е Шаварш Артин, занаятчия на камерата.
Уловил е духа на Цветана. Устремена, само че и уязвима. Като всеки един от нас. Тя споделя, че това е обичаният ѝ портрет.
Сюзън Зонтаг в своята книга „ За фотографията “ написа: „ Освен метод за засвидетелствуване на преживения опит снимането е метод за неговото отказване – посредством ограничението му единствено до фотогеничното, посредством превръщането на претърпяното в облик, спомен. “
Цветана Манева е жена с доста лица. И мемоари. През годините не се уплаши от хода на времето. Не се опита да го спре. Променя се пред своята аудитория. Без да се обръща обратно.
Цветана е жена с гений и позиция. Последователна. И безапелационна. Особено, когато носи отговорност за другите.
В живота е сбита.
Наблюдавам я. Не се оставя да бъде водена от случайността. Човек с проект. Актриса със тактика.
Необходима.
Паметта в изкуството е изменчива. Човек е податлив да не помни.
Техниката на забравяне е съдбовно човешко умеене. И Цветана е била забравяна от свои сътрудници, режисьори, другари. Но в никакъв случай от своята аудитория!
Не помня по кое време и при какви условия се срещнах с Цветана Манева.
Години съм я следил от отдалеченост.
Актрисата.
Изглеждаше недостъпна.
От дребен съм другар с щерка ѝ Надежда. В жилището в „ Лозенец “ Цветана се прибира изтощена след фотоси или подготовка.
Вглъбена. Тиха. Така съм я запомнил.
За нас, приятелите на щерка ѝ, появяването ѝ беше знак да си тръгнем, тъй като актрисата има потребност от отмора.
След години се приближих до Цветана.
ТЯ: Всяка заран се поглеждам в огледалото. Хипер реалист съм. Приемам се такава, каквато съм.
АЗ: Кога не се харесваш?
ТЯ: Когато съм обезверена. Рядко ми се случва, само че се случва.
АЗ: Как се отнасяш към старостта?
ТЯ: Като към обстановка, с която би трябвало да се оправя. Аз съм на финалната права. Това, че си отиваме е познание. Първото познание. Нямам илюзии, само че имам задания. Ежедневни задания, които виждам да свърша.
АЗ: Съжаляваш ли, че се размина с Холивуд?
ТЯ: Имах такава опция. Пропуснах я. Не е било време. Сега Мария Бакалова е там. Радвам се, че това момиче не пропуща шанса си. Имала съм други шансове – и професионални, и персонални. По моя мярка.
АЗ: Недостатъкът ти?
ТЯ: Лакома съм.
АЗ: За какво?
ТЯ: За функции. Имала съм ги. И съм признателна, че ги изиграх в точната възраст, с вероятните режисьори и сътрудници – Жулиета, Нора, Медея, Антигона, Бернарда Алба, Коко Шанел…
АЗ: Доволна ли си от живота си?
ТЯ: Да! Преминах през тествания. Справих се. Справям се още.
Нашите диалози стартират преди 25 години. В кафето „ 703 “ на ул. „ Шишман “, в дома ѝ, на фестивала БИТЕФ в Белград, на театралния фестивал във Варна, на площада в Авиньон... Тези диалози нямат дата. Имат смисъл. Тази книга е за смисъла и спомените, родени от диалозите с една интелигентна жена. За уроците. И паметта като времеубежище за възприятията.
Георги Тошев
***
![Излиза първокласна биографична книга за актрисата Цветана Манева]( "Излиза първокласна биографична книга за актрисата Цветана Манева")
Излиза първокласна биографична книга за актрисата Цветана Манева
Тази книга е документално-емоционална биография на една изключителна българска актриса разказана от журналиста Георги Тошев и драматур...
Познавам Цветана, не помня към този момент от какъв брой години. Мисля, че няма никакво значение броя години, в случай че усещаш някой толкоз непосредствен, колкото аз чувствам нея. Възможно ли e да има човек, който те възхищава, респектира те, въодушевява те, само че по едно и също време с това сред вас да има голямата прочувствена аналогия, доверие и персонален комфорт? Оказа се, че е допустимо. Когато Георги Тошев ме предложения да напишем дружно книга за Цветана Манева, аз изпитах по едно и също време неспокойствие и убеденост, че би трябвало да бъде тъкмо по този начин.
Първата ми среща с Цветана във връзка книгата, беше в разгара на пандемията от ковид. Всички бяхме прекарали месеци наред затворени в къщите си, излизахме рядко, носехме маски на лицата си, а театрите работеха при доста тежки условия с съвсем празни зали. Усещането за сегашното беше особена тематика, а концепцията за бъдещето се разми, размаза се и се трансформира в нещо като леке на Роршах. Артистите бяха една от най-ощетените групи на обществото и никой нямаше визия, по кое време ще свърши всичко това.
Заварих Цветана в минорно положение. Също като другите и тя не беше излизала доста от дълго време и настроението ѝ беше мощно повлияно от неналичието на независимост, контакти и ясна картина за това, което следва. Ако не я познавах добре, бих си помислила, че е в меланхолия или най-малко, че е доста тъжна. Но Цветана е изключителна, даже когато страда. Тя владее почтено страстите си, не товари никого с тях, постоянно е изправена, красива, а гласът ѝ буди почит и покой по едно и също време. Нямам визия по какъв начин го прави и какво ѝ коства, само че когато влязох в дома ѝ усетих хубостта на тъгата ѝ.
Разговорите ни постоянно са били забавни. Този път продължиха с дни. Преливаха от тематика в тематика и никоя от нас двете не искаше те да завършват. Бяхме две героини, разнообразни, само че свързани, корабокруширали на остров, който в тази ситуация беше дома на Цветана и до момента в който там извън се вихреше океан от проблеми, ние седяхме една против друга и си говорехме за спектакъл. И освен за това, несъмнено. Говорехме си за „ Хората от Оз “, за пиесата, за сътрудниците на Цветана от спектакъла, за живота, за страховете, фантазиите, за нещата, които са ни вълнували и ни вълнуват… Началото по никакъв начин не беше лесно…
Яна Борисова
ТЯ: Защо да описвам живота си? Аз съм го претърпяла. Живея го… още.
Има една снимка на Цветана Манева от 80-те години на ХХ век – подпряла е брадичката си с едната ръка. Не театралничи. Замислена.
Жена с секрети.
Автор на фотографията е Шаварш Артин, занаятчия на камерата.
Уловил е духа на Цветана. Устремена, само че и уязвима. Като всеки един от нас. Тя споделя, че това е обичаният ѝ портрет.
Сюзън Зонтаг в своята книга „ За фотографията “ написа: „ Освен метод за засвидетелствуване на преживения опит снимането е метод за неговото отказване – посредством ограничението му единствено до фотогеничното, посредством превръщането на претърпяното в облик, спомен. “
Цветана Манева е жена с доста лица. И мемоари. През годините не се уплаши от хода на времето. Не се опита да го спре. Променя се пред своята аудитория. Без да се обръща обратно.
Цветана е жена с гений и позиция. Последователна. И безапелационна. Особено, когато носи отговорност за другите.
В живота е сбита.
Наблюдавам я. Не се оставя да бъде водена от случайността. Човек с проект. Актриса със тактика.
Необходима.
Паметта в изкуството е изменчива. Човек е податлив да не помни.
Техниката на забравяне е съдбовно човешко умеене. И Цветана е била забравяна от свои сътрудници, режисьори, другари. Но в никакъв случай от своята аудитория!
Не помня по кое време и при какви условия се срещнах с Цветана Манева.
Години съм я следил от отдалеченост.
Актрисата.
Изглеждаше недостъпна.
От дребен съм другар с щерка ѝ Надежда. В жилището в „ Лозенец “ Цветана се прибира изтощена след фотоси или подготовка.
Вглъбена. Тиха. Така съм я запомнил.
За нас, приятелите на щерка ѝ, появяването ѝ беше знак да си тръгнем, тъй като актрисата има потребност от отмора.
След години се приближих до Цветана.
ТЯ: Всяка заран се поглеждам в огледалото. Хипер реалист съм. Приемам се такава, каквато съм.
АЗ: Кога не се харесваш?
ТЯ: Когато съм обезверена. Рядко ми се случва, само че се случва.
АЗ: Как се отнасяш към старостта?
ТЯ: Като към обстановка, с която би трябвало да се оправя. Аз съм на финалната права. Това, че си отиваме е познание. Първото познание. Нямам илюзии, само че имам задания. Ежедневни задания, които виждам да свърша.
АЗ: Съжаляваш ли, че се размина с Холивуд?
ТЯ: Имах такава опция. Пропуснах я. Не е било време. Сега Мария Бакалова е там. Радвам се, че това момиче не пропуща шанса си. Имала съм други шансове – и професионални, и персонални. По моя мярка.
АЗ: Недостатъкът ти?
ТЯ: Лакома съм.
АЗ: За какво?
ТЯ: За функции. Имала съм ги. И съм признателна, че ги изиграх в точната възраст, с вероятните режисьори и сътрудници – Жулиета, Нора, Медея, Антигона, Бернарда Алба, Коко Шанел…
АЗ: Доволна ли си от живота си?
ТЯ: Да! Преминах през тествания. Справих се. Справям се още.
Нашите диалози стартират преди 25 години. В кафето „ 703 “ на ул. „ Шишман “, в дома ѝ, на фестивала БИТЕФ в Белград, на театралния фестивал във Варна, на площада в Авиньон... Тези диалози нямат дата. Имат смисъл. Тази книга е за смисъла и спомените, родени от диалозите с една интелигентна жена. За уроците. И паметта като времеубежище за възприятията.
Георги Тошев
***
Тази книга е документално-емоционална биография на една изключителна българска актриса разказана от журналиста Георги Тошев и драматур...
Познавам Цветана, не помня към този момент от какъв брой години. Мисля, че няма никакво значение броя години, в случай че усещаш някой толкоз непосредствен, колкото аз чувствам нея. Възможно ли e да има човек, който те възхищава, респектира те, въодушевява те, само че по едно и също време с това сред вас да има голямата прочувствена аналогия, доверие и персонален комфорт? Оказа се, че е допустимо. Когато Георги Тошев ме предложения да напишем дружно книга за Цветана Манева, аз изпитах по едно и също време неспокойствие и убеденост, че би трябвало да бъде тъкмо по този начин.
Първата ми среща с Цветана във връзка книгата, беше в разгара на пандемията от ковид. Всички бяхме прекарали месеци наред затворени в къщите си, излизахме рядко, носехме маски на лицата си, а театрите работеха при доста тежки условия с съвсем празни зали. Усещането за сегашното беше особена тематика, а концепцията за бъдещето се разми, размаза се и се трансформира в нещо като леке на Роршах. Артистите бяха една от най-ощетените групи на обществото и никой нямаше визия, по кое време ще свърши всичко това.
Заварих Цветана в минорно положение. Също като другите и тя не беше излизала доста от дълго време и настроението ѝ беше мощно повлияно от неналичието на независимост, контакти и ясна картина за това, което следва. Ако не я познавах добре, бих си помислила, че е в меланхолия или най-малко, че е доста тъжна. Но Цветана е изключителна, даже когато страда. Тя владее почтено страстите си, не товари никого с тях, постоянно е изправена, красива, а гласът ѝ буди почит и покой по едно и също време. Нямам визия по какъв начин го прави и какво ѝ коства, само че когато влязох в дома ѝ усетих хубостта на тъгата ѝ.
Разговорите ни постоянно са били забавни. Този път продължиха с дни. Преливаха от тематика в тематика и никоя от нас двете не искаше те да завършват. Бяхме две героини, разнообразни, само че свързани, корабокруширали на остров, който в тази ситуация беше дома на Цветана и до момента в който там извън се вихреше океан от проблеми, ние седяхме една против друга и си говорехме за спектакъл. И освен за това, несъмнено. Говорехме си за „ Хората от Оз “, за пиесата, за сътрудниците на Цветана от спектакъла, за живота, за страховете, фантазиите, за нещата, които са ни вълнували и ни вълнуват… Началото по никакъв начин не беше лесно…
Яна Борисова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ