Ода Жон, Марина Абрамович и изкуството да провокираш най-низки страсти
Аз персонално не съм в положение да разясня разполагането на женско тяло покрито с салами на маса като форма на изкуство, тъй като за мен персонално изкуството е лимитирано до положителната остаряла естетическа приятност. Да, знам, че има и други цели – да комуникира, да предизвика мислене, което, при мен най-малко, съумява да се случи и без да бъда отвращавана. Изкуството е главният детайл на културата и всеки има право да си я построява, както откри за добре. В този смисъл съм по-любопитна за самата ретроспективна галерия на Ода Жон, тъй като въобще не знам коя е, отколкото за случилото се на „ Голямото плюскане “. За страдание изложбата е много къса и няма да мога да я видя, само че пък около всичко, което прочетох и разгледах из Интернет, обвързвано с художничката, която наподобява забавен актьор, се сетих за нещо, и то е, че всичко ново е добре забравено остаряло. И че множеството актьори споделят неща, които от дълго време са казани. И показани.
През 1974 година Марина Абрамович, бабата на пърформанса, стои шест часа в изложба Morra в Неапол в „ Rhythm 0 ” - изправена и безмълвна. На маса в залата са ситуирани 72 предмета. Идеята е хората да вършат каквото желаят с тялото й и с предметите от масата. Женско тяло, дало единодушие да бъде засегнато, използвано, унижено. Или обичано, съзерцавано. Или убито. Марина споделя „ Ако желае публиката, може да ме убие. “ И от този миг публиката е звездата на представлението, реакциите им са това, което е разбиващо. Тези хора вземат решение дали да употребяват предметите за наслаждение или за болежка, тяхна е отговорността да бъдат хора или не.
В началото феновете най-вече я пипат. После любознанието се ускорява и нещата загрубяват. На третия час всичките й облекла са срязани и стартират да изследват кожата й, голото й тяло. Използват остриетата за това. Няколко мъже я порязват с бръснарско ножче, стартира да тече кръв. Някои се пробват да я защитят. Някой написва нещо на корема й. Друг реже тялото й с бодлите на роза. С времето се разсънват все по-зловещи инстинкти – завързват я, опипват я, заливат я с течности, местят я, носят я, стартира да се усеща като сексуално принуждение. Марина Абрамович обаче е била толква решена да устои, че се счита, че е можела да изтърпи и обезчестяване. И тогава един мъж й дава зареден револвер в ръката, ориентиран към лицето й. В очите й има сълзи.
На шестия час завършва всичко. Тя се отдръпва с високо вдигната глава. Никой от публиката не смее да я огледа. Никой не желае да бъде държан виновен, съден. Сякаш са желали да не помнят мигновено това, което са й предизвикали...да си продължат нормалния живот.
„ Тази работа разкрива нещо извънредно за човечеството. Показва какъв брой бързо човек може да нарани, в случай че има подобаващи условия. Показва какъв брой е елементарно да бъде дехуманизиран един човек, който не се съпротивлява, не се пази. Показва, че в случай че им бъде дадена „ сцена “, множеството от „ естествените “ хора явно могат да станат извънредно нападателни “, споделя след това Абрамович.
Така че, да се върна на Ода Жон – вие бихте ли си взели саламче от голото тяло на унизена и безмълвна жена? Защото тези хора на фотографията нямат тип на шокирани, нито да схващат обръщение. Но, както е потвърдила Марина Абрамович преди 44 години, Хомо сапиенс е кадърен на изключителни свинщини.
През 1974 година Марина Абрамович, бабата на пърформанса, стои шест часа в изложба Morra в Неапол в „ Rhythm 0 ” - изправена и безмълвна. На маса в залата са ситуирани 72 предмета. Идеята е хората да вършат каквото желаят с тялото й и с предметите от масата. Женско тяло, дало единодушие да бъде засегнато, използвано, унижено. Или обичано, съзерцавано. Или убито. Марина споделя „ Ако желае публиката, може да ме убие. “ И от този миг публиката е звездата на представлението, реакциите им са това, което е разбиващо. Тези хора вземат решение дали да употребяват предметите за наслаждение или за болежка, тяхна е отговорността да бъдат хора или не.
В началото феновете най-вече я пипат. После любознанието се ускорява и нещата загрубяват. На третия час всичките й облекла са срязани и стартират да изследват кожата й, голото й тяло. Използват остриетата за това. Няколко мъже я порязват с бръснарско ножче, стартира да тече кръв. Някои се пробват да я защитят. Някой написва нещо на корема й. Друг реже тялото й с бодлите на роза. С времето се разсънват все по-зловещи инстинкти – завързват я, опипват я, заливат я с течности, местят я, носят я, стартира да се усеща като сексуално принуждение. Марина Абрамович обаче е била толква решена да устои, че се счита, че е можела да изтърпи и обезчестяване. И тогава един мъж й дава зареден револвер в ръката, ориентиран към лицето й. В очите й има сълзи.
На шестия час завършва всичко. Тя се отдръпва с високо вдигната глава. Никой от публиката не смее да я огледа. Никой не желае да бъде държан виновен, съден. Сякаш са желали да не помнят мигновено това, което са й предизвикали...да си продължат нормалния живот.
„ Тази работа разкрива нещо извънредно за човечеството. Показва какъв брой бързо човек може да нарани, в случай че има подобаващи условия. Показва какъв брой е елементарно да бъде дехуманизиран един човек, който не се съпротивлява, не се пази. Показва, че в случай че им бъде дадена „ сцена “, множеството от „ естествените “ хора явно могат да станат извънредно нападателни “, споделя след това Абрамович.
Така че, да се върна на Ода Жон – вие бихте ли си взели саламче от голото тяло на унизена и безмълвна жена? Защото тези хора на фотографията нямат тип на шокирани, нито да схващат обръщение. Но, както е потвърдила Марина Абрамович преди 44 години, Хомо сапиенс е кадърен на изключителни свинщини.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ