Авторът на Поручик Бенц, Осъдени души и Тютюн в статия,

Авторът на „ Поручик Бенц ”, „ Осъдени души ” и „ Тютюн ” в публикация, оповестена за първи път във в. „ Работническо дело ”, брой 194, 1946 година (споделяме със съкращения)

Има няколко съществени въпроса, към които писателят би трябвало да вземе откровено и ясно отношение, в случай че желае да бъде креативен мощен и художествено безапелационен. Без почтено отношение към тях, даже когато е талантлив, той се трансформира в подозрителен кумир, некадърен да почувства болката и страданието на света, или в презрян страхливец, неподобаващ за гения, с който природата го е надарила. Едни от тия писатели виждат единствено мъртвата хубост на природата и единичния човек, без да се интересуват от обществото. Те ни забавляват, от време на време възхищават, но  не сгряват сърцата ни. Други лъжат безчестно и надарено, оправдавайки привилегиите на малцинството, което владее благосъстоянията. Трети реализират чудеса от еквилибристика сред новото и остарялото, застраховайки се ловко и в двете направления, в които могат да се развият събитията. И най-накрая има една бездарна навалица от нищожества, които крещят до погнуса за своя индивидуализъм и които виждат единствено себе си, тъй като нямат нито интелектуалната, нито чувствена мощ да схванат света. 

Кои са тези въпроси, към които честният публицист би трябвало да вземе ясно и самоуверено отношение?

Писателят е създание, което вижда с мозъка и сърцето си, с цел да отрази света в огледалото на своята креативна самородност. Умът му дава правилните очертания на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но с цел да вижда правилно, с цел да споделя истината и да вълнува, а освен да забавлява, той би трябвало да обладава груповия опит на човешката мисъл, насъбран през вековете. Той ще се запознае главно с  естествените науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя доближава при Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски господ, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се коства безнадежден куп от атоми, измежду които вилнее казусът, или олицетворение на неуместно духовно начало, което никой не е почувствал съществено, а още по-малко – потвърдил. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето  му ще се извърши с великата човешка горделивост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената гледка на материалното съществуване и закономерностите, които движат развиването му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувства по-дълбоко и ще отрази по-реално хубостта на природата, силата на любовта и трагичните гърчове на  обособения човек в обществото. 

Писателят ще отхвърли догмите на това изкуство, което живее единствено за себе си и трансформира индивида в мъчителен идеалист и блажен естет. Той ще вземе героите си от всекидневната обществена драма на цялото човечество, ще показва безмилостно-трагичната истина, грозотата и лицемерието на остарелия свят и хубостта на новия. Той ще вълнува и тревожи, а няма да успокоява и забавлява. Той ще остави чара на  измислиците, романтиката на невероятното и разбора на мъчителната хубост за посредствените занаятчии и професионалните фокусници на стила. Ако писателят е повдигнат човек, той би трябвало да бъде на първо място обществен и духовен човек, а след това естет и вълшебник на словото. 

И най-накрая, писателят е човек и на действието. Никаква концепция и никакво възвишено възприятие нямат нравствена стойност, в случай че оня, който ги носи, не е подготвен да пожертва нещо от себе си за тях. Каква цена има съчувствието ви към някого, в случай че не извършите нищо да му помогнете? 

* Димитър Димов - портрет; Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg