„Утешението на ангела“ от Фредерик Льоноар вече в книжарниците
Авторът на „ Душата на света “ и „ Сократ, Иисус, Буда ” се завръща с „ Утешението на ангела “ - красива и мъдра история за другарството сред двама души от разнообразни генерации. Защото пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта.
Фредерик Льоноар - „ Утешението на ангела “
Пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта.
Полша, януари 1945
Вече не пострадвам. Не изпитвам тези жестоки болки в гърба и в тила. Дори не ми е студено. Какво облекчение! Всъщност въобще не чувствам тялото си. Опитвам се да отворя очи, само че клепачите ми като че ли не се подчиняват на волята ми. Не слушам никакъв тон. Тялото ми е престанало да ме изтезава, само че духът ми е угрижен. Защо не чувствам нищо? Какво е станало с мен?
Франция, юли 2019
Снажната болногледачка избутва леглото от реанимацията и го насочва към центъра за рехабилитация. Един санитар гледа тялото на младежа, който лежи със затворени очи, и пита болногледачката:
– Под анестезия ли е?
– Да. Излиза от интензивното. Промивка на стомаха. Казаха ми да го настаня в двайсет и седма стая.
– Пак шанс! В двайсет и седма е госпожа Бланш. Отива си, само че е като безоблачен лъч. Никога не се оплаква. Персоналът я обожава. Странно е въпреки всичко, че настаняват млад мъж в стаята на стара жена.
– Нямат избор. В отделението не е останало нито едно свободно легло.
Санитарят оказва помощ на болногледачката да избута леглото до стая двайсет и седма.
– Добър ден, госпожо Бланш. Ще си имате компания! – подмята санитарят на влизане в стаята.
Детската усмивка на остарялата дама контрастира с измършавялото ѝ лице и хлътналите в орбитите черни очи.
– Боже мой! Толкова е млад! – възкликва Бланш.
– На двайсет е.
– Какво му е?
– Снощи е направил Оценка за съвместимост, само че към този момент е вън от заплаха. Скоро ще се разсъни.
– Направил е какво?
– Опит за самоубийство. Наблюдават се все по-често измежду младите.
– Какво нещастие…
Болногледачката и санитарят трансферират младежа на леглото и излизат от стаята. Бланш обръща лице към новодошлия. И не може да се въздържи да не прошепне:
– Толкова си хубав!
Гледа го и усеща да я обзема надълбоко неспокойствие. Младежът ѝ припомня единствения ѝ наследник, Жан, умрял на същата възраст. Бил е цялостен с готовност за живот и с проекти за бъдещето, когато го опустошава една кола. Защо това момче е направило такова нещо? „ Поне е оживял и родителите му няма да са покосени от нещастието на гибелта му “, мисли тя. Но каква драма е изживял, с цел да не желае повече да живее?
Полша, януари 1945
Сега си припомням. Безкрайният поход през снега. Изтощението. Жаждата. Войникът, който ме удряше с приклада на пушката си в гърба, тъй като не вървях задоволително бързо. Падането и жестоките болки. Пронизващият мраз. И после… след това нищо. Къде съм? Защо не чувствам тялото си? Защо очите ми не виждат, за какво ушите ми не чуват? Колко е странна тази нощ, тази тишина.
Франция, юли 2019
Младежът идва на себе си. Отваря очи и се оглежда. И среща погледа на Бланш.
– Къде съм?
– В болничното заведение, млади приятелю – усмихва се остарялата жена.
Момчето свежда клепачи и надълбоко въздъхва. Бланш вижда стиснатите му юмруци. И сълзите, които се стичат по бузите му.
– За благополучие, си жив и здрав.
– За злощастие по-скоро… – прошепва той, преди да отпусне глава встрани.
Бланш е смутена от този отговор, само че се прави, че нищо не се е случило, а и младежът сякаш е задремал. След много време той още веднъж отваря очи и споделя, че е жаден. Бланш му сочи чашата с вода, сложена на дребното нощно шкафче сред двете им кревати.
– Как се казваш?
Младежът не дава отговор. Дишането му се забавя.
– Бих се радвала да науча името ти – упорства Бланш, само че тонът ѝ е доста мек.
– Юго – отвръща най-после момчето едвам чуто.
– Юго! Какво отлично име! Напомня ми за обичания ми публицист, Виктор Юго! Чел ли си го?
Юго постепенно обръща глава към Бланш.
– Родителите ми са ме кръстили на него. Майка ми беше учителка по литература… И на нея ѝ беше обичан публицист.
– Тя… пенсионирала ли се е?
– В прочут смисъл… Почина, когато бях на 10 години.
– О, скърбя!
– Няма проблем – промърморва Юго и свенливо се усмихва, с цел да успокои Бланш, чиято доброжелателност е явна.
– Имаш ли братя и сестри?
– По-малка сестра.
– Как се споделя?
– Луиз.
– Близки ли сте?
– Бяхме, като дребни. Като пораснахме, се поотдалечихме един от различен. Но се разбираме. И тя като майка ни доста обича Виктор Юго.
– Чудесно! А ти? Чел ли си го?
Юго се взира в тавана. Няма огромно предпочитание да продължава сходен диалог, само че тази непозната жена не му е антипатична, в противен случай. Опитва се да си спомни.
– В гимназията. Намирах поезията му малко тежка и високопарна.
– Част от нея в действителност е такава. Но има същински съкровища, постоянно млади, без нито една гънка. Главно в стихосбирката „ Съзерцания “. Ето, виж, постоянно нося със себе си един образец.
Бланш му демонстрира дебела брошура с твърди корици, която наподобява много остаряла. Юго я поглежда и се усмихва. После подхваща с по-приветлив звук:
– Всъщност чел съм единствено това, което учехме в учебно заведение. Спомням си едно стихотворение, което мощно ме порази. За една жаба, измъчвана от децата, и едно магаре, което я съжалява…
– Разтърсващо стихотворение! След като я изтезават, децата я зарязват на пътя, полуразкъсана, само че още жива. Тогава минава една каруца, теглена от магаре, и то измъчвано от стопанина си. Магарето с тъга се отклонява от пътя, с цел да не попадне нещастната жаба под колелото на каруцата.
– Именно… Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го учихме в учебно заведение, и мисля, че тогава се разплаках.
– Аз и в този момент се разплаквам – прошепна Бланш с овлажнели очи. – Това стихотворение е от сборника „ Легендата на вековете “. Нямам го тук. Но го знаех наизуст, както и доста други. Искаш ли да чуеш един запечатал се в паметта ми фрагмент?
– С наслаждение.
Бланш затваря очи, вглежда се в дълбините на паметта си и си напомня по какъв начин е научила това стихотворение като малко момиченце на девет-десет годишна възраст. Спомня си, че тогава бе видяла момчета в юношеска възраст да преследват едно коте. Разстроена, бе извикала майка си, която излезе от къщи бегом, с цел да избави животинчето от жестокостта на момчетата. После излекува и осинови котето. Бланш си спомня и за един чудноват факт. Беше я обезпокоил лаят на едно остаряло бездомно куче, нещо като клошар без име, което се влачеше по улиците и оцеляваше с помощта на останките от трапезата на жителите на квартала. Кучето лаеше толкоз мощно, което не беше в навиците му, че Бланш излезе да види какво става, и тъкмо тога- ва попадна на сцената с младите безделници, които изтезаваха котето. Когато описа тази преживелица на майка си, тя сподели, че от време на време животните са по-състрадателни от хората. След това ѝ даде да прочете стихотворението на Юго „ Жабата “. То по този начин порази Бланш, че тя го научи наизуст и постоянно го рецитираше на братчето си Натан. Днес паметта ѝ не е толкоз свежа, само че към момента си спомня няколкото стиха, за които е загатнала на Юго. Няколкото стиха, в които Юго споделя за противното, пребито магаре, че е по-свято от Сократ и по-велико от Платон.
„ Утешението на ангела “ (превод: Росица Ташева, цена: 15 лева, 160 стр.) буди интерес на първо място с размислите за полезностите и всичко това, което не е преставало да бъде в центъра на човешкото внимание от най-стари времена. След опит за самоубийство двайсетгодишният Юго е настанен в болнична стая с деветдесет и две годишната Бланш, която изживява последните си дни. Обзети от спонтанна благосклонност един към различен, двамата повеждат вълнуващ диалог за огромните метафизични въпроси без еднопосочен отговор: Бог, гибелта, ориста, свободата, щастието, любовта… Юго е песимистично надъхан, намира съществуването за неуместно и не има вяра в нищо и никого. Постепенно обаче отчаянието му стартира да отстъпва пред любовта към живота на Бланш, изключително когато тя му споделя изумителното духовно премеждие, което е изживяла в младостта си и което я е преобразило.
Фредерик Льоноар (род. 1962 година в Тананарив, Мадагаскар) е известен френски мъдрец и социолог, експерт по история на религиите. Главен редактор е на двумесечното списание „ Le Monde des religions “ (Светът на религиите), продуцент и водещ на седмичното телевизионно предаване „ Небесните корени “ по „ France Culture “. Изключително богатото му творчество включва над 40 есеистични творби (сред тях издадените от „ Колибри “ „ Душата на света “ и „ Сократ, Иисус и Буда “), удостоени с 10 френски и европейски награди, 10 книги с диалози и изявленията, присъединяване в 3 енциклопедии, 7 романа, 2 театрални пиеси, 3 комикса и сюжети за серия от 5 телевизионни документални кино лентата. Големите му тематики са духовността, щастието, смисълът на живота, както и отбраната на природата и на животинския свят. Книгите му са преведени на 20 езика и продадени в 40 милиона екземпляра. „ Утешението на ангела “ е най-новата му творба.
Фредерик Льоноар - „ Утешението на ангела “
Пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта.
Полша, януари 1945
Вече не пострадвам. Не изпитвам тези жестоки болки в гърба и в тила. Дори не ми е студено. Какво облекчение! Всъщност въобще не чувствам тялото си. Опитвам се да отворя очи, само че клепачите ми като че ли не се подчиняват на волята ми. Не слушам никакъв тон. Тялото ми е престанало да ме изтезава, само че духът ми е угрижен. Защо не чувствам нищо? Какво е станало с мен?
Франция, юли 2019
Снажната болногледачка избутва леглото от реанимацията и го насочва към центъра за рехабилитация. Един санитар гледа тялото на младежа, който лежи със затворени очи, и пита болногледачката:
– Под анестезия ли е?
– Да. Излиза от интензивното. Промивка на стомаха. Казаха ми да го настаня в двайсет и седма стая.
– Пак шанс! В двайсет и седма е госпожа Бланш. Отива си, само че е като безоблачен лъч. Никога не се оплаква. Персоналът я обожава. Странно е въпреки всичко, че настаняват млад мъж в стаята на стара жена.
– Нямат избор. В отделението не е останало нито едно свободно легло.
Санитарят оказва помощ на болногледачката да избута леглото до стая двайсет и седма.
– Добър ден, госпожо Бланш. Ще си имате компания! – подмята санитарят на влизане в стаята.
Детската усмивка на остарялата дама контрастира с измършавялото ѝ лице и хлътналите в орбитите черни очи.
– Боже мой! Толкова е млад! – възкликва Бланш.
– На двайсет е.
– Какво му е?
– Снощи е направил Оценка за съвместимост, само че към този момент е вън от заплаха. Скоро ще се разсъни.
– Направил е какво?
– Опит за самоубийство. Наблюдават се все по-често измежду младите.
– Какво нещастие…
Болногледачката и санитарят трансферират младежа на леглото и излизат от стаята. Бланш обръща лице към новодошлия. И не може да се въздържи да не прошепне:
– Толкова си хубав!
Гледа го и усеща да я обзема надълбоко неспокойствие. Младежът ѝ припомня единствения ѝ наследник, Жан, умрял на същата възраст. Бил е цялостен с готовност за живот и с проекти за бъдещето, когато го опустошава една кола. Защо това момче е направило такова нещо? „ Поне е оживял и родителите му няма да са покосени от нещастието на гибелта му “, мисли тя. Но каква драма е изживял, с цел да не желае повече да живее?
Полша, януари 1945
Сега си припомням. Безкрайният поход през снега. Изтощението. Жаждата. Войникът, който ме удряше с приклада на пушката си в гърба, тъй като не вървях задоволително бързо. Падането и жестоките болки. Пронизващият мраз. И после… след това нищо. Къде съм? Защо не чувствам тялото си? Защо очите ми не виждат, за какво ушите ми не чуват? Колко е странна тази нощ, тази тишина.
Франция, юли 2019
Младежът идва на себе си. Отваря очи и се оглежда. И среща погледа на Бланш.
– Къде съм?
– В болничното заведение, млади приятелю – усмихва се остарялата жена.
Момчето свежда клепачи и надълбоко въздъхва. Бланш вижда стиснатите му юмруци. И сълзите, които се стичат по бузите му.
– За благополучие, си жив и здрав.
– За злощастие по-скоро… – прошепва той, преди да отпусне глава встрани.
Бланш е смутена от този отговор, само че се прави, че нищо не се е случило, а и младежът сякаш е задремал. След много време той още веднъж отваря очи и споделя, че е жаден. Бланш му сочи чашата с вода, сложена на дребното нощно шкафче сред двете им кревати.
– Как се казваш?
Младежът не дава отговор. Дишането му се забавя.
– Бих се радвала да науча името ти – упорства Бланш, само че тонът ѝ е доста мек.
– Юго – отвръща най-после момчето едвам чуто.
– Юго! Какво отлично име! Напомня ми за обичания ми публицист, Виктор Юго! Чел ли си го?
Юго постепенно обръща глава към Бланш.
– Родителите ми са ме кръстили на него. Майка ми беше учителка по литература… И на нея ѝ беше обичан публицист.
– Тя… пенсионирала ли се е?
– В прочут смисъл… Почина, когато бях на 10 години.
– О, скърбя!
– Няма проблем – промърморва Юго и свенливо се усмихва, с цел да успокои Бланш, чиято доброжелателност е явна.
– Имаш ли братя и сестри?
– По-малка сестра.
– Как се споделя?
– Луиз.
– Близки ли сте?
– Бяхме, като дребни. Като пораснахме, се поотдалечихме един от различен. Но се разбираме. И тя като майка ни доста обича Виктор Юго.
– Чудесно! А ти? Чел ли си го?
Юго се взира в тавана. Няма огромно предпочитание да продължава сходен диалог, само че тази непозната жена не му е антипатична, в противен случай. Опитва се да си спомни.
– В гимназията. Намирах поезията му малко тежка и високопарна.
– Част от нея в действителност е такава. Но има същински съкровища, постоянно млади, без нито една гънка. Главно в стихосбирката „ Съзерцания “. Ето, виж, постоянно нося със себе си един образец.
Бланш му демонстрира дебела брошура с твърди корици, която наподобява много остаряла. Юго я поглежда и се усмихва. После подхваща с по-приветлив звук:
– Всъщност чел съм единствено това, което учехме в учебно заведение. Спомням си едно стихотворение, което мощно ме порази. За една жаба, измъчвана от децата, и едно магаре, което я съжалява…
– Разтърсващо стихотворение! След като я изтезават, децата я зарязват на пътя, полуразкъсана, само че още жива. Тогава минава една каруца, теглена от магаре, и то измъчвано от стопанина си. Магарето с тъга се отклонява от пътя, с цел да не попадне нещастната жаба под колелото на каруцата.
– Именно… Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го учихме в учебно заведение, и мисля, че тогава се разплаках.
– Аз и в този момент се разплаквам – прошепна Бланш с овлажнели очи. – Това стихотворение е от сборника „ Легендата на вековете “. Нямам го тук. Но го знаех наизуст, както и доста други. Искаш ли да чуеш един запечатал се в паметта ми фрагмент?
– С наслаждение.
Бланш затваря очи, вглежда се в дълбините на паметта си и си напомня по какъв начин е научила това стихотворение като малко момиченце на девет-десет годишна възраст. Спомня си, че тогава бе видяла момчета в юношеска възраст да преследват едно коте. Разстроена, бе извикала майка си, която излезе от къщи бегом, с цел да избави животинчето от жестокостта на момчетата. После излекува и осинови котето. Бланш си спомня и за един чудноват факт. Беше я обезпокоил лаят на едно остаряло бездомно куче, нещо като клошар без име, което се влачеше по улиците и оцеляваше с помощта на останките от трапезата на жителите на квартала. Кучето лаеше толкоз мощно, което не беше в навиците му, че Бланш излезе да види какво става, и тъкмо тога- ва попадна на сцената с младите безделници, които изтезаваха котето. Когато описа тази преживелица на майка си, тя сподели, че от време на време животните са по-състрадателни от хората. След това ѝ даде да прочете стихотворението на Юго „ Жабата “. То по този начин порази Бланш, че тя го научи наизуст и постоянно го рецитираше на братчето си Натан. Днес паметта ѝ не е толкоз свежа, само че към момента си спомня няколкото стиха, за които е загатнала на Юго. Няколкото стиха, в които Юго споделя за противното, пребито магаре, че е по-свято от Сократ и по-велико от Платон.
„ Утешението на ангела “ (превод: Росица Ташева, цена: 15 лева, 160 стр.) буди интерес на първо място с размислите за полезностите и всичко това, което не е преставало да бъде в центъра на човешкото внимание от най-стари времена. След опит за самоубийство двайсетгодишният Юго е настанен в болнична стая с деветдесет и две годишната Бланш, която изживява последните си дни. Обзети от спонтанна благосклонност един към различен, двамата повеждат вълнуващ диалог за огромните метафизични въпроси без еднопосочен отговор: Бог, гибелта, ориста, свободата, щастието, любовта… Юго е песимистично надъхан, намира съществуването за неуместно и не има вяра в нищо и никого. Постепенно обаче отчаянието му стартира да отстъпва пред любовта към живота на Бланш, изключително когато тя му споделя изумителното духовно премеждие, което е изживяла в младостта си и което я е преобразило.
Фредерик Льоноар (род. 1962 година в Тананарив, Мадагаскар) е известен френски мъдрец и социолог, експерт по история на религиите. Главен редактор е на двумесечното списание „ Le Monde des religions “ (Светът на религиите), продуцент и водещ на седмичното телевизионно предаване „ Небесните корени “ по „ France Culture “. Изключително богатото му творчество включва над 40 есеистични творби (сред тях издадените от „ Колибри “ „ Душата на света “ и „ Сократ, Иисус и Буда “), удостоени с 10 френски и европейски награди, 10 книги с диалози и изявленията, присъединяване в 3 енциклопедии, 7 романа, 2 театрални пиеси, 3 комикса и сюжети за серия от 5 телевизионни документални кино лентата. Големите му тематики са духовността, щастието, смисълът на живота, както и отбраната на природата и на животинския свят. Книгите му са преведени на 20 езика и продадени в 40 милиона екземпляра. „ Утешението на ангела “ е най-новата му творба.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ