Тома Биков: Не Алеко създава Бай Ганьо, а Бай Ганьо създава Алеко
Автор: Тома Биков, ръководител на комисията по просвета в Народното събрание. Статията е написана за " Гласове "
Битката сред Бай Ганьо и Алеко Константинов се появява от време на време в българското обществено пространство, с цел да изиграе ролята на самобичуване. Тази тематика е толкоз обговаряна през годините, че се е трансформирала в повсеместен признак за незадоволителната легитимност на българската интелигенция. Подобно на българския народ, от който произлиза, тази каста има на първо място отегчителен темперамент. Макар и самовъзприемаща се и възприета като хайлайф, тя дотолкоз е част от националния темперамент, че от време на време се усеща длъжна да се самоотграничи от българската почва, с цел да подчертае още един път формата си на хайлайф. Подчертаването на тази форма е значимо, тъй като в огромната си част българският хайлайф (политически, стопански и културен) живее с непрестанното чувство за личната си нелегитимност. Това ирационално чувство се показва на повърхността, като рационално отричане на почвата.
Българските елити постоянно живеят с мисълта за недооцененост, тъй като в своята дълбочина, те не са подготвени да бъдат елити. Да си хайлайф на едно общество е доста повече отговорност, в сравнение с чест. Много повече страдалчество, в сравнение с почести. Много повече отговорности, в сравнение с права. Да бъдеш законен хайлайф, значи да си възприел тази своя роля като тежест, а не като премия. И тъй като българските елити постоянно се самоусещат като наградени, а не като натоварени, те се сблъскват мъчително с действителността на неизпълнението на уговорките си и следствията от това. Вместо премия те получават тежест, което считат за извънредно незаслужено по отношение на себе си. Оттам идва и чувството им за нелегитимност – щом не са наградени, значи, че са осъдени. Това схващане стои в основата и на хроничния им дефицит на личен престиж.
В такива моменти на помощ идва Бай Ганьо. Той служи като опрощение за несправянето с тежката отговорност, която българските елити неумишлено са поели, когато са се самопровъзгласили за такива. Трябва да уточним, че самият Бай Ганьо също е част от елитите в техния икономически откъс и от тази позиция е в същото състояние като Алеко – неразбираем и осъден. Търсенето на външноположен провинен за личните неточности се е трансформирало в част от българския темперамент най-много поради логиката на психиката и несгодите на българските елити. Защото на първо място те са тези, които постоянно слагат неизпълними задания пред обществото и след неуспеха им търсят виновността някъде другаде – в народа, във Великите сили, в Съюз на съветските социалистически републики, в Европейския съюз и Съединени американски щати. А дилемите не са били изпълнени, не тъй като народът или Великите сили са ги попречили, а тъй като не са били съответни на времето или на капацитета на обществото да ги извърши.
Българските елити не са непознати, а са наши. А най-наши са тези, които най-силно се стремят да бъдат непознати. Именно този блян на волята им да подражават някому издава невъзможността им да се самопреодолеят и да основат нещо свое, което да стои оттатък инстинкта за подражателство. Ако отмахнем от тях гланцираната им подражателска повърхнина, ще видим всички качества и дефекти на това, което назоваваме български темперамент – инстинкта за оцеляване, от който идва и хитруването, опитът да се заобиколят провокациите, а не да им се откликне по подобаващ метод и в точния момент и въобще неналичието на личен огромен жанр. Под тяхната лъскава осанка, постоянно се крие характерът на това, което те самите гневно отхвърлят и жигосват. Защото българските елити, включително и Алеко Константинов, са или синове или най-малкото внуци на Бай Ганьо. Те интуитивно помнят това и този спомен ги кара непрекъснато да се отграничават от произхода си. Затова реакциите във връзка с техния предшественик са доста повече оценки, в сравнение с констатации и размисъл. Впрочем, по-силната творба на Алеко е „ Пази Боже сляпо да прогледа”. Тя дава надалеч по-смислени отговори на значимите въпроси, които сатирата „ Бай Ганьо” пропуща в устрема си да очертае инстинкта за нехаресване на самия себе си.
Констатациите изискват далечен и студен взор, а оценките са интуитивни и горещи реакции на вътрешната изява, която е цялостна с усеща и е дефицитна откъм разум. Затова, когато приказваме за Алеко и Бай Ганьо би трябвало да знаем, че не Алеко основава Бай Ганьо, а Бай Ганьо основава Алеко. Това не е нито положително, нито неприятно, а е реалност, чийто привидно постоянно остава неразбираем и невидян макар своята нагледност.
Кой е Бай Ганьо?
Към момента на Освобождението от 1878 година България е страна с 90 % селско население и с нито един български град в смисъла, в който се влага в това разбиране от позиция на цивилизационното схващане за него. Често споменаваните като градове Русе, Пловдив и Варна все още на Освобождението не са български, тъй като българското население участва в тях не като културно преобладаващо, а най-много като приходящо и продаващо селскостопанската си продукция. Същинските български градове имат мащаба на Копривщица, което ги приближава повече до селото, в сравнение с до космополитния и приключен град от това време. Върху този модернизиращ се, само че въпреки всичко османски пейзаж, по неестествен път са присадени институциите зародили в просвещенския интервал на Запада. Такива са партиите, Народното събрание, който излъчва държавно управление и даже монархическият институт, който е дефиниран в своята западна форма и е надалеч по-различен от института на султана.
Американският политолог Франсис Фукуяма назовава този развой, който не е присъщ единствено за България, а за цялото северно средиземноморие „ ранна демократизация”. При този развой не публичните връзки пораждат идеологиите, а оттова и партиите, а партиите пораждат идеологиите и оттова публичните връзки. Не икономическите и класовите разделения пораждат политически процеси, а политическите процеси пораждат икономическите и класови разделения. Конституцията не е дреха, която е скроена по ограниченията на публичното тяло, а публичното тяло възприема с изпитание формата на към този момент скроената дреха. Впрочем анализът на Фукуяма не е отдаден на България, а на Гърция, Италия и въобще на страните от Южна Европа, тъй че самообвиненията в тази ситуация са непотребни. Това е културен факт, чиято дълбочина не е нито добра, нито неприятна сама по себе си.
Радикалната политическа смяна от османска към западна институционалност е съпроводена от още две огромни събития – война и огромно преразпределение на собствеността. Освен за героизма на опълченците и армията на Руската империя, Руско-турската война е необятно поле за търговия, далавера, а постоянно и за искрено мародерство. С нея стартира първичното струпване на капитал, което по-късно ще се трансформира във водеща сюжетна линия на следосвобожденския български капитализъм. Той е закрепен и консолидиран като подобен във времената на Стефан Стамболов. В годините на първичното струпване на капитал като икономически деятел поражда и събирателният облик на Бай Ганьо. При фиксирането и легитимирането на този в началото насъбран капитал от страна на политическата власт, Бай Ганьо ще се нарежда като характерен представител на българската буржоазна каста, която ще господства нововъзникналия български град до 1944 година.
Първоначалното струпване на капитал продължава и след войната при едно от най-мащабните преразпределения на благосъстоятелност в новата българска история. След Руско-турската война, над 300 000 турци напущат България и оставят след себе си хиляди декари обработваеми земи, гори и имущество, което е било тяхна благосъстоятелност. Първоначално тази благосъстоятелност е заграбена от българското население, което, както казахме и нагоре живее основно в селата. Така доста селяни се оказват притежатели на големи количества земя. По това време земята е най-ценният капитал. Проблемът идва, когато тази голяма земя би трябвало да се обработва. Българското село няма финансов капитал и обработва земите си с примитивна техника. В този миг на помощ идват спекулантите от войната, които имат известно количество финансов капитал и стартират да отпускат скъпи заеми на селяните.
Този бурен развой на по едно и също време присвояване на земи и огромно задлъжняване на селяните е бърз и продължава някъде до 1887 година, когато властта е поета от Стефан Стамболов. Паралелно с него протича и развой на злодейство, което е още един метод за в началото струпване на капитал. При ръководството на Стамболов протича още една вълна на промяна на собствеността, която се показва в прекосяване на земята от ръцете на селяните в ръцете на спекулантите, които обилно са им отпускали скъпи заеми. Така, в началото насъбраният капитал се консолидира, а от него стартират да покълват и първите банки. Всичко това е съпроводено по едно и също време с легитимация и партиен надзор от страна на властта, която също е съумяла да се консолидира към Народно-либералната партия на Стефан Стамболов.
В края на този развой от сцената са отстъпили две съществени групи, които играят централна роля по време на Възраждането – огромните търговски семейства и еснафите. Първите са делигитимирани и остракирани още в първите години след Освобождението с политическия мотив, че са колаборирали с османската власт (например изборът на Евлоги Георгиев за народен представител е касиран). Впрочем тези остарели търговски семейства пораждат най-много в хода на Кримската война от 1856 година, когато сходно на наследниците си спекуланти от Руско-турската война, те натрупват първичния си капитал. Ако през 1856 година тези семейства са в настъпателна позиция, то през 1878 година те са в отстъпваща.
Еснафите са унищожени от стихийното навлизането на фабрично създадени артикули от Запада и същевременното затваряне на османския пазар за българска продукция. Така на сцената остават спекулантите от Руско-турската война, които към този момент имат и финансов капитал, и съществени масиви земя, и даже политическа легитимност посредством интеграцията си в следосвобожденските партии. От техните среди ще зародят семейства като Бурови, чиито наследници след 1944 година ще бъдат делегитимирани и репресирани от новата власт. От тяхното второ и трето потомство ще възникне и огромна част от озападнената българска интелигенция от първата половина на ХХ век, която ще има опцията да се образова на Запад и няма да продължи комерсиалните старания на бащите и дядовците си, а ще се нарежда като интелектуален, а постоянно и като политически хайлайф.
След измененията от 1989 година тази група, дружно с цялото следосовобожденско предприемачество беше позиционирана в националната ни памет като „ цвета на нацията” или „ строители на модерна България”. Второто е по заглавието на популярната книга на Симеон Радев, която разказва сантиментално политическата повърхнина от времената на първичното струпване на капитал след Освобождението. Под тези нереални формулировки обаче се крие на първо място инициативният Бай Ганьо, който се е устремил да търгува със Запада, а по-късно там по-скоро ще учат, в сравнение с ще търгуват неговите деца и внуци. Те ще придобият озападнена форма и в случай че не децата му, които може и да го наследят в търговията, то най-малко внуците му ще се нареждат като част от интелигенцията.
Кой е Алеко Константинов?
Алеко Константинов е наследник на свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов. Като дете има частни учители, а по-късно приключва Априловската гимназия в Габрово. След края на Руско-турската война приключва право в Новорусийския университет в Одеса. При ръководството на Стефан Стамболов работи като арбитър и прокурор, само че е уволнен по политически аргументи. След това до края на живота си е юрист. Членува в Демократическата партия на Петко Каравелов.
Той е представител на онази комерсиална родова наклонност, която натрупва първичния си капитал в годините към Кримската война от 1853 – 1856 година. Тази каста се озападнява от втора употреба от две места – Русия и Цариград. Английският историк Арнолд Тойнби споделя, че православно-християнското население на Османската империя е очаровано не толкоз от православието на Русия, колкото от нейната роля на православен пионер в озападняването. В същото време, в центъра на Османската империя, протича развой на озападняване, който трансформира както политическия, по този начин и икономическия, и културния ред. Затова и натрупалите първичния си капитал в хода на Кримската война търговци, изпращат децата си да учат или в Русия или в Цариград („ Робърт лицей “ е едно от местата, в което се приготвят не дребна част от представителите на българските елити по време на Възраждането). След Освобождението, тези търговски родове са значително делегитимирани от революционната обстановка, в която стартира ново в началото струпване на капитал. Натрупващите първичен капитал в следосвобожденските години елити се съотнасят към старите търговски прослойки, по този начин както след 9 септември 1944 година се съотнасят комунистите към делегитимираните икономически елити на Третото българско царство и по този начин както се съотнася социалистическата номенклатура от късния социализъм към трупащите първичния си капитал бизнес елити на прехода.
Алеко Константинов е част от и правоприемник на към този момент приключена каста, която е отстъпваща във връзка с дейците на новата революционна обстановка. Тази каста се е озападнявала в продължение на десетилетия, само че когато националната страна от западен вид е станала факт, тя се е оказала в губеща позиция. Тя е готова за резултата на озападняването, само че не и за процеса, по който то ще се случва. Бай Ганьо е развой, а Алеко е резултат, само че двамата живеят в общо време и пространство. В това се състои тяхната драма и несъответственост.
Тази драма и несъответственост е присъща за всяко българско време и по тази причина е по този начин необятно обговаряна. След 9 септември 1944 година, репресираните наследници на Бай Ганьо ще гледат с пренебрежение и подигравка на трупащите властови, а за какво не и стопански капитал комунисти. Последните ще национализират собствеността на огромните търговски семейства и ще я ръководят от името на страната, по този начин както намерят за добре. Маниерите на Добри Терпешев и Цола Драгойчева сигурно ще будят гадност и смях у наследниците на Бурови и Губиделникови, само че това няма да попречи на първите да се нареждат като хайлайф на новата власт. Вероятно, 45 години по-късно, изтъкнатият хирург проф. Чавдар Драгойчев, който е наследник на Цола Драгойчева, е гледал със същата гадност и подбив на маниерите и порядките на трупащите първичния си капитал икономически елити на прехода.
Алеко Константинов е в позиция на станалост, а Бай Ганьо е в позиция на ставане. От тази позиция Алеко е връстник и съвременик на Бай Ганьо единствено по формалните времеви критерии. В дълбочината си той е резултат на към този момент отминало време, което отстъпва под натиска на обстоятелствата на действителността, които се образуват от Бай Ганьо. Затова и Алеко оставя следите си на първо място в литературата. Тя е единственото леговище за отстъпващите елити, чиито последни наследници като че ли по инстинкт се насочват към интелектуалната сфера. Там те бягат от обстоятелството на личния си икономически и политически провал, с цел да обобщят края на съществуването си като елити. Тяхната гадност и подбив са ориентирани към почвата, от която са зародили и се насочат от гледната точка на плода, който не съумял да доближи своята зрялост е паднал прибързано в същата тази почва, с цел да изгние.
Бай Ганьо оставя своите следи на първо място в архитектурата и пейзажа. В процеса на своето ставане той е динамична и волева изява на времето. Неговото увековечаване се състои не в търговията, която е единствено средство, а в градежа на здания – те са архитектурният резултат на процеса, който стартира с първичното струпване на капитал. Впрочем, родната къща на Алеко Константинов в Свищов е задоволително забележим и важен архитектурен факт, който единствено удостоверява тезата, че самият Алеко е потомък на Бай Ганьо. Последното не е изказване с отрицателна конотация, а е въпрос на историческа логичност, която никога не е единствено български патент.
Какво да се прави?
Ако в тази цикличност има нещо достоверно българско, то е бързината, с която се реализират растежа, прекъсването му и последвалото го разлагане. Този развой трае най-вече три генерации като в множеството случаи поколенията са единствено две – бащата натрупва първичния си капитал, а синът към този момент е част от интелектуалния или политическия хайлайф и поглежда с гадност към почвата, от която е израснал, само че и към този момент е паднал в нея. Тази експедитивност на растежа и упадъка е вследствие на внезапните цивилизационни предвижвания на българското общество от последните 200 години. Те ненадейно прекъсват развиването на избрана наклонност и я заменят с нова. За тези 200 години, българското общество излиза от цивилизационната зона на Османската империя, с цел да се включи в цивилизационната зона на протестантския Запад, който се намира в своя разцвет. След това внезапно се включва в преживяващата апогея си цивилизационна зона на Руската империя (СССР), с цел да излезе оттова при нейния крах и още веднъж да се включи в западното придвижване. Всички тези преходи имат своите делегитимации на някогашни елити, първични натрупвания на капитал и положения на напредък, застой и крах. Заради своята експедитивност, публичните връзки постоянно остават неосмислени и осмислянето им намира място най-много в литературата и то от гледната точка на тези, които се занимават с нея.
В своята природа литературата е оценъчна активност. Тя не установи обстоятелства, а конфликти сред разнообразни истини. Това е полето, на което се води войната сред Бай Ганьо и Алеко. Литературното пространство не разрешава помиряване сред двата облика, тъй като би се отказало от сюжетната си линия, а оттова и от очарованието си. Литературният спор сред Бай Ганьо и Алеко е спор сред действителността и визията за нея, сред идващото и отминаващото, сред началото и края. В действителността тези облици съществуват по едно и също време и взаимно. През последните 200 години, те, дружно и поотделно, построяват озападнената нравственос и озападнената хармония на българското пространство. В етичен проект това се случва посредством подражателство на процеси – в началото струпване на капитал, съпроводено с ловкост, спестовност, безсъвестност и безкомпромисно търсене на финансов резултат. Така се натрупва капитал освен в България, само че и във всяка страна, която е възприела капиталистическите връзки. В естетически проект озападняването се реализира посредством подражателство на резултати – одобряването на западните изкуства като влиятелни, строене на здания по западен пример и разбиране на западен модел на държание.
Еклектиката сред другите архитектурни, литературни и музикални стилове се дължи на застъпването на другите прекратени времена, които се смесват в пространството незавършени. Това са резултатите на озападняването, което се случва посредством подражателство най-много от втора употреба през османското и съветското въздействие. Тези резултати са общи и за Бай Ганьо и за Алеко. Първият се гневи на втория, а вторият се срами от първия. Естетиката обаче е само външен израз на етиката. Двете неща съставляват едно цяло и когато естетиката се възмущава от своята нравственос, а етиката се гневи на своята хармония, то техният конфликт е в положение да породи само вътрешен разлом. Този разлом стои в основата на българската потиснатост, която се поражда от напрежението на несъвместимостта на българската нравственос с българската хармония. Ние сме такива каквито сме, само че желаеме да ни възприемат като други. Това поражда и българско самоотрицание и нехаресване на самия себе си, което е годно и през днешния ден. То ще бъде годно до момента в който не осъзнаем, че Бай Ганьо и Алеко са едно общо цяло, което е обречено по едно и също време на вътрешен конфликт и взаимоотношение и да поражда не действителността, такава каквато желаеме да бъде, а самата реалност, такава каквато е.
Тома Биков е ръководител на комисията по просвета в Народното събрание. Статията е написана за " Гласове "
Източник: Гласове.бг
Снимка: БГНЕС
Битката сред Бай Ганьо и Алеко Константинов се появява от време на време в българското обществено пространство, с цел да изиграе ролята на самобичуване. Тази тематика е толкоз обговаряна през годините, че се е трансформирала в повсеместен признак за незадоволителната легитимност на българската интелигенция. Подобно на българския народ, от който произлиза, тази каста има на първо място отегчителен темперамент. Макар и самовъзприемаща се и възприета като хайлайф, тя дотолкоз е част от националния темперамент, че от време на време се усеща длъжна да се самоотграничи от българската почва, с цел да подчертае още един път формата си на хайлайф. Подчертаването на тази форма е значимо, тъй като в огромната си част българският хайлайф (политически, стопански и културен) живее с непрестанното чувство за личната си нелегитимност. Това ирационално чувство се показва на повърхността, като рационално отричане на почвата.
В такива моменти на помощ идва Бай Ганьо. Той служи като опрощение за несправянето с тежката отговорност, която българските елити неумишлено са поели, когато са се самопровъзгласили за такива. Трябва да уточним, че самият Бай Ганьо също е част от елитите в техния икономически откъс и от тази позиция е в същото състояние като Алеко – неразбираем и осъден. Търсенето на външноположен провинен за личните неточности се е трансформирало в част от българския темперамент най-много поради логиката на психиката и несгодите на българските елити. Защото на първо място те са тези, които постоянно слагат неизпълними задания пред обществото и след неуспеха им търсят виновността някъде другаде – в народа, във Великите сили, в Съюз на съветските социалистически републики, в Европейския съюз и Съединени американски щати. А дилемите не са били изпълнени, не тъй като народът или Великите сили са ги попречили, а тъй като не са били съответни на времето или на капацитета на обществото да ги извърши.
Българските елити не са непознати, а са наши. А най-наши са тези, които най-силно се стремят да бъдат непознати. Именно този блян на волята им да подражават някому издава невъзможността им да се самопреодолеят и да основат нещо свое, което да стои оттатък инстинкта за подражателство. Ако отмахнем от тях гланцираната им подражателска повърхнина, ще видим всички качества и дефекти на това, което назоваваме български темперамент – инстинкта за оцеляване, от който идва и хитруването, опитът да се заобиколят провокациите, а не да им се откликне по подобаващ метод и в точния момент и въобще неналичието на личен огромен жанр. Под тяхната лъскава осанка, постоянно се крие характерът на това, което те самите гневно отхвърлят и жигосват. Защото българските елити, включително и Алеко Константинов, са или синове или най-малкото внуци на Бай Ганьо. Те интуитивно помнят това и този спомен ги кара непрекъснато да се отграничават от произхода си. Затова реакциите във връзка с техния предшественик са доста повече оценки, в сравнение с констатации и размисъл. Впрочем, по-силната творба на Алеко е „ Пази Боже сляпо да прогледа”. Тя дава надалеч по-смислени отговори на значимите въпроси, които сатирата „ Бай Ганьо” пропуща в устрема си да очертае инстинкта за нехаресване на самия себе си.
Кой е Бай Ганьо?
Към момента на Освобождението от 1878 година България е страна с 90 % селско население и с нито един български град в смисъла, в който се влага в това разбиране от позиция на цивилизационното схващане за него. Често споменаваните като градове Русе, Пловдив и Варна все още на Освобождението не са български, тъй като българското население участва в тях не като културно преобладаващо, а най-много като приходящо и продаващо селскостопанската си продукция. Същинските български градове имат мащаба на Копривщица, което ги приближава повече до селото, в сравнение с до космополитния и приключен град от това време. Върху този модернизиращ се, само че въпреки всичко османски пейзаж, по неестествен път са присадени институциите зародили в просвещенския интервал на Запада. Такива са партиите, Народното събрание, който излъчва държавно управление и даже монархическият институт, който е дефиниран в своята западна форма и е надалеч по-различен от института на султана.
Американският политолог Франсис Фукуяма назовава този развой, който не е присъщ единствено за България, а за цялото северно средиземноморие „ ранна демократизация”. При този развой не публичните връзки пораждат идеологиите, а оттова и партиите, а партиите пораждат идеологиите и оттова публичните връзки. Не икономическите и класовите разделения пораждат политически процеси, а политическите процеси пораждат икономическите и класови разделения. Конституцията не е дреха, която е скроена по ограниченията на публичното тяло, а публичното тяло възприема с изпитание формата на към този момент скроената дреха. Впрочем анализът на Фукуяма не е отдаден на България, а на Гърция, Италия и въобще на страните от Южна Европа, тъй че самообвиненията в тази ситуация са непотребни. Това е културен факт, чиято дълбочина не е нито добра, нито неприятна сама по себе си.
Радикалната политическа смяна от османска към западна институционалност е съпроводена от още две огромни събития – война и огромно преразпределение на собствеността. Освен за героизма на опълченците и армията на Руската империя, Руско-турската война е необятно поле за търговия, далавера, а постоянно и за искрено мародерство. С нея стартира първичното струпване на капитал, което по-късно ще се трансформира във водеща сюжетна линия на следосвобожденския български капитализъм. Той е закрепен и консолидиран като подобен във времената на Стефан Стамболов. В годините на първичното струпване на капитал като икономически деятел поражда и събирателният облик на Бай Ганьо. При фиксирането и легитимирането на този в началото насъбран капитал от страна на политическата власт, Бай Ганьо ще се нарежда като характерен представител на българската буржоазна каста, която ще господства нововъзникналия български град до 1944 година.
Първоначалното струпване на капитал продължава и след войната при едно от най-мащабните преразпределения на благосъстоятелност в новата българска история. След Руско-турската война, над 300 000 турци напущат България и оставят след себе си хиляди декари обработваеми земи, гори и имущество, което е било тяхна благосъстоятелност. Първоначално тази благосъстоятелност е заграбена от българското население, което, както казахме и нагоре живее основно в селата. Така доста селяни се оказват притежатели на големи количества земя. По това време земята е най-ценният капитал. Проблемът идва, когато тази голяма земя би трябвало да се обработва. Българското село няма финансов капитал и обработва земите си с примитивна техника. В този миг на помощ идват спекулантите от войната, които имат известно количество финансов капитал и стартират да отпускат скъпи заеми на селяните.
Този бурен развой на по едно и също време присвояване на земи и огромно задлъжняване на селяните е бърз и продължава някъде до 1887 година, когато властта е поета от Стефан Стамболов. Паралелно с него протича и развой на злодейство, което е още един метод за в началото струпване на капитал. При ръководството на Стамболов протича още една вълна на промяна на собствеността, която се показва в прекосяване на земята от ръцете на селяните в ръцете на спекулантите, които обилно са им отпускали скъпи заеми. Така, в началото насъбраният капитал се консолидира, а от него стартират да покълват и първите банки. Всичко това е съпроводено по едно и също време с легитимация и партиен надзор от страна на властта, която също е съумяла да се консолидира към Народно-либералната партия на Стефан Стамболов.
В края на този развой от сцената са отстъпили две съществени групи, които играят централна роля по време на Възраждането – огромните търговски семейства и еснафите. Първите са делигитимирани и остракирани още в първите години след Освобождението с политическия мотив, че са колаборирали с османската власт (например изборът на Евлоги Георгиев за народен представител е касиран). Впрочем тези остарели търговски семейства пораждат най-много в хода на Кримската война от 1856 година, когато сходно на наследниците си спекуланти от Руско-турската война, те натрупват първичния си капитал. Ако през 1856 година тези семейства са в настъпателна позиция, то през 1878 година те са в отстъпваща.
Еснафите са унищожени от стихийното навлизането на фабрично създадени артикули от Запада и същевременното затваряне на османския пазар за българска продукция. Така на сцената остават спекулантите от Руско-турската война, които към този момент имат и финансов капитал, и съществени масиви земя, и даже политическа легитимност посредством интеграцията си в следосвобожденските партии. От техните среди ще зародят семейства като Бурови, чиито наследници след 1944 година ще бъдат делегитимирани и репресирани от новата власт. От тяхното второ и трето потомство ще възникне и огромна част от озападнената българска интелигенция от първата половина на ХХ век, която ще има опцията да се образова на Запад и няма да продължи комерсиалните старания на бащите и дядовците си, а ще се нарежда като интелектуален, а постоянно и като политически хайлайф.
След измененията от 1989 година тази група, дружно с цялото следосовобожденско предприемачество беше позиционирана в националната ни памет като „ цвета на нацията” или „ строители на модерна България”. Второто е по заглавието на популярната книга на Симеон Радев, която разказва сантиментално политическата повърхнина от времената на първичното струпване на капитал след Освобождението. Под тези нереални формулировки обаче се крие на първо място инициативният Бай Ганьо, който се е устремил да търгува със Запада, а по-късно там по-скоро ще учат, в сравнение с ще търгуват неговите деца и внуци. Те ще придобият озападнена форма и в случай че не децата му, които може и да го наследят в търговията, то най-малко внуците му ще се нареждат като част от интелигенцията.
Кой е Алеко Константинов?
Алеко Константинов е наследник на свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов. Като дете има частни учители, а по-късно приключва Априловската гимназия в Габрово. След края на Руско-турската война приключва право в Новорусийския университет в Одеса. При ръководството на Стефан Стамболов работи като арбитър и прокурор, само че е уволнен по политически аргументи. След това до края на живота си е юрист. Членува в Демократическата партия на Петко Каравелов.
Той е представител на онази комерсиална родова наклонност, която натрупва първичния си капитал в годините към Кримската война от 1853 – 1856 година. Тази каста се озападнява от втора употреба от две места – Русия и Цариград. Английският историк Арнолд Тойнби споделя, че православно-християнското население на Османската империя е очаровано не толкоз от православието на Русия, колкото от нейната роля на православен пионер в озападняването. В същото време, в центъра на Османската империя, протича развой на озападняване, който трансформира както политическия, по този начин и икономическия, и културния ред. Затова и натрупалите първичния си капитал в хода на Кримската война търговци, изпращат децата си да учат или в Русия или в Цариград („ Робърт лицей “ е едно от местата, в което се приготвят не дребна част от представителите на българските елити по време на Възраждането). След Освобождението, тези търговски родове са значително делегитимирани от революционната обстановка, в която стартира ново в началото струпване на капитал. Натрупващите първичен капитал в следосвобожденските години елити се съотнасят към старите търговски прослойки, по този начин както след 9 септември 1944 година се съотнасят комунистите към делегитимираните икономически елити на Третото българско царство и по този начин както се съотнася социалистическата номенклатура от късния социализъм към трупащите първичния си капитал бизнес елити на прехода.
Алеко Константинов е част от и правоприемник на към този момент приключена каста, която е отстъпваща във връзка с дейците на новата революционна обстановка. Тази каста се е озападнявала в продължение на десетилетия, само че когато националната страна от западен вид е станала факт, тя се е оказала в губеща позиция. Тя е готова за резултата на озападняването, само че не и за процеса, по който то ще се случва. Бай Ганьо е развой, а Алеко е резултат, само че двамата живеят в общо време и пространство. В това се състои тяхната драма и несъответственост.
Тази драма и несъответственост е присъща за всяко българско време и по тази причина е по този начин необятно обговаряна. След 9 септември 1944 година, репресираните наследници на Бай Ганьо ще гледат с пренебрежение и подигравка на трупащите властови, а за какво не и стопански капитал комунисти. Последните ще национализират собствеността на огромните търговски семейства и ще я ръководят от името на страната, по този начин както намерят за добре. Маниерите на Добри Терпешев и Цола Драгойчева сигурно ще будят гадност и смях у наследниците на Бурови и Губиделникови, само че това няма да попречи на първите да се нареждат като хайлайф на новата власт. Вероятно, 45 години по-късно, изтъкнатият хирург проф. Чавдар Драгойчев, който е наследник на Цола Драгойчева, е гледал със същата гадност и подбив на маниерите и порядките на трупащите първичния си капитал икономически елити на прехода.
Алеко Константинов е в позиция на станалост, а Бай Ганьо е в позиция на ставане. От тази позиция Алеко е връстник и съвременик на Бай Ганьо единствено по формалните времеви критерии. В дълбочината си той е резултат на към този момент отминало време, което отстъпва под натиска на обстоятелствата на действителността, които се образуват от Бай Ганьо. Затова и Алеко оставя следите си на първо място в литературата. Тя е единственото леговище за отстъпващите елити, чиито последни наследници като че ли по инстинкт се насочват към интелектуалната сфера. Там те бягат от обстоятелството на личния си икономически и политически провал, с цел да обобщят края на съществуването си като елити. Тяхната гадност и подбив са ориентирани към почвата, от която са зародили и се насочат от гледната точка на плода, който не съумял да доближи своята зрялост е паднал прибързано в същата тази почва, с цел да изгние.
Бай Ганьо оставя своите следи на първо място в архитектурата и пейзажа. В процеса на своето ставане той е динамична и волева изява на времето. Неговото увековечаване се състои не в търговията, която е единствено средство, а в градежа на здания – те са архитектурният резултат на процеса, който стартира с първичното струпване на капитал. Впрочем, родната къща на Алеко Константинов в Свищов е задоволително забележим и важен архитектурен факт, който единствено удостоверява тезата, че самият Алеко е потомък на Бай Ганьо. Последното не е изказване с отрицателна конотация, а е въпрос на историческа логичност, която никога не е единствено български патент.
Какво да се прави?
Ако в тази цикличност има нещо достоверно българско, то е бързината, с която се реализират растежа, прекъсването му и последвалото го разлагане. Този развой трае най-вече три генерации като в множеството случаи поколенията са единствено две – бащата натрупва първичния си капитал, а синът към този момент е част от интелектуалния или политическия хайлайф и поглежда с гадност към почвата, от която е израснал, само че и към този момент е паднал в нея. Тази експедитивност на растежа и упадъка е вследствие на внезапните цивилизационни предвижвания на българското общество от последните 200 години. Те ненадейно прекъсват развиването на избрана наклонност и я заменят с нова. За тези 200 години, българското общество излиза от цивилизационната зона на Османската империя, с цел да се включи в цивилизационната зона на протестантския Запад, който се намира в своя разцвет. След това внезапно се включва в преживяващата апогея си цивилизационна зона на Руската империя (СССР), с цел да излезе оттова при нейния крах и още веднъж да се включи в западното придвижване. Всички тези преходи имат своите делегитимации на някогашни елити, първични натрупвания на капитал и положения на напредък, застой и крах. Заради своята експедитивност, публичните връзки постоянно остават неосмислени и осмислянето им намира място най-много в литературата и то от гледната точка на тези, които се занимават с нея.
В своята природа литературата е оценъчна активност. Тя не установи обстоятелства, а конфликти сред разнообразни истини. Това е полето, на което се води войната сред Бай Ганьо и Алеко. Литературното пространство не разрешава помиряване сред двата облика, тъй като би се отказало от сюжетната си линия, а оттова и от очарованието си. Литературният спор сред Бай Ганьо и Алеко е спор сред действителността и визията за нея, сред идващото и отминаващото, сред началото и края. В действителността тези облици съществуват по едно и също време и взаимно. През последните 200 години, те, дружно и поотделно, построяват озападнената нравственос и озападнената хармония на българското пространство. В етичен проект това се случва посредством подражателство на процеси – в началото струпване на капитал, съпроводено с ловкост, спестовност, безсъвестност и безкомпромисно търсене на финансов резултат. Така се натрупва капитал освен в България, само че и във всяка страна, която е възприела капиталистическите връзки. В естетически проект озападняването се реализира посредством подражателство на резултати – одобряването на западните изкуства като влиятелни, строене на здания по западен пример и разбиране на западен модел на държание.
Еклектиката сред другите архитектурни, литературни и музикални стилове се дължи на застъпването на другите прекратени времена, които се смесват в пространството незавършени. Това са резултатите на озападняването, което се случва посредством подражателство най-много от втора употреба през османското и съветското въздействие. Тези резултати са общи и за Бай Ганьо и за Алеко. Първият се гневи на втория, а вторият се срами от първия. Естетиката обаче е само външен израз на етиката. Двете неща съставляват едно цяло и когато естетиката се възмущава от своята нравственос, а етиката се гневи на своята хармония, то техният конфликт е в положение да породи само вътрешен разлом. Този разлом стои в основата на българската потиснатост, която се поражда от напрежението на несъвместимостта на българската нравственос с българската хармония. Ние сме такива каквито сме, само че желаеме да ни възприемат като други. Това поражда и българско самоотрицание и нехаресване на самия себе си, което е годно и през днешния ден. То ще бъде годно до момента в който не осъзнаем, че Бай Ганьо и Алеко са едно общо цяло, което е обречено по едно и също време на вътрешен конфликт и взаимоотношение и да поражда не действителността, такава каквато желаеме да бъде, а самата реалност, такава каквато е.
Тома Биков е ръководител на комисията по просвета в Народното събрание. Статията е написана за " Гласове "
Източник: Гласове.бг
Снимка: БГНЕС
Източник: eurocom.bg
КОМЕНТАРИ