Защо детето се страхува от тъмното и как да му помогнем?
създател: Нина Иванова
посетител източник: Българска школа по психоанализа
Въпросът за страха при децата е основен, в доста случаи даже мистерия, чието разрешаване може да хвърли светлина върху душевния им живот. Може да се приказва за действителен и невротичен боязън. Реалният боязън е реакция на някаква външна заплаха и е обвързван с инстинкта за самозапазване. В множеството случаи поражда, когато човек няма власт над останалия свят, няма опит и степента на знанията му е по-малка. В други случаи, по-големите знания способстват изпитването на боязън, тъй като той може да се разпознае по-рано. При невротичния боязън индивидът е в непрекъсната паника и чака да му се случи най-лошото. Много постоянно това положение прераства във уплаха.
Повечето родители употребяват разнообразни закани, с цел да накарат децата да вършат това, което желаят. Например, „ би трябвало да ме слушаш, тъй като ще те дам на Баба Яга, или Дядо Торбалан ". Когато детето е малко, то живее с концепцията, че всяка мисъл може да се осъществя, хиперболизира приказните герои и приема обстоятелството, че те могат да го наранят. Най-често децата се плашат и опасяват от вълка и Баба Яга. Асоциативно, вълкът може да се свърже със страхът от бащата, а Баба Яга със страха от майката.
На другите стадии от израстването на детето се предизвикат избрани страхове. Ако родителите не му оказват помощ да се оправи с тях, в процеса на развиване възприятието на боязън освен, че не изчезва, само че се задълбочава и уголемява. Това става за сметка на угасване и видоизменяне на някои страхове /например, боязън от непознати хора, гласове, предмети и т.н./ и появяването на нови. Тази специфичност в развиването на детските страхове е провокирана от разширението на опита и по-широкото опознаване на заобикалящата го реалност. Това демонстрира, че съществува взаимозависимост сред интелектуалното развиване на детето и неговите страхови прекарвания. Колкото повече знания има, в толкоз повече обстановки то може да види някаква заплаха. От натрупването на личен опит то стартира да осъзнава вероятните източници на опасност и да ги отделя от невъзможните.
За децата страхът от тъмното е изцяло обикновено събитие, макар че провокира доста паники както за тях, по този начин и за родителите. В ранна възраст /от две до четири години/ те още не схващат, ч е в тъмното обкръжаващите ги предмети не стават по-големи. Именно поради това в тъмнината дребното плюшено кученце внезапно се трансформира в голямо куче, с помощта на детското въображение.
Около втората – третата година се заражда страхът от тъмнината, който може да е обвързван с това, че детето не вижда нищо и във един миг може да се сблъска с някакъв предмет. Възможно е то да продуцира фантазни облици, като очертанията на избран предмет се свързват с Баба Яга, вълка, мечката и така нататък Най-често в основата на страха от тъмнината стои видоизменението на страха да не остане единствено. Интересен случай разказва Зигмунд Фройд, който споделя: „ Веднъж чух едно изплашено от тъмнината дете да се провиква от прилежащата стая: „ Лельо, приказва ми нещо, боязън ме е. " „ Но какво може да ти помогне това? Ти не ме виждаш! ", а детето: „ Когато някой приказва, става по-светло ".
Тъмнината основава обстановка, аналогична на тази, когато детето е единствено в стаята. Това усещане се съпровожда с възприятие на нерешителност и незащитеност, неустановеност. То е подбудено от спецификата на детската логичност, съгласно която „ щом не виждам и не слушам други хора, значи те не съществуват ". Оттук и молбата му да чуе познатия глас в тъмнината, който му дава увереността, че има и други хора покрай него.
Провокирането на детския боязън може да бъде обусловено и от връзките в фамилията и в частност към него. Там,където споровете, грубостите и напрежението са се трансформирали в стилна другарство, детето може да изпитва непрекъснато чувство за неустановеност и опасност. Често родителите смятат, че то е още малко да разбере какво се случва, само че в действителност творение попива спора на възрастните с всички си сетива и изпитва остро възприятие на паника. А тя е доста близка до страха. Не изключително удобна е и атмосферата на другарство, в която детето се е трансформирало в обект на прекомерни грижи. Те формулират у него усещане, че е прекомерно малко и едва създание, а заобикалящия го свят е цялостен с рискове и то също по този начин пораства нестабилно. Така стигаме до извода, че родителите би трябвало да намерят салдото, средата сред тези видове държание.
Тъмнината още може да се отъждестви с нищото, а за какво не и със гибелта. Липсата на видимост към него може да докара до заключението, че нищо не съществува. Тъмнината е обвързвана и със сънищата. Ако денем детето е изпитвало отегчение, то вечерта, в тъмното, ще сънува това отегчение, което ще се яви като призрачен сън. Усещането от съновидението, което то приема за истинно и действително протичащо се, ще ускори повече страха му от тъмнината.
Родителите могат да оказват помощ на децата да се оправят с този боязън. Най-добрият метод е посредством диалог за него. Много родители се пробват да заобикалят тематиката, като считат, че диалога може да докара до противоположен резултат и страховете да станат още по-големи. Истината е, че таман той ще помогне да ги разбере и в последна сметка да ги преодолее. В хода на диалога не би трябвало да се стремим внезапно, с един размах, да разтълкуваме страховете на детето и да му подскажем по какъв начин да се оправи с тях. Възможно е към момента да не е в положение да изясни всичко за тях. Въпреки това, нашият блян да го изслушаме деликатно ще му покаже, че има поддръжката ни и страхът може да се преодолее. Тук имам поради диалог, който да е под формата на игра, тъй като това е най-лесният метод да стигнем до него.
Понякога родителите не знаят какво да кажат на детето си във връзка със страховете му, постоянно те просто се смеят над тях, а от време на време изобщо не желаят да слушат за това, защото знаят, че то няма от какво да се опасява и е в сигурност. Смятат, че е редно да схваща това. Вместо да се смеем над детските страхове, е добре да му разбираем, че с настъпването на тъмнината в стаята нищо не се трансформира, предметите са си все същите и няма никакви чудовища. Полезен вид е да обиколим дружно с него стаята на мрачно, изследвайки предметите и назовавайки ги / да вземем за пример, „ това е твоето легло ", „ това е твоята обичана играчка " и т.н./, като в същото време му обясняваме, че няма от какво да се опасява. То се намира във етапа на опознаване на света,учи се да се доверява на своята визия за него и в този момент, повече от всеки път, е значимо да се съобразяваме с мнението му.
Когато у детето зародят едни или други страхове, то изненадващо стартира да споделя за тях, да задава въпроси, може да ги включи в разнообразни игри, да моли родителите си да му описват страшни истории, свързани да вземем за пример с тъмнината. Всичко това може да продължи със седмици. Често родителите стартират да се тормозят, че по този начин то показва страховете си. Всъщност, точно по този метод се пробва да се бори с тях, като ги „ проиграва ".
Опитът с превъзмогването на личните си страхове ще научи детето да взема решение проблемите си, а не да бяга от тях. Възрастните могат да научат децата да ги изследват, проучват, да не се боят да се срещат с тях „ лице в лице " и да развиват тактики, които да им оказват помощ да се усещат в сигурност. Под „ проучване " се схваща да се събере информация от други хора, да се учи пространството /например личната стая и предметите, които плашат/.
Независимо дали възприятието на боязън е конкретизирано в животно, предмет или обстановка, доста е значимо да открием и отстраним първопричината, породила страховитото прекарване. Както е невероятно провеждането на лекуване, без да знаем каква е заболяването, по този начин е невероятно и превъзмогването на страха, без познаване на аргументите, които са го породили.
