Атрей затвори лявото си око и бавно наведе лъка, докато

Атрей затвори лявото си око и постепенно наведе лъка, до момента в който върхът на стрелата не се изравни с кафеникавата плешка на едрия елен с разперени рога, всеки с по осем разклонения. Застави потрепващата си ръка да се успокои, до момента в който се съсредоточаваше върху целта си.
Един изстрел. Щеше да го смъкна с един изстрел.
„ Вдишване, концентриране, издишване, освобождение. “ Думите туптяха в мозъка му в темп, който отекваше като пулсирането на вените на челото му. Сърцето му биеше толкоз учестено, че му пречеше да се концентрира, тъй че се наложи да отпусне лъка и още веднъж да си поеме мирис, преди да се приготви да пусне стрелата.
Трябваше да се оправи. Трябваше да покаже на татко си, че може. Съзнанието му се извърши с безредно препускащи мисли, които отнемаха от силите му. Ами в случай че се провали?
Атрей реалокира дясната си ръка напълно леко вляво. Еленът продължаваше да пасе, в незнание за тайното им наличие. Бяха се скрили от подветрената страна, с цел да не се издадат. Атрей си напомни какво го беше учила майка му: „ Стреляй единствено тогава, когато животното е навело глава. “
– Почувствай по какъв начин бие сърцето ти. Забави пулса. Пусни стрелата сред два удара на сърцето.
Строгият начумерен глас се разнесе още веднъж, този път тъкмо до ухото му.
Въпреки сърцетуптенето си, Атрей се концентрира върху мястото тъкмо зад плешката на елена. Ако стрелата му беше точна, щеше да улучи животното в сърцето. Въпреки мразовития въздух, по челото му потече тънка струйка пот и влезе в окото му. Губеше време. Еленът надигна глава.
Очите на Атрей се затвориха, без да си даде сметка за това.
– Задръж – рече заповедно Кратос.
Атрей пусна стрелата, като се молеше боговете да го закрилят.
Боровата стрела пропусна задачата, отнесена надалеч вляво от непредвидения ентусиазъм напразно. Върхът на стрелата се заби в ствола на един бряст наоколо, като стресна елена и животното се впусна в бяг.
– Какво правиш?! – изригна Кратос.
Стоманеносивите му очи горяха, а пепелявата му кожа беше пребледняла до цвета на облаците. По тялото му се вихреха алени татуировки, все едно бяха изрисувани със размах от невидима ръка. Друга сходна татуировка прекосяваше голата му глава и лявата вежда, която беше смръщена от яд, когато изтръгна лъка от отпуснатите ръце на сина си. Дясното му рамо беше прикрито под трипластова кожена ризница, пристегната на гърдите. С изключение на бронята, не носеше друга дреха на раменете си, в случай че не се считат избелелите превръзки, които покриваха двете му ръце до лактите.
– Сега ще се пази! – изръмжа Кратос в гъстата си, късо подстригана кестенява брада. – Стреляй единствено...
Той се принуди да замълчи. Трябваше да овладее гнева си. Все отново си имаше работа с дете. – Стреляй единствено когато ти кажа да стреляш – приключи той с безшумно ръмжене.
– Съжалявам... – отвърна Атрей, без да се замисли.
Невинните му очи – сини като дълбоките езера, с които беше нашарена земята на това място – умоляваха за амнистия, въпреки и да не разбираше за какво грешката му толкоз беше разгневила неговия татко. Майка му постоянно го окуражаваше, когато не улучи задачата по време на ловните им уроци. В съпоставяне с татко му, тя беше безпределно всеопрощаваща. С нея в никакъв случай не изпитваше потребност да се оправдава задавено поради пропуските си. А с татко си като че ли не правеше нищо друго, с изключение на да се извинява за грешките си. Освен това майка му в никакъв случай не демонстрираше и най-малка диря от яд, ориентиран против него.
– Не съжалявай! Старай се. А в този момент го откри.
Атрей се протегна за лъка си, само че Кратос го дръпна още по-назад от него.
– Ти не улучи, синко – промърмори татко му.
Сетне изскочи от прикритието на гъстите шубраци по следите на елена.
– Излезли сме на лов за елени, а не да ги гоним – продължи той. – Но тъкмо това би трябвало да създадем в този момент, с цел да свършим работа.
Тези думи като че ли се забиха във вътрешностите на Атрей, остри като ножове. Когато се изправи против татко си в елечето си от заешка кожа, което го предпазваше от студения вятър, момчето му стигаше едвам до гърдите. Опитваше се да разбере за какво татко му го съдеше толкоз сурово. Опитваше се да го одобри. Да овладее гнева си. Все едно този мъж против него, личният му татко, беше чужд. Атрей се отърси от тази мисъл и се впусна в гонене на животното. Надяваше се да не му отнеме повече от няколко мига да открие следите от препускащия елен измежду оскъдната растителност по земята.
Несигурното му самочувствие беше унищожено, сърцето му биеше учестено, а мислите му се въртяха безредно, когато се затича колкото го държаха кльощавите му момчешки крайници. По късо подстриганата му кестенява коса мазета пот. Кратос се извисяваше на десетина дълги крачки пред него, до момента в който си проправяше път през гората, с цел да открие следите на животното. Сега не беше време да беседват, не беше време да се мисли, не беше време да разсъждава за грешката си. Беше вре- 10 ме за деяние тъкмо както го беше учила майка му. Ако искаше да се нахрани, трябваше да открие следите и да възобнови преследването.
– Насам! – провикна се тържествуващо той.
Кратос несъзнателно се беше отклонил надалеч наляво от следите на животното.
– Майка ти те е обучила добре – прогърмя в отговор Кратос, до момента в който се опитваше да си поеме мирис, и се затича до сина си през гората по следите, които към този момент се виждаха ясно.
Когато приближиха едно неголямо нагорнище, обрасло с борови дървета, Атрей застина на мястото си. Забеляза елена измежду храсталаците, където животното пасеше рядката трева, поникнала в хаос измежду снежните преспи, нашарени с кални петна.
Атрей се отпусна на едно коляно и зачака татко му да го настигне, с цел да му върне лъка.
– Този път чакай да ти дам сигнал. Отпусни се. Не бива да мислиш за него като за животно – подреди му троснато Кратос.
Той подаде лъка в ръцете на сина си, без да откъсва взор от плячката им.
– Това е просто цел. Не мисли за нищо друго.
От тези думи нямаше потребност – и по тази причина не бяха добре пристигнали. Атрей знаеше какво да прави. Майка му го беше научила да стреля. А тя беше освен това от кадърен преподавател.
Атрей подвигна лъка, преди да опъне тетивата.
– Не отпускай лакътя.
– Мога да се оправя – прошепна Атрей по-скоро на себе си, в сравнение с татко си.
– Опъни тетивата до брадичката – подреди му Богът на войната.
Атрей опъна тетивата.
– Съсредоточи се върху целта. Не гледай нищо друго.
Еленът надигна глава, с цел да подуши въздуха.
Бяха застанали от подветрената му страна и щяха да останат незабелязани, в случай че преобладаващият вятър не обърне посоката си и не издаде наличието им.
– Вдишване, концентриране, издишване, освобождение – прогърмя строгият глас на Кратос.
Атрей не обърна внимание на думите му. Спря за момент, а личният му яд се надигна и наруши концентрацията му. Опита се да не помни за всичко друго, с изключение на за целта против себе си.
– Това е просто цел – обади се Кратос, като още веднъж наруши концентрацията на момчето.
Атрей усети по какъв начин потрепващата му ръка се отклони нагоре. Нареди ѝ да не мърда. Вече не се беше прицелил както би трябвало. Зае се да поправя прицела си, трудно постепенно, до момента в който върхът на стрелата още веднъж не се насочи право към задачата.
– Стреляй, момче. Сега! – настоя Кратос, а нетърпението обагряше думите му.
Стрелата тихо се втурна право към задачата си. Върхът се заби тъкмо зад плешката на елена. Животното се подвигна на задните си крайници, преди да се втурне в гората с несигурни крачки, които го отдалечаваха от тях.