Астрид Линдгрен е на 19, когато на бял свят се

Астрид Линдгрен е на 19, когато на бял свят се появява синът й Ларс (1926 г.)  Роден от тайната й обич с женения основен редактор на вестника във Вимерби, в който работи като стажантка, Ларс е отгледан от приемно семейство в Копенхаген. Ужасени от задаващия се голям скандал, родителите на Астрид й отхвърлят всякаква помощ, а бащата на бъдещето й дете, Рейнхолд Блумбърг (самият той татко на седем деца) по това време е в плевел бракоразвод със брачната половинка си. Сама, в невъзможност и разкъсвана от възприятие за виновност, младата Астрид се открива в Стокхолм и всяка седмица пътува до Копенхаген, с цел да бъде със сина си. Пет години по-късно, през 1931 година, Ларс още веднъж заживява със своята майка. Последната глава на романа „ Кати в Париж “ (1953) е отдадена на майчината любов, а ние споделяме прегръщащата сърцето изповед на обичаната ни Астрид.

(Astrid Lindgren, 1942)

♥ Кати в Париж
(откъс)

Моят наследник лежи в ръцете ми. Такъв дребен и нежен товар, че съвсем не го усещаш. И въпреки всичко тежи повече от земята, небето, звездите и цялата слънчева система.

Ако трябваше през днешния ден да умра, можех да взема със себе си в парадайса загатна за този възхитителен дребен товар. Не бях живяла на вятъра.

Моят наследник лежи в ръцете ми. Има толкоз дребни, дребни ръчички. Едната е захванала показалеца ми и аз не дръзвам да помръдна. Иначе можеше да го пусне и това щеше да ми е отвратително. Такова божествено знамение бе тази дребна ръчичка с пет дребни пръстчета и пет дребни нокътчета. Знаех, че децата имат ръце, само че вероятно не бях се замисляла, че и моето детенце ще има. Защото в този момент лежа и виждам дребното розово листенце, което е ръчичката на моя наследник, и не спирам да се учудвам.

Той лежи със затворени очи и вре носле в моята гръд, има черна пухкава косица и го слушам по какъв начин диша. Той е самото знамение.

Баща му бе тук и също реши, че е самото знамение. Значи в действителност е самото знамение, щом и двамата считаме по този начин.

Любовта ми към него съвсем ми предизвиква болежка.

Преди малко моят наследник проплака. Когато плаче, наподобява на жално блеещо козленце и аз просто не мога да го понеса. Колко си беззащитно, малко козленце. Малко мое птиченце, по какъв начин да те покровителствам? Ръцете ми се подписват крепко към теб. Те те чакаха, моите ръце, през цялото време бяха предопределени да станат за теб гнездо, мое птиченце.

Ти си мое, в този момент ми принадлежиш. В този момент ти си напълно мое. Но скоро ще започнеш да растеш. Всеки отминал ден ще те отдалечава по мъничко от мен. Никога повече няма да си ми така близко, както в този момент.

Може би някой ден ще си припомням с болежка за този час.

„ Като плачеща струна на цигулка, като вик на чучулига в полето отеква копнежът на хората по други хора в този населяван от хора свят. Но най-скръбно и най-дълбоко копнеят родителите по децата, които законите на живота са запратили в други пространства. “ Така написа в една книга, която имам.

В този момент ти имаш мене, само че несъмнено законите на живота ще запратят и теб в други пространства. И тогава може би ще стана такава зовяща чучулига в полето и на вятъра ще крещя моето птиченце. Момчето-птиче ще пораства и ще стане огромно. Зная, че ще е по този начин.

Но в този момент, в този момент, те имам. Ти си мое, мое, мое - с мъхестата си главица, нежните си пръстчета, жалния си рев и устицата, която ме търси. Имаш потребност от мен, тъй като си единствено едно малко клето дете, появило се на този свят, което въобще не може без майка. Дори не познаваш мястото, където си пристигнало и може би по тази причина плачът ти звучи по този начин стреснато. Страх ли те е да започнеш живота? Не знаеш какво те чака ли? Искаш ли да ти опиша?

Тук има толкоз забележителни неща. Само почакай и ще ги видиш. Има цъфтящи ябълкови дръвчета и дребни тихи езера, огромни просторни морета и звезди в нощта, сини пролетни вечери и гори - не е ли прелестно, че има гори? Понякога се стеле скреж по дърветата, от време на време сияе луна, а през лятото, когато се събудиш, по тревата ще има роса. Тогава ще можеш да вървиш по нея с дребните си голи крачета. Ще можеш със ски да се спускаш към гората и да оставяш тесни, самотни следи... през зимата, несъмнено. Ще обичаш слънцето, то топли и свети, а водата в морето ще е хладна и приятна, когато се къпеш. Има приказки в този свят, има и песни. Има книги и хора, а някои от тях ще ти станат другари. Има цветя, те въобще не са потребни, а единствено, единствено красиви. Нали е чудно и прелестно? А по цялата земя има гори и езера, планини, реки и градове, които в никакъв случай не си виждал, само че може би един ден ще видиш. Затова ти споделям, сине мой, че земята е положително място за живеене, а животът е подарък. Никога не вярвай на тези, които се пробват да кажат нещо друго. Наистина, животът може и да е сложен, няма да скрия това от теб. Ще изпитваш горест, ще плачеш. Може би ще настъпят мигове, когато към този момент няма да ти се живее. О, в никакъв случай няма да схванеш какво усещам, като зная това. Мога да ти дам цялата си душа, само че не съм в положение да лишава нито една от грижите, които те чакат. И въпреки всичко ти споделям, благо мое дете: земята е родината на хората и тя е чудесна татковина. Дано животът не е доста необработен към теб, че да го схванеш. Бог да те закриля, сине мой!

От: „ Кати в Париж “, Астрид Линдгрен, ИК „ Пан “

*Astrid Lindgren and Reinhold Blomberg’s son, Lars Lindgren, was born on the 4th of December 1926 in Copenhagen, Denmark. Lars or ‘Lasse’ spent his first three years in Bronshoj, outside Copenhagen, as the foster son of Mrs Marie Stevens, astridlindgren.com
Снимка: Astrid Lindgren, 1942. astridlindgrenmemorialaward.wordpress.com