Ани Владимирова: Притежанието може да ни направи радостни, но не и щастливи
Ани Владимирова е родена на 6 април 1967 година Завършила е две висши образования в СУ „ Св. Кл. Охридски ” – „ Психология и педагогика ” с втора компетентност „ История ”. Има над 10-годишна процедура в региона на практическата логика на психиката. Шест години процедура като детски психолог, през които основава авторската си стратегия за промоция на психологично здраве при деца 6-11 година, по която и сега се работи в някои софийски учебни заведения. Пет години като фирмен психолог, където основава система от обучителни проби за разнообразни професионални умения, трейнинги за развиване на отзивчиви умения, акцептиращо държание и решение на спорове. През цялото това време паралелно работи психически съвещания с клиенти и основава огромна база от данни за личностни качества на разнообразни типове фрагменти при асортимент. Тя е основател на първия уебсайт за онлайн психически съвещания и терапия.
Г-жо Владимирова, материалният и комерсиален свят, в който живеем, въздейства ли на психическото ни здраве и на връзките посред ни?
– Влияе дотолкоз, доколкото го допусне самата персона. Тук се сещам за притчата за индивида, който намерил една торба с жълтици, огледал се и като видял, че няма никой, гушнал я и си споделил: „ Най-после си имам нещо мое! ”, а торбата си рекла – „ И аз! ” Но е елементарно да се каже „ доколкото го допуснем ”. Децата стартират да се съпоставят още в детската градина, а по-осъзнато в учебно заведение – напоследък се съпоставят по технологии – какъв телефон, какви са опциите му и какъв брой коства. Сравнението е един от методите за създаване на самооценката и директно въздейства върху нея.
– Смятате ли, че човешкото око става все по-алчно?
– Човешкото око е бомбардирано от тласъци. Те са все по-силни и по-насищащи. В това е бедата. Толерансът пораства и всички сетива, освен окото, търсят ново чувство, ново владеене. Огромният проблем е пренасищането и стимулното привършване. След един стадий има единствено търсене и непрекъсната празнина и незадоволеност.
Нерядко зависимостта от виртуалното е предпазен механизъм, предизвестява Владимирова.
– Щастието и притежанието дружно ли вървят за актуалния човек?
– Още Ерих Фром е написал забележителния труд „ Да имаш или да бъдеш ”. През последните години има ново течение, в което хората желаят да бъдат, само че им е мъчно да намерят логаритъм за това. Искат простоват живот, без доста движимости или номадско битие, търсят духовни практики. Тук в България тази наклонност е още като дърво без корен, тъй като преди време хората чакаха с години за кола, за оборотно жилище, с връзки да си купят плат или печка. После да имат повече артикули от чужбина и да демонстрират имотност посредством ремонта на жилището, часовника, почивката или колата. И да – притежанието може да ни направи радостни, само че не и щастливи.
– Кога един човек се насища на движимостите и схваща, че те не му носят никакво наслаждение и не го вършат същински благополучен?
– Има хора, които не могат да доближат до това просветление. Те показват обичта си посредством движимости и търсят обичта посредством тях. Това е доста по-рано застинала в развиването си организация на личността. Не инцидентно децата в ранните си стадии на развиване желаят да пипнат всичко, да го смачкат, да го опитат, да не го правят отстъпка. Вещите са сигурност. За да излезеш от всичко това е нужно да преживееш коренна смяна. Понякога това е рецесия, болест, ново място, което повлиява мощно, страст към човек. Обикновено загубите работят опустошително и тогава осъзнаваме полезността на нематериалното.
– Интернет улесни общуването, като го направи налично когато и да е, от всяко място и по разнообразни канали. Отрази ли се това на качеството на другарство и по какъв начин?
– Младите хора все по-малко приказват с глас. Те пишат непрекъснато и по този начин основават илюзията за безконечна съгласуваност и наличие. Съответно от ден на ден отсъстват лесни проекти за случване посред им. Ангажимент в същинския смисъл на думата, към другото човешко създание, като че ли отпада. Все повече хора се оплакват, че контактите непрекъснато им се размиват, че нямат никаква сигурност в държанието на насрещния, че всичко се трансформира за минути, че самите те се пазят от решителност. Когато нещо ти е на една ръка разстояние и може да е непрекъснато заменяемо и дублирано, то няма по какъв начин да го поставиш в рубрика отговорности. Аз обаче считам, че това е ранен стадий от развиването на нов вид свят. Както преди време служащите са чупели машините, лишили им работата, по този начин и ние през днешния ден се недоволство от новия вид персони, които порастват. Сигурна съм, че този тип другарство рано или късно ще ни накара да сме достоверни, тъй като потребността от „ игри ” ще загуби смисъл в света на безгранично въображение.
– Има ли несъгласие във обстоятелството, че хората живеят все по-отчуждени в действителния живот и от ден на ден в общественост в обществените мрежи?
– Хората са отчуждени, доста от тях не могат да си обяснят аргументите за това, а в мрежата можеш да си създадеш нереалистичен, мечтан облик, който да „ компенсира ” дефицитите ти. Виждам фамилии, които греят с усмивки на коледните си фотосесии, а в действителност са раздирани от несъгласия и неразбирателства. Двойки, прегърнати на безоблачен другоземен остров, само че с дълбоки проблеми, които се пробват да изтласкат с показност. Социалните мрежи пресъздават потребността от принадлежност и приемане. Затова хората, които са все по-заети, устремени, индивидуалисти, пътуващи, намират бързо този актуален вид на обществената група. Разликата е, че там можеш да излезеш, да влезеш, да имаш всякаква роля. На живо преценката и отговорността е друга. Но аз отново си резервирам малка врата за бъдещето! Логично е, когато времето и пространството се компресират дотам (миграция, бързи решения посредством технологиите) да не можеш да отделяш толкоз време за опознаване и ориентировка. Мисля, че просто с времето ще се научим къде „ да забързваме ” и къде „ да забавяме ” времето за контакт.
– Повечето хора през днешния ден държат телефона до себе си непрекъснато и са непрестанно в режим „ подготвен за другарство ”. Как се отразява на душeвността това ограничение на уединението?
– Омързеляващо, тъй като преди, в случай че искаш да видиш някой другар, да споделиш с него, ставаш, обличаш се и отиваш до тях, планирате си среща, излизате и се разхождате. Има действително физическо деяние. Сега всичко е бързо. Ще описвам типажа – хора, които непрекъснато превъртат и чакат звуковия сигнал на следващото известие, поглеждат с неспокойствие екрана, след това напрегнато, най-сетне, в случай че липсва отговор или интензивност, елементарно стават тревожни и неспособни да ръководят обстановката. До телефонния невротизъм се стига елементарно. Но пък е обяснимо за хората в дейна възраст – те би трябвало да „ плуват ” в потока от изменяща се информация, с цел да не „ потънат ” и изпаднат от битието. Според мен е значимо да се специфицира това придвижване в осведомителния поток възрастово. За децата е значимо да не измести физическата интензивност и развиване на анализатори и познавателни процеси.
– Трябва ли да пазим децата от технологиите и няма ли заплаха опитът за предотвратяване да ги трансформира в новобранци?
– Технологиите са нож с две остриета. Те трансформират сетивността на децата. Изцяло ангажират интензивно зрителния и слуховия канал, а тактилното отпада. Дават подготвена информация и тласъци, любознанието е пасивно. Слагат рамки на фантазията и предизвикат лимитирани нейни артикули. Децата гълтам всичко пасивно и на практика блокират. От друга страна няма по какъв начин да ги ограничим изрично, тъй като фактически ще се трансфорат в „ глупците ” на класа. Нужно е децата да се насочват към потребно деяние: по какъв начин да учат и да намират информация, по какъв начин да опознават новите софтуерни специалности. И да има успореден живот със спорт, помощ в битовите условия вкъщи, учене на труд и прочувствено опознаване вкъщи.
– Социалните мрежи са новите съвременни зависимости за младежите. Ако до неотдавна в обществото се говореше за наркозависимост, през днешния ден умерено можем да приказваме за киберзависимост. Какво е вашето мнение по въпроса?
– Има действителна взаимозависимост от виртуалното пространство. Но не трябва да се не помни, че зависимостта се появява да запълни различен недостиг в живота. Тя се базира на смяната в биохимията. В мрежата като в казино човек може да получи неспокойствие, очакване, самопризнание, а оттова илюзорно приемане, обич, внимание. Всичко! Съвсем действително виртуалното изтръсква от нас адреналин, норадреналин, допамин… После търсим всичко това още веднъж и още веднъж, тъй като дейностите, които ни го дават в действителност са доста елементарни. Само един клик и малко щракане по клавиатурата. Това пристрастяване е по-трудно осъзнавано за разлика от хазартната взаимозависимост (където действително потъваш с пари), алкохолната (при която още веднъж има финансови загуби, само че и също по този начин околните бързо виждат казуса и реагират) както и при наркотичната. Трудността идва от масовостта на пристрастяването.
– Може ли да се преодолее тази взаимозависимост без намесата на експерт?
– Само в случай че в живота на човек се появи доста по-силен тласък, който да го дръпне и да предизвика в него предпочитание да не го изпуска. Често обаче това е до време и отново се влиза след угасването на тласъка в сходна подвластна обстановка. Трудно е, тъй като както показах нагоре има биохимични процеси, създаване на доста мощен поведенчески стандарт и не рядко зависимостта от виртуалното е предпазен механизъм.
– Вие сблъсквали ли сте се с сходни случаи в практиката си?
– Да. Твърде постоянно, поради обстоятелството, че www.e-therapy.bg работи точно в тази територия. Имали сме случаи на сътрудници и от двата пола, които безусловно абдикират от функциите си в фамилията и се впускат във виртуален успореден свят, в който се усещат сполучливи, справящи се и мощни. Често родители споделят сходни проблеми и търсят помощ за децата си, които са непрекъснато на компютъра или със забит взор в телефона. Имаше едно младо и доста напредничаво момче, което беше провело хиляди хора и общуваше напълно свободно в онлайн среда, а в това време имаше проблеми със самооценката и увереността в действителен контакт. Неговият облик онлайн и в нета беше тотално друг.
– Създава ли бездна виртуалното пространство сред децата и родителите?
– Пропастта е подбудена освен от виртуалното пространство. Тя е в полезностите, измененията са на доста по-дълбоко равнище. Днешните деца са доста разнообразни от децата преди 30, даже 20 години. Затова доста поведенчески модели са неработещи и родителите се нуждаят от нови, съобразени с самостоятелните характерности и особености на новите деца. А те построяват характерен език посредством виртуалното пространство. Имат и доста по-различна визия за събитията към себе си на база потока от информация, който тече в каналите. Боравят със знаци, които показват бързо и просто прочувствени положения. Представят себе си по радикално друг метод от този, който е признат в дома. И тук разликата е в пъти по-значима, съпоставено с предходни поколенчески разлики. Родителите мъчно се ориентират в този свят. Дори изпитват стеснение от дезориентацията си и по тази причина отхвърлят мястото, в което децата им действат и поддържат връзка. Децата считат родителите си за неразбиращи и се съмняват в престижа им по тази линия. Светът се трансформира, индивидът – също!
Г-жо Владимирова, материалният и комерсиален свят, в който живеем, въздейства ли на психическото ни здраве и на връзките посред ни?
– Влияе дотолкоз, доколкото го допусне самата персона. Тук се сещам за притчата за индивида, който намерил една торба с жълтици, огледал се и като видял, че няма никой, гушнал я и си споделил: „ Най-после си имам нещо мое! ”, а торбата си рекла – „ И аз! ” Но е елементарно да се каже „ доколкото го допуснем ”. Децата стартират да се съпоставят още в детската градина, а по-осъзнато в учебно заведение – напоследък се съпоставят по технологии – какъв телефон, какви са опциите му и какъв брой коства. Сравнението е един от методите за създаване на самооценката и директно въздейства върху нея.
– Смятате ли, че човешкото око става все по-алчно?
– Човешкото око е бомбардирано от тласъци. Те са все по-силни и по-насищащи. В това е бедата. Толерансът пораства и всички сетива, освен окото, търсят ново чувство, ново владеене. Огромният проблем е пренасищането и стимулното привършване. След един стадий има единствено търсене и непрекъсната празнина и незадоволеност.
Нерядко зависимостта от виртуалното е предпазен механизъм, предизвестява Владимирова. – Щастието и притежанието дружно ли вървят за актуалния човек?
– Още Ерих Фром е написал забележителния труд „ Да имаш или да бъдеш ”. През последните години има ново течение, в което хората желаят да бъдат, само че им е мъчно да намерят логаритъм за това. Искат простоват живот, без доста движимости или номадско битие, търсят духовни практики. Тук в България тази наклонност е още като дърво без корен, тъй като преди време хората чакаха с години за кола, за оборотно жилище, с връзки да си купят плат или печка. После да имат повече артикули от чужбина и да демонстрират имотност посредством ремонта на жилището, часовника, почивката или колата. И да – притежанието може да ни направи радостни, само че не и щастливи.
– Кога един човек се насища на движимостите и схваща, че те не му носят никакво наслаждение и не го вършат същински благополучен?
– Има хора, които не могат да доближат до това просветление. Те показват обичта си посредством движимости и търсят обичта посредством тях. Това е доста по-рано застинала в развиването си организация на личността. Не инцидентно децата в ранните си стадии на развиване желаят да пипнат всичко, да го смачкат, да го опитат, да не го правят отстъпка. Вещите са сигурност. За да излезеш от всичко това е нужно да преживееш коренна смяна. Понякога това е рецесия, болест, ново място, което повлиява мощно, страст към човек. Обикновено загубите работят опустошително и тогава осъзнаваме полезността на нематериалното.
– Интернет улесни общуването, като го направи налично когато и да е, от всяко място и по разнообразни канали. Отрази ли се това на качеството на другарство и по какъв начин?
– Младите хора все по-малко приказват с глас. Те пишат непрекъснато и по този начин основават илюзията за безконечна съгласуваност и наличие. Съответно от ден на ден отсъстват лесни проекти за случване посред им. Ангажимент в същинския смисъл на думата, към другото човешко създание, като че ли отпада. Все повече хора се оплакват, че контактите непрекъснато им се размиват, че нямат никаква сигурност в държанието на насрещния, че всичко се трансформира за минути, че самите те се пазят от решителност. Когато нещо ти е на една ръка разстояние и може да е непрекъснато заменяемо и дублирано, то няма по какъв начин да го поставиш в рубрика отговорности. Аз обаче считам, че това е ранен стадий от развиването на нов вид свят. Както преди време служащите са чупели машините, лишили им работата, по този начин и ние през днешния ден се недоволство от новия вид персони, които порастват. Сигурна съм, че този тип другарство рано или късно ще ни накара да сме достоверни, тъй като потребността от „ игри ” ще загуби смисъл в света на безгранично въображение.
– Има ли несъгласие във обстоятелството, че хората живеят все по-отчуждени в действителния живот и от ден на ден в общественост в обществените мрежи?
– Хората са отчуждени, доста от тях не могат да си обяснят аргументите за това, а в мрежата можеш да си създадеш нереалистичен, мечтан облик, който да „ компенсира ” дефицитите ти. Виждам фамилии, които греят с усмивки на коледните си фотосесии, а в действителност са раздирани от несъгласия и неразбирателства. Двойки, прегърнати на безоблачен другоземен остров, само че с дълбоки проблеми, които се пробват да изтласкат с показност. Социалните мрежи пресъздават потребността от принадлежност и приемане. Затова хората, които са все по-заети, устремени, индивидуалисти, пътуващи, намират бързо този актуален вид на обществената група. Разликата е, че там можеш да излезеш, да влезеш, да имаш всякаква роля. На живо преценката и отговорността е друга. Но аз отново си резервирам малка врата за бъдещето! Логично е, когато времето и пространството се компресират дотам (миграция, бързи решения посредством технологиите) да не можеш да отделяш толкоз време за опознаване и ориентировка. Мисля, че просто с времето ще се научим къде „ да забързваме ” и къде „ да забавяме ” времето за контакт.
– Повечето хора през днешния ден държат телефона до себе си непрекъснато и са непрестанно в режим „ подготвен за другарство ”. Как се отразява на душeвността това ограничение на уединението?
– Омързеляващо, тъй като преди, в случай че искаш да видиш някой другар, да споделиш с него, ставаш, обличаш се и отиваш до тях, планирате си среща, излизате и се разхождате. Има действително физическо деяние. Сега всичко е бързо. Ще описвам типажа – хора, които непрекъснато превъртат и чакат звуковия сигнал на следващото известие, поглеждат с неспокойствие екрана, след това напрегнато, най-сетне, в случай че липсва отговор или интензивност, елементарно стават тревожни и неспособни да ръководят обстановката. До телефонния невротизъм се стига елементарно. Но пък е обяснимо за хората в дейна възраст – те би трябвало да „ плуват ” в потока от изменяща се информация, с цел да не „ потънат ” и изпаднат от битието. Според мен е значимо да се специфицира това придвижване в осведомителния поток възрастово. За децата е значимо да не измести физическата интензивност и развиване на анализатори и познавателни процеси.
– Трябва ли да пазим децата от технологиите и няма ли заплаха опитът за предотвратяване да ги трансформира в новобранци?
– Технологиите са нож с две остриета. Те трансформират сетивността на децата. Изцяло ангажират интензивно зрителния и слуховия канал, а тактилното отпада. Дават подготвена информация и тласъци, любознанието е пасивно. Слагат рамки на фантазията и предизвикат лимитирани нейни артикули. Децата гълтам всичко пасивно и на практика блокират. От друга страна няма по какъв начин да ги ограничим изрично, тъй като фактически ще се трансфорат в „ глупците ” на класа. Нужно е децата да се насочват към потребно деяние: по какъв начин да учат и да намират информация, по какъв начин да опознават новите софтуерни специалности. И да има успореден живот със спорт, помощ в битовите условия вкъщи, учене на труд и прочувствено опознаване вкъщи.
– Социалните мрежи са новите съвременни зависимости за младежите. Ако до неотдавна в обществото се говореше за наркозависимост, през днешния ден умерено можем да приказваме за киберзависимост. Какво е вашето мнение по въпроса?
– Има действителна взаимозависимост от виртуалното пространство. Но не трябва да се не помни, че зависимостта се появява да запълни различен недостиг в живота. Тя се базира на смяната в биохимията. В мрежата като в казино човек може да получи неспокойствие, очакване, самопризнание, а оттова илюзорно приемане, обич, внимание. Всичко! Съвсем действително виртуалното изтръсква от нас адреналин, норадреналин, допамин… После търсим всичко това още веднъж и още веднъж, тъй като дейностите, които ни го дават в действителност са доста елементарни. Само един клик и малко щракане по клавиатурата. Това пристрастяване е по-трудно осъзнавано за разлика от хазартната взаимозависимост (където действително потъваш с пари), алкохолната (при която още веднъж има финансови загуби, само че и също по този начин околните бързо виждат казуса и реагират) както и при наркотичната. Трудността идва от масовостта на пристрастяването.
– Може ли да се преодолее тази взаимозависимост без намесата на експерт?
– Само в случай че в живота на човек се появи доста по-силен тласък, който да го дръпне и да предизвика в него предпочитание да не го изпуска. Често обаче това е до време и отново се влиза след угасването на тласъка в сходна подвластна обстановка. Трудно е, тъй като както показах нагоре има биохимични процеси, създаване на доста мощен поведенчески стандарт и не рядко зависимостта от виртуалното е предпазен механизъм.
– Вие сблъсквали ли сте се с сходни случаи в практиката си?
– Да. Твърде постоянно, поради обстоятелството, че www.e-therapy.bg работи точно в тази територия. Имали сме случаи на сътрудници и от двата пола, които безусловно абдикират от функциите си в фамилията и се впускат във виртуален успореден свят, в който се усещат сполучливи, справящи се и мощни. Често родители споделят сходни проблеми и търсят помощ за децата си, които са непрекъснато на компютъра или със забит взор в телефона. Имаше едно младо и доста напредничаво момче, което беше провело хиляди хора и общуваше напълно свободно в онлайн среда, а в това време имаше проблеми със самооценката и увереността в действителен контакт. Неговият облик онлайн и в нета беше тотално друг.
– Създава ли бездна виртуалното пространство сред децата и родителите?
– Пропастта е подбудена освен от виртуалното пространство. Тя е в полезностите, измененията са на доста по-дълбоко равнище. Днешните деца са доста разнообразни от децата преди 30, даже 20 години. Затова доста поведенчески модели са неработещи и родителите се нуждаят от нови, съобразени с самостоятелните характерности и особености на новите деца. А те построяват характерен език посредством виртуалното пространство. Имат и доста по-различна визия за събитията към себе си на база потока от информация, който тече в каналите. Боравят със знаци, които показват бързо и просто прочувствени положения. Представят себе си по радикално друг метод от този, който е признат в дома. И тук разликата е в пъти по-значима, съпоставено с предходни поколенчески разлики. Родителите мъчно се ориентират в този свят. Дори изпитват стеснение от дезориентацията си и по тази причина отхвърлят мястото, в което децата им действат и поддържат връзка. Децата считат родителите си за неразбиращи и се съмняват в престижа им по тази линия. Светът се трансформира, индивидът – също!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ