Нови стихотворения от Андрей Андреев
Андрей Андреев е роден на 17.01.1943 година в с. Раковица, Кулско. Завършва литературния институт " Максим Горки ". Автор е на повече от 20 стихосбирки, измежду които: " Неделя ", " И посрещнете щъркелите ", " Докато трае утринният студ ", " Сираци на вечността ", " Пътьом " и други Преводач от съветски. Автор на антологията " Калина алена, калина черна " (2008). Носител на редица литературни награди, измежду които на Наградата на Съюза на българските писатели за 1996 година и " Георги Джагаров " за 2016 година.
Там
Там е пролет в този момент, там е пролет.
Блика бистра планинска вода.
Уморени, след дългия полет
кацат щъркелови ята.
И децата, щастливи, ги срещат
от скалите на речния бряг.
И горят минзухарени свещи
по ливадите в нощния мрак.
Там е пролет... В градината мама
прекопава лехите с цветя.
И с татко ми се връщаме двама
по обичаните наши места.
И след зимния мраз и мъглите,
наизлезли на мокрия път,
всички кучета от махалите
отзивчиво опашки въртят.
И небето над нас се разтваря.
И струи синева, лекост.
Птици търсят гнездата си остарели.
А индивидите - остаряла фантазия...
И се събуждам, благополучен: с ветровете
цяла нощ сред птичи крила
че вървях към местата, където
пролетта е пристигнала.
Пътник
Пътнико, в случай че се спуснеш около слънцето и стъпиш
тук, на третата планета, на планетата Земя,
поклони се на тези, за които пътят свърши
измежду полетата й снежни, в нежната зеленина.
Те са мислили за тебе и през пролетта - ранен жерав -
чакали са с ветровете южни да се зададеш,
гроба им в зеленината избуяла да намериш,
думите им, издълбани в камъка, да разчетеш.
Те са вярвали в индивида, тръгнал самичък към необята
да потърси свои братя по далечни светове
и след време от звездите да се върне на земята,
дъждове да го приспиват, да го будят ветрове.
И по пътищата прашни, измежду градини и дървета
да пролее свойта дълго спотаявана сълза...
Пътнико, върху звездите натрупат пепел вековете,
а Земята още свети с утринната си роса.
Августовски нощи
Обичам тези августовски нощи.
Луна като дъга съня изпива.
От космоса полъхва студ, само че още
и лятото от нас не си отива.
То знойните си дни за път събира,
ръцете ни за довиждане леко близва...
И от небето медната рапира
на есенното слънце ни пронизва.
Роса
Нищо друго не ми остава.
Друга раса крои света.
Друго слънце заран изгрява.
И е друга даже нощта.
Две направления и пътят има.
Криви, прави? Мълчи светът.
Триста души градят, а трима
издигнатото ще разрушат.
А къде е светът оттатъшен
до през днешния ден никой не е разкрил.
Но е тъпо, че няма да бъда
там, където един път съм бил.
Нещо става със земния разсъдък.
Лицемерие и суетност.
А го няма измежду нас Еразъм
за прослава на нелепостта.
Земьо, стине и твойта вътрешност.
Греховете кой ще елементарни?..
Ще прелея два скъпи гроба
и росата ще заблести.
Прозорчета
Под мразовити зимни нощи
или гергьовски дъжд през май
на север някъде към момента
се буди родният ми край.
Оттам до радостни поети
писма изпраща есента,
там селото ми още свети
с две-три прозорчета в нощта.
Там ще ме срещнат, щом почукам
другари и в късен час
измежду облаците ще блещука
звезда вечерница над нас.
Ще нищим цяла нощ орисите
на там живелите преди
и нашите ориси - каквито
за нас животът отреди.
Огнището ще гасне постепенно,
сърцата ще се умълчат
и там живелите от дълго време
във утрото ще се стопят.
И внезапно пред мен Балканът
ще се изправи безмълвен.
И аз пред него ще застана
беззащитен, обезпокоен, само че жив -
жив от това, че в снеговете,
в дъжда, в цъфтежа, в зрелостта
за мен на север още светят
две-три прозорчета в нощта.
Свечеряване
Свечерява над моето село,
здрачава над мойта земя.
И момчето, оттука поело
към света, си е отново вкъщи.
То бе писало в миналото: " Голи
в зной и стихии, в снега и дъжда,
обрисуват два реда тополи
постоянно будния път към града. "
И в този момент този път се завръща,
дълго скитал по белия свят:
ей я родната бащина къща,
ей ги вишните с белия цвят.
Всичко отново е по детски огромно:
върхове, крайбрежия, долини.
Само хората към този момент ги няма -
от предходните нощи и дни.
Тях какви ветрове ги отвяха
по необятния друм на света,
та не помниха родната стряха
и на родната пръст светостта?
Ех, момче, тук се ражда индивидът,
само че за малко и единствено един път,
а умира вечно - ехтене
от отминал в нощта летен дъжд.
А във селското гробище доста
от познатите хора лежат.
И над тях не гори безконечен огън.
И за тях е не запомнил светът.
Ех, момче, шушукам нещо неразбираемо.
А съм самичък, няма никой край мен.
И в близост постепенно угасват
цветовете на днешния ден.
Тук над белия свят здрачава,
над света и над моя живот...
А звездите с най-тежка жарава
озаряват човешкия жанр.
Болка в Раковица
Ще не помни и любов, и завист,
ще не помни и през днешния ден, и преди,
тук остават двата ви гроба
под високите селски звезди.
И когато си отпътувам,
остра болежка пищи в кръвта:
че надали не ви предавам
и ви посвещавам на самотност.
Тук вечно с вас ще останат
единствено трите крайселски чешми,
единствено сянката на Балкана
и дъждът, който добродушно роси
над гробовете, над нивята
и над задачите родни поля.
Ще се пълнят през пролетта гнездата
с бели щъркелови крила,
ще люлеят над всички небето
птичи песни и гласове...
И ще носят към вас ветровете
новина от живите...
Векове.
Акации през май
Акации през май край мойто село,
и вас ли ви не помни този свят?
Сърцето ми, причестяване приело,
все търси път, а няма път обратно
през времето, през порив и отмалялост
към вашия блестящ хоризонт.
А там живях с най-истинските хора,
повярвали във безконечния живот.
Те до гибелта си помнеха момчето,
комуто небосвода завеща
и полъха вечерен от небето,
и утринния привет на пръстта.
Акации през май, и аз ги помня,
и всичко в мен скърби и до момента
по техните лица с черти иконни
и по очи със святост и горест.
И зная, че и вие с мен скърбите.
И търси път сърцето ми обратно
през времето, през нощите, през дните
към мъдрия ви, само че пропуснат свят.
Вечността
Какво е и каква е
надали ще узнаем.
Начало или край е?
Сух клон, поток безконечен?
В отрязъка от време
с величия и драми
и дава, и лишава.
А път противоположен няма.
Бряг
Пролети, есени, зими -
всичко остана обратно.
Няма и мен да ме има
на следващия ден на белия свят.
Мракът бездънен ще отпусне
тежки, студени криле
И ще е глухо и пусто
в моето родно поле.
Само нощта ще нашепва
нечии тъжни слова,
някакви думи от клетва,
ентусиазъм на млада трева,
единствено листо ще свирука
с гальовен, само че есенен тон,
че ме е имало тука,
че съм си тръгнал отсам...
Май че това е индивидът,
меко зарево, знак
към невървяна пътека,
облак и стихия, и бряг -
бряг или сън, след които
под свечерения свод
всеки най-после се пита
в този ли, в различен ли живот
някой с гласа на капчука
наследник ли бе, наследник или внук,
през вчерашния ден мина оттука
и си отпътува отсам.
Там
Там е пролет в този момент, там е пролет.
Блика бистра планинска вода.
Уморени, след дългия полет
кацат щъркелови ята.
И децата, щастливи, ги срещат
от скалите на речния бряг.
И горят минзухарени свещи
по ливадите в нощния мрак.
Там е пролет... В градината мама
прекопава лехите с цветя.
И с татко ми се връщаме двама
по обичаните наши места.
И след зимния мраз и мъглите,
наизлезли на мокрия път,
всички кучета от махалите
отзивчиво опашки въртят.
И небето над нас се разтваря.
И струи синева, лекост.
Птици търсят гнездата си остарели.
А индивидите - остаряла фантазия...
И се събуждам, благополучен: с ветровете
цяла нощ сред птичи крила
че вървях към местата, където
пролетта е пристигнала.
Пътник
Пътнико, в случай че се спуснеш около слънцето и стъпиш
тук, на третата планета, на планетата Земя,
поклони се на тези, за които пътят свърши
измежду полетата й снежни, в нежната зеленина.
Те са мислили за тебе и през пролетта - ранен жерав -
чакали са с ветровете южни да се зададеш,
гроба им в зеленината избуяла да намериш,
думите им, издълбани в камъка, да разчетеш.
Те са вярвали в индивида, тръгнал самичък към необята
да потърси свои братя по далечни светове
и след време от звездите да се върне на земята,
дъждове да го приспиват, да го будят ветрове.
И по пътищата прашни, измежду градини и дървета
да пролее свойта дълго спотаявана сълза...
Пътнико, върху звездите натрупат пепел вековете,
а Земята още свети с утринната си роса.
Августовски нощи
Обичам тези августовски нощи.
Луна като дъга съня изпива.
От космоса полъхва студ, само че още
и лятото от нас не си отива.
То знойните си дни за път събира,
ръцете ни за довиждане леко близва...
И от небето медната рапира
на есенното слънце ни пронизва.
Роса
Нищо друго не ми остава.
Друга раса крои света.
Друго слънце заран изгрява.
И е друга даже нощта.
Две направления и пътят има.
Криви, прави? Мълчи светът.
Триста души градят, а трима
издигнатото ще разрушат.
А къде е светът оттатъшен
до през днешния ден никой не е разкрил.
Но е тъпо, че няма да бъда
там, където един път съм бил.
Нещо става със земния разсъдък.
Лицемерие и суетност.
А го няма измежду нас Еразъм
за прослава на нелепостта.
Земьо, стине и твойта вътрешност.
Греховете кой ще елементарни?..
Ще прелея два скъпи гроба
и росата ще заблести.
Прозорчета
Под мразовити зимни нощи
или гергьовски дъжд през май
на север някъде към момента
се буди родният ми край.
Оттам до радостни поети
писма изпраща есента,
там селото ми още свети
с две-три прозорчета в нощта.
Там ще ме срещнат, щом почукам
другари и в късен час
измежду облаците ще блещука
звезда вечерница над нас.
Ще нищим цяла нощ орисите
на там живелите преди
и нашите ориси - каквито
за нас животът отреди.
Огнището ще гасне постепенно,
сърцата ще се умълчат
и там живелите от дълго време
във утрото ще се стопят.
И внезапно пред мен Балканът
ще се изправи безмълвен.
И аз пред него ще застана
беззащитен, обезпокоен, само че жив -
жив от това, че в снеговете,
в дъжда, в цъфтежа, в зрелостта
за мен на север още светят
две-три прозорчета в нощта.
Свечеряване
Свечерява над моето село,
здрачава над мойта земя.
И момчето, оттука поело
към света, си е отново вкъщи.
То бе писало в миналото: " Голи
в зной и стихии, в снега и дъжда,
обрисуват два реда тополи
постоянно будния път към града. "
И в този момент този път се завръща,
дълго скитал по белия свят:
ей я родната бащина къща,
ей ги вишните с белия цвят.
Всичко отново е по детски огромно:
върхове, крайбрежия, долини.
Само хората към този момент ги няма -
от предходните нощи и дни.
Тях какви ветрове ги отвяха
по необятния друм на света,
та не помниха родната стряха
и на родната пръст светостта?
Ех, момче, тук се ражда индивидът,
само че за малко и единствено един път,
а умира вечно - ехтене
от отминал в нощта летен дъжд.
А във селското гробище доста
от познатите хора лежат.
И над тях не гори безконечен огън.
И за тях е не запомнил светът.
Ех, момче, шушукам нещо неразбираемо.
А съм самичък, няма никой край мен.
И в близост постепенно угасват
цветовете на днешния ден.
Тук над белия свят здрачава,
над света и над моя живот...
А звездите с най-тежка жарава
озаряват човешкия жанр.
Болка в Раковица
Ще не помни и любов, и завист,
ще не помни и през днешния ден, и преди,
тук остават двата ви гроба
под високите селски звезди.
И когато си отпътувам,
остра болежка пищи в кръвта:
че надали не ви предавам
и ви посвещавам на самотност.
Тук вечно с вас ще останат
единствено трите крайселски чешми,
единствено сянката на Балкана
и дъждът, който добродушно роси
над гробовете, над нивята
и над задачите родни поля.
Ще се пълнят през пролетта гнездата
с бели щъркелови крила,
ще люлеят над всички небето
птичи песни и гласове...
И ще носят към вас ветровете
новина от живите...
Векове.
Акации през май
Акации през май край мойто село,
и вас ли ви не помни този свят?
Сърцето ми, причестяване приело,
все търси път, а няма път обратно
през времето, през порив и отмалялост
към вашия блестящ хоризонт.
А там живях с най-истинските хора,
повярвали във безконечния живот.
Те до гибелта си помнеха момчето,
комуто небосвода завеща
и полъха вечерен от небето,
и утринния привет на пръстта.
Акации през май, и аз ги помня,
и всичко в мен скърби и до момента
по техните лица с черти иконни
и по очи със святост и горест.
И зная, че и вие с мен скърбите.
И търси път сърцето ми обратно
през времето, през нощите, през дните
към мъдрия ви, само че пропуснат свят.
Вечността
Какво е и каква е
надали ще узнаем.
Начало или край е?
Сух клон, поток безконечен?
В отрязъка от време
с величия и драми
и дава, и лишава.
А път противоположен няма.
Бряг
Пролети, есени, зими -
всичко остана обратно.
Няма и мен да ме има
на следващия ден на белия свят.
Мракът бездънен ще отпусне
тежки, студени криле
И ще е глухо и пусто
в моето родно поле.
Само нощта ще нашепва
нечии тъжни слова,
някакви думи от клетва,
ентусиазъм на млада трева,
единствено листо ще свирука
с гальовен, само че есенен тон,
че ме е имало тука,
че съм си тръгнал отсам...
Май че това е индивидът,
меко зарево, знак
към невървяна пътека,
облак и стихия, и бряг -
бряг или сън, след които
под свечерения свод
всеки най-после се пита
в този ли, в различен ли живот
някой с гласа на капчука
наследник ли бе, наследник или внук,
през вчерашния ден мина оттука
и си отпътува отсам.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ