Еврошампионът по борба Анатолий Гуйдя: Не може да станеш добър, ако не си самокритичен
Анатолий Гуйдя е европейски първенец по свободна битка от Рига 2003. Роден е в Молдова, а откакто получава наше поданство печели общо 7 медала за България, в това число и сребро от Мондиал 2007. Бори се също в немската Бундеслига и с три разнообразни тима става първенец – „ Люкенвалде “, „ Аален “ и „ Вайнтгартнер “. Остава на тепиха до 38-годишна възраст (сега е на 41 г.). Има икономическо обучение, само че приключва и Висшия състезателен университет в Кишинев със компетентност „ мениджмънт “. Бивш народен треньор на Молдова, а последните три сезона води представителния тим на Румъния. Шампионът докара своите ученици за шампионата „ Дан Колов – Никола Петров “ тази седмица в „ Асикс Арена “ и даде особено изявление за в. „ Труд.
– Треньорската ви кариера е прекомерно къса, само че на триумфите би завидял даже експерт с дългогодишна процедура. В Рио 2016 изведохте натурализирания руснак Алберт Саритов до първи орден от олимпиада след 28-годишна пауза в свободния жанр за Румъния. Имате и три оценки от европейски шампионати след суша от 4 година Как успяхте?
– Не беше по никакъв начин елементарно. Със Саритов, особено работех последната година преди игрите. В началото имах много проблеми с момчетата. Нямахме триумфи и всеки се оправдаваше с нещо. На един възобновяване му не било на равнище, на различен времето не му стигнало за подготовка… И колкото и да им обяснявах,че ние спортистите сме като воините – би трябвало да излезеш на тепиха и да оставиш там сърцето си. А в случай че загубиш да е почтено, след това успеха ще пристигна бързо. Не го разбираха. Така на един шампионат в Дагестан претърпяха цялостен провал. И взех решение да им покажа. За два дни смъкнах 3 кг и влязох в категорията, а ми оставаше месец до навършването на 39 години. Спечелих 4 срещи, три от които с механически туш. На финала бих по точки и станах първи. Срещата беше последна, кулминационната точка на надпреварата. Още си спомнят за нея (смее се). Дори в локалната преса излязоха заглавия: „ Гуйдя ще избавя тима си “. Всъщност от този момент се трансформираха и връзките ни. Момчетата видяха, че в случай че вложиш сърце, мислене и положиш труд резултатите не закъсняват.
– Освен че им въздействахте чисто психически какво друго променихте в подготовката им. Взехте ли нещо от българската школа?
– Разбира се, та аз за България съм се борил 12 години. Наложих някои промени при осъществяването на разнообразни техники. Преди това румънците залагаха доста на физическата подготовка. Тя е значима, само че би трябвало да е в тъкмо избран миг. Освен това вкарах спортни дневници. Всеки играч да си написа тегло, пулс, кръвно налягане, време за тренировки, контролни битки, победи, загуби, точки….
– А в случай че излъже?
– Лъже себе си. После ще си проличи на тепиха. Това развива самоконтрол. Не може да станеш добър, в случай че не си самокритичен. Между играч и треньор би трябвало да има мощна връзка. Един състезател не е машинка с мускули. Той би трябвало да знае за какво прави обещано нещо и до какъв резултат ще докара. Оттам и връзката ни става по-силно. Треньорът би трябвало да е корав, само че и да е като татко и другар със състезателите си.
– Как се справяте с персоналните треньори. В самостоятелните спортове постоянно има напрежение кой играч да попадне в националния тим и кой не.
– Всичко пиша. Водя прецизна статистика. И аз съм имал такива случаи. И когато желая да си сверим цифрите – отсрещната страна мълчи. Трябва да приказваш с причини, а не с страсти, както и направих. Не може, да вземем за пример, играч да направи 33 тренировки за месец, да отиде на два шампионат, да завоюва 3 срещи и да вземе едвам 3 точки. Всъщност Румънската федерация по битка сега е доста добре структурирана и контролът е извънреден – всеки се регистрира на идващия орган над него. А досегът ми с президента е доста необичаен, в случай че не се наложи да разисквам нещо съществено. В началото на годината пишеш обстоен проект за целия сезон и какви резултати очакваш да получиш. Ако претърпиш неуспех, даваш писмени пояснения тъкмо за къде и какво са изхарчени парите. Всичко се разисква и на общо заседание – влизаме в 9 часа сутринта, а излизаме в 23 часа вечерта.
– Със сигурност следите и българската битка. Къде са ни проблемите?
– Има огромни пропуски в подготовката на подрастващите, да вземем за пример. Липсват млади и добре готови експерти, незадоволителни вложения от страна на страната. Всеки крах е обвързван и с лимитирано финансиране.
– А мотивацията?
– Тя е обвързвана значително с финансирането. Но може един играч доста добре да е обезпечен и да не направи нищо. Основното, несъмнено, е систематична и усърдна работа, без спиране!
– В тима ни към този момент има чеченец, чието мислене много се разграничава от нашето. Али Умарпашаев е пристигнал с задача – да стане първенец и всекидневието му е подчинено на това. В залата е даже в почивни дни….
– Добре ми е прочут този нрав. В Чечня, Дагестан е сърцето на свободната битка. Има напор от борци и изборът е огромен. Там чакат на опашка, с цел да влязат и упражняват в залата. Затова всеки гледа да е прецизен, порядъчен и да се старае, тъй като и за най-малкото ще бъде изпъден и отива на същата тази опашка. Освен това родителите от най-малки възпитават децата си на мъжки темперамент. Бил съм очевидец, по какъв начин момче се оплаква на майка си, че е било бито. Реакцията беше: „ Отивай и се оправяй самичък “. Няма циврене. А бащите доста рядко си разрешават да прегръщат синовете си. Но това не значи, че детето, когато отиде на съревнование, сърцето на таткото не трепва. Напротив. Преживява дружно с него.
– Имате наследник на 5 години, интересува ли се от битка?
– Да, Даниел. Идва с мен в залата, харесва му. Но още е дребен. Нека самичък да направи избора си, както и щерка ми Кристина, която е на 11 години и се занимава с танци. Всъщност фамилията ми живее в Молдова. Там са всичките ни близки и има по-добри условия за тях. А даже и да бяха с мен в Румъния, отново нямаше да сме дружно, тъй като аз непрекъснато съм по лагери или надпревари.
– Имахте предложение да поемете и националния тим на България, не се съгласихте. Защо?
– Дойде в несъответствуващия миг, преди олимпиадата в Рио 2016. Вече бях поел ангажимент с Румъния. А и брат ми Иван се бореше за румънците. Имаше потребност да му оказвам помощ. После той самичък ще се оправи в живота.
– Олимпийският орден е най-големият ви триумф до момента, чувствате ли задоволство?
– Като състезател не съумях да се кача на почетната стълбичка. Три пъти взех квота за игрите и един път отидох. В Лондон 2012 станах десети. Сега в Рио 2016, когато Алберт Саритов взе среброто изпитах в действителност душевно задоволство. И си споделих: Най-накрая съумях! И благодарих на избора си да остана с румънския народен тим. Но не спирам да бленувам, желая още. Искам трофеи от олимпийски игри, от международни и европейски шампионати.
– Треньорската ви кариера е прекомерно къса, само че на триумфите би завидял даже експерт с дългогодишна процедура. В Рио 2016 изведохте натурализирания руснак Алберт Саритов до първи орден от олимпиада след 28-годишна пауза в свободния жанр за Румъния. Имате и три оценки от европейски шампионати след суша от 4 година Как успяхте?
– Не беше по никакъв начин елементарно. Със Саритов, особено работех последната година преди игрите. В началото имах много проблеми с момчетата. Нямахме триумфи и всеки се оправдаваше с нещо. На един възобновяване му не било на равнище, на различен времето не му стигнало за подготовка… И колкото и да им обяснявах,че ние спортистите сме като воините – би трябвало да излезеш на тепиха и да оставиш там сърцето си. А в случай че загубиш да е почтено, след това успеха ще пристигна бързо. Не го разбираха. Така на един шампионат в Дагестан претърпяха цялостен провал. И взех решение да им покажа. За два дни смъкнах 3 кг и влязох в категорията, а ми оставаше месец до навършването на 39 години. Спечелих 4 срещи, три от които с механически туш. На финала бих по точки и станах първи. Срещата беше последна, кулминационната точка на надпреварата. Още си спомнят за нея (смее се). Дори в локалната преса излязоха заглавия: „ Гуйдя ще избавя тима си “. Всъщност от този момент се трансформираха и връзките ни. Момчетата видяха, че в случай че вложиш сърце, мислене и положиш труд резултатите не закъсняват.
– Освен че им въздействахте чисто психически какво друго променихте в подготовката им. Взехте ли нещо от българската школа?
– Разбира се, та аз за България съм се борил 12 години. Наложих някои промени при осъществяването на разнообразни техники. Преди това румънците залагаха доста на физическата подготовка. Тя е значима, само че би трябвало да е в тъкмо избран миг. Освен това вкарах спортни дневници. Всеки играч да си написа тегло, пулс, кръвно налягане, време за тренировки, контролни битки, победи, загуби, точки….
– А в случай че излъже?
– Лъже себе си. После ще си проличи на тепиха. Това развива самоконтрол. Не може да станеш добър, в случай че не си самокритичен. Между играч и треньор би трябвало да има мощна връзка. Един състезател не е машинка с мускули. Той би трябвало да знае за какво прави обещано нещо и до какъв резултат ще докара. Оттам и връзката ни става по-силно. Треньорът би трябвало да е корав, само че и да е като татко и другар със състезателите си.
– Как се справяте с персоналните треньори. В самостоятелните спортове постоянно има напрежение кой играч да попадне в националния тим и кой не.
– Всичко пиша. Водя прецизна статистика. И аз съм имал такива случаи. И когато желая да си сверим цифрите – отсрещната страна мълчи. Трябва да приказваш с причини, а не с страсти, както и направих. Не може, да вземем за пример, играч да направи 33 тренировки за месец, да отиде на два шампионат, да завоюва 3 срещи и да вземе едвам 3 точки. Всъщност Румънската федерация по битка сега е доста добре структурирана и контролът е извънреден – всеки се регистрира на идващия орган над него. А досегът ми с президента е доста необичаен, в случай че не се наложи да разисквам нещо съществено. В началото на годината пишеш обстоен проект за целия сезон и какви резултати очакваш да получиш. Ако претърпиш неуспех, даваш писмени пояснения тъкмо за къде и какво са изхарчени парите. Всичко се разисква и на общо заседание – влизаме в 9 часа сутринта, а излизаме в 23 часа вечерта.
– Със сигурност следите и българската битка. Къде са ни проблемите?
– Има огромни пропуски в подготовката на подрастващите, да вземем за пример. Липсват млади и добре готови експерти, незадоволителни вложения от страна на страната. Всеки крах е обвързван и с лимитирано финансиране.
– А мотивацията?
– Тя е обвързвана значително с финансирането. Но може един играч доста добре да е обезпечен и да не направи нищо. Основното, несъмнено, е систематична и усърдна работа, без спиране!
– В тима ни към този момент има чеченец, чието мислене много се разграничава от нашето. Али Умарпашаев е пристигнал с задача – да стане първенец и всекидневието му е подчинено на това. В залата е даже в почивни дни….
– Добре ми е прочут този нрав. В Чечня, Дагестан е сърцето на свободната битка. Има напор от борци и изборът е огромен. Там чакат на опашка, с цел да влязат и упражняват в залата. Затова всеки гледа да е прецизен, порядъчен и да се старае, тъй като и за най-малкото ще бъде изпъден и отива на същата тази опашка. Освен това родителите от най-малки възпитават децата си на мъжки темперамент. Бил съм очевидец, по какъв начин момче се оплаква на майка си, че е било бито. Реакцията беше: „ Отивай и се оправяй самичък “. Няма циврене. А бащите доста рядко си разрешават да прегръщат синовете си. Но това не значи, че детето, когато отиде на съревнование, сърцето на таткото не трепва. Напротив. Преживява дружно с него.
– Имате наследник на 5 години, интересува ли се от битка?
– Да, Даниел. Идва с мен в залата, харесва му. Но още е дребен. Нека самичък да направи избора си, както и щерка ми Кристина, която е на 11 години и се занимава с танци. Всъщност фамилията ми живее в Молдова. Там са всичките ни близки и има по-добри условия за тях. А даже и да бяха с мен в Румъния, отново нямаше да сме дружно, тъй като аз непрекъснато съм по лагери или надпревари.
– Имахте предложение да поемете и националния тим на България, не се съгласихте. Защо?
– Дойде в несъответствуващия миг, преди олимпиадата в Рио 2016. Вече бях поел ангажимент с Румъния. А и брат ми Иван се бореше за румънците. Имаше потребност да му оказвам помощ. После той самичък ще се оправи в живота.
– Олимпийският орден е най-големият ви триумф до момента, чувствате ли задоволство?
– Като състезател не съумях да се кача на почетната стълбичка. Три пъти взех квота за игрите и един път отидох. В Лондон 2012 станах десети. Сега в Рио 2016, когато Алберт Саритов взе среброто изпитах в действителност душевно задоволство. И си споделих: Най-накрая съумях! И благодарих на избора си да остана с румънския народен тим. Но не спирам да бленувам, желая още. Искам трофеи от олимпийски игри, от международни и европейски шампионати.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ