Анализът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика.

Анализът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна стопанска система.

По традиция, новата година идва с нова, по-висока минимална работна заплата (МРЗ) – този път 610 лв.. Това от своя страна още веднъж възбуди дебата за нейното установяване, а тематиката влезе и в разискванията на синдикатите и работодателите. За следващ път обаче отсъства най-простото и най-хубаво решение – одобряването на автоматизиран и справедлив механизъм за определянето на минималното възнаграждение и елиминирането на ролята както на " обществения разговор ", по този начин и на държавното управление в този развой.

Предложеният в подтекста на към момента необявени (но пък представени в медиите) ограничения, съгласувани от синдикатите и работодателите, нов метод допуска диференциация на минималната работна заплата на две нива – в границите на обособените браншове на стопанската система и съгласно най-високата степен на приключено обучение на служащия. По този метод, евентуално,

минималната заплата на висшистите в ИТ отрасла би била сензитивно по-висока

от тази на среднистите в индустрията.

Предложението за смяна на минималното възнаграждение – от едно ниво за стопанската система към голям брой секторни такива, съчетано с елиминирането на минималните осигурителни приходи е стъпка напред. Има обаче няколко значими условия, които няма да бъдат повлияни от него:

– Отрицателните резултати на минималната заплата в България са най-видими на районно ниво. Докато във водещите стопански центрове МРЗ покрива 30-35% от междинната заплата, и затова не съставлява особена спънка пред достъпа до пазара на труда, то в някои области надвишава 50%, което слага съвсем

непостижими упования пред младите служащи или тези с ниска подготовка.

Докато някои браншове (високотехнологичните най-вече) са съсредоточени в областите, където повишението на МРЗ не основава обилни проблеми, то други са разпръснати из цялата страна и работят в изискванията на доста разнообразни локални трудови пазари. По тази причина е много евентуално секторното установяване на минималното възнаграждение да не успее да преодолее районните разлики, изключително в промишлеността.

– Секторното установяване на МРЗ работи в страни с доста високо синдикално покритие и обичаи в добре работещ и потребен обществен разговор. В България обаче прекомерно постоянно сме очевидци на обстановки, в които разговорът сред работодатели и синдикати се разпада, и се постанова намесата на страната по основни въпроси, включително определянето на минималното възнаграждение. Раздробяването на дебата за МРЗ в обособените браншове основава риск от включването на държавното управление на още по-микро равнище в определянето на базовите заплати по браншове там, където общественият разговор не реализира единодушие.

– Въвеждането на учебен детайл в определянето на МРЗ визира казуса с достъпа на младежите до пазара на труда единствено до известна степен. Допускайкиq че множеството младежи намират първата си работа още в миг, в който имат единствено приблизително обучение,

по-ниските минимални заплати за среднистите биха улеснили достъпа им до работни места.

За изчакалите завършването на висшето си обучение обаче неналичието на опит, съчетана с по-висока МРЗ за висшистиq ще се окаже още по-тежко затруднение. Не е без значение и опцията (днес действителност за мнозина) хора с висше обучение да правят работа, която изисква приблизително, когато диференциацията в минималното възнаграждение също би могла да сътвори проблем както с достъпа, по този начин и със заледяване на пазара.

– Нито отрасловата, нито просветителната диференциация на МРЗ вземат решение казуса с продуктивността на труда и връзката ѝ със заплатите. И до момента в който това не е проблем за високопроизводителните служащи, защото заплатите им непроменяемо ще са доста над минималните, то залагането на висока секторна минимална заплата лимитира достъпа на (понастоящем) нископроизводителни служащи до браншове с другояче висока добавена стойност на ангажиран.

– Не се адресират проблемите на така наречен клас прослужено време. Няма да ги преглеждаме в детайли, само че защото изкривяванията, които той основава са директно свързани с минималното възнаграждение, подсещаме за тях.

Имайки това поради, накъде би трябвало да се насочи дебатът за минималната работна заплата? Далеч по-смелата (и подходяща) мярка би била

въвеждането на макроикономически механизъм за определянето ѝ,

който да замести всички договаряния и административни намеси. Позитивите от подобен метод са повече от явни:

– Отчитат се обективните промени в макроикономическите условия, които въздействат директно на пазара на труда. В положителни години с напредък и висока претовареност минималната заплата гладко се повишава, в условия на рецесия или по-ниска икономическа интензивност растежът ѝ се задържа за оптимално опазване на заетостта;

– Взема се поради действителната динамичност на продуктивността на труда и растежа на междинните заплати;

– Разпадът на обществения разговор не води до автоматизирани, и постоянно популистки, административни решения;

– Елиминират се инструментите за политическа и административна интервенция

в изискванията на трудовия пазар и фаворизирането на браншове и региони;

Разбира се, остават отворени доста въпроси. Кои знаци ще бъдат включени в механизма за МРЗ? Ще има ли " отстъпка " за младежите, които занапред търсят първата си претовареност? Ще има ли районен аспект на диференциация и какъв брой ще е мощен? Тези и доста други питания би трябвало да намерят своя отговор преди да изградим работещ механизъм, само че преимуществата на използването на подобен са прекомерно доста, с цел да се насочим вместо това към половинчати решения, обречени след година-две да ни върнат още веднъж към диалози за това по какъв начин да дефинираме МРЗ.