АЛИСИЯ САНЧА: Пазя хубави спомени за детството ми тук
АЛИСИЯ ХОСЕ САНЧА-НАХТИГАЛ е родена в София през 1950 година в фамилията на испанския художник Хосе Санча и журналистката Анелия Стоянова-Санча, щерка на писателя Людмил Стоянов. Следва сценография и живопис в Берлин при проф. Петер Янсен. Живее във Виена като свободен художник - сценограф и илюстратор. Има двама синове - Аарон и Бенямин, който също е художник. За първи път в София прави галерия под наслов " Музика за птици, или когато парадоксът стане реалност " в изложба " Арте " през 2017 година Алисия ни връща към градината на Рая. Изложбата " От Малага до Виена, минавайки през София " включва произведения на представители на семейството Санча от XIX в. до през днешния ден. Тя може да се прегледа от 5 юни до 7 юли в Националната галерия/Двореца, пл. " Ал. Батенберг I ". В нея са включени творби на Алисия, на нейния наследник Бенямин, татко й Хосе Санча и дядо й Франсиско Санча Ленго.
- Поводът за тази галерия? Често ли идвате в България?
- В последните 10 години всяка година се връщам за няколко месеца и последователно се роди концепцията да създадем галерия. Запознах се с Аксиния Джурова, която е познавала татко ми и е откривала негови изложения. Оформи се план на част от семейството да се разбере от кое място идва родът на Хосе Санча. Сега ще покажем няколко произведения и от неговия татко, и геният къде е отишъл - при мен и моя наследник. Ние сме 4 генерации художници. Някои от нас не са се срещали - аз да вземем за пример не познавам дядо си, който е умрял в затвор през 1936 година А моят наследник беше доста дребен, когато татко ми умря. Любовта към изобразителното изкуство в моята фамилия се е предавала от потомство на потомство. Зрителите ще видят мои картини, както и графики, керамика и статуя на сина ми Бенямин, на татко ми Хосе и дядо Франсиско и няколко рисунки на брата на дядо ми.
- 9-годишна сте отпътували от родината на майка си - България, какво си спомняте от това време?
- Баща ми работеше в Сатиричния спектакъл, беше художник и сценограф. Той е измежду създателите на театъра и е създател на неговото лого " Кукерчето с камшика ". Татко е обвързван и с първите стъпки на българското кино. Работи с едни от най-изявените му създатели като Боян Дановски, Захари Жандов, Валери Петров и Анжел Вагенщайн. Участва като художник във филмите " Септемврийци ", първия пъстър филм " Точка първа " (1955), " Земя ", " Звезди " (1959) - копродукция на България и Германска демократична република, по сюжет на Вагенщайн, отличен на кинофестивала в Кан. Майка не ме пускаше да отивам на детска градина, тъй като споделяше, че там децата изглупяват. Татко ме влачеше със себе си - там, където работеше сега. Това беше прелестна детска градина. Имам единствено хубави мемоари за детството ми в България. На 9 години заминахме за Източен Берлин - тогава беше много тъмно място. Храната, времето, хората бяха доста по-различни от тези в България. Всичко се промени, като се преместихме.
- Кога за първи път се върнахте?
- Първите години, до момента в който дядо ми Людмил беше жив, се връщахме до 1963 година Тогава моите родители отидоха в Испания, а мен ме пратиха в Лондон при родственици. И оттова да пристигам в България беше мъчно по това време. Така че се върнах за първи път чак преди 10 години, и то по печален мотив - умря вуйчо Юлий Стоянов, който бе кинорежисьор, документалист.
- Как се почувствахте тогава?
- Помислих, че България ще ми бъде непозната, откакто съм живяла доста малко време. Но се учудих, че напълно не беше непознато място, а се почувствах извънредно вкъщи си. Това не значи, че всичко ми подхожда, както и вкъщи не всичко ми харесва. Моята майка постоянно ми е разказвала на български, в това число и за нейното детство и по какъв начин са изглеждали нещата тогава. Когато се разхождах по улиците, имах възприятието, че майка върви зад мен - виждах това, което тя ми описваше, чувах гласа й. Идвала съм и една година преди измененията, тъй като майка беше болна и тук я лекуваха...
- Какво ви прави усещане в този момент? Какво се е трансформирало съгласно вас?
- Това е огромна тематика за диалог. От една страна, се усеща отвореност, хората могат да пътуват свободно, да посещават други страни. Тъжното е, че младите не намират задоволително благоприятни условия да се развиват в родината си и вършат кариера в чужбина. Това е огромен проблем. В Благоевград има едно учебно заведение, което носи името на дядо ми Людмил Стоянов, то е за непознати езици и нови медии и е доста сполучливо. Но откакто приключват доста от възпитаниците му отиват зад граница. Жалко, тъй като България е красива страна, с интелигентни хора, които обаче не остават тук.
- Вашият гений е унаследен, единият ви наследник също рисува. Той гостувал ли е в България?
- Сега за първи път идва за изложбата. И доста се надявам, че ще му хареса. Големият ми наследник пристигна преди 10 години с мен и доста му хареса, видя и Ковачевица, родното място на дядо.
- Рисували сте през целия си живот - занимавали сте се със сценография, живопис, илюстрация. Това ли е вашето предопределение?
- По едно време даже работих във Виена в една лудница - с тези хора рисувах там, тъй че съм привикнала на всевъзможни странни обстановки. От 40 години съм в Австрия, толкоз дълго на никое място не съм живяла. Пребивавала съм още в Източен Берлин, Лондон, Испания... Имах три паспорта. Чувствам се българка, испанка и австрийка. В взаимозависимост от това къде се намирам тази част у мен най се ускорява. Като млада мислех, че би трябвало да се самоопределя, само че в този момент се усещам вкъщи на доста места и се веселя.
- У нас един създател единствено с изкуство не може да се устоя, по какъв начин е при вас?
- Навсякъде е мъчно. Малко хора се оправят и оцеляват единствено с изобразяване. Нужни са известна доза и шанс, и непримиримост, и безрезервност. Да имаш възприятието, че това ти е животът.
Изложбата може да бъде забавна за младежи, студенти, които в този момент следват изобразително изкуство, да видят по какъв начин семеен поминък се предава и развива от потомство на потомство. Опитах се да обясня на моя наследник, който рисува, че това е доста хубава специалност, само че има и сложни страни. Не съумях да го разколебая и той стана художник и ваятел.
- Какви сюжети засягате в творчеството си?
- Реалистични са дотолкова, че обектите в моите картини се виждат какви са - да вземем за пример светулки, сърни, маса, само че там нещо се случва, което не е доста реалистично. Опитвам се да дам материал за фантазията на този, който гледа творбата, с цел да измисли някаква друга история, да види друга " картина ". Рисувам градини като тази в Ковачевица, има най-различни форми. Японците да вземем за пример имат градини от камъни... Тя е знак на хубавото в индивида, който би трябвало да я гледа, да я пои, да я пази. Ако всеки се грижи за градината си, светът би бил по-хубаво място за живеене. Другата тематика - градината, влиза в интериора на къщата - поради това по какъв начин живеем и си украсяваме стаята, масата, с цветя, животинки... Природата ни е близка и ние сме част от нея.
Изложбата се реализира със съдействието на Испанския институт " Сервантес " в София, на австрийското посолство у нас. Публиката ще види близо 100 произведения на четиримата създатели, има и подбрани от фондовете на Националната изложба и СГХГ, както и от персонални сбирки на другари и близки.
- Поводът за тази галерия? Често ли идвате в България?
- В последните 10 години всяка година се връщам за няколко месеца и последователно се роди концепцията да създадем галерия. Запознах се с Аксиния Джурова, която е познавала татко ми и е откривала негови изложения. Оформи се план на част от семейството да се разбере от кое място идва родът на Хосе Санча. Сега ще покажем няколко произведения и от неговия татко, и геният къде е отишъл - при мен и моя наследник. Ние сме 4 генерации художници. Някои от нас не са се срещали - аз да вземем за пример не познавам дядо си, който е умрял в затвор през 1936 година А моят наследник беше доста дребен, когато татко ми умря. Любовта към изобразителното изкуство в моята фамилия се е предавала от потомство на потомство. Зрителите ще видят мои картини, както и графики, керамика и статуя на сина ми Бенямин, на татко ми Хосе и дядо Франсиско и няколко рисунки на брата на дядо ми.
- 9-годишна сте отпътували от родината на майка си - България, какво си спомняте от това време?
- Баща ми работеше в Сатиричния спектакъл, беше художник и сценограф. Той е измежду създателите на театъра и е създател на неговото лого " Кукерчето с камшика ". Татко е обвързван и с първите стъпки на българското кино. Работи с едни от най-изявените му създатели като Боян Дановски, Захари Жандов, Валери Петров и Анжел Вагенщайн. Участва като художник във филмите " Септемврийци ", първия пъстър филм " Точка първа " (1955), " Земя ", " Звезди " (1959) - копродукция на България и Германска демократична република, по сюжет на Вагенщайн, отличен на кинофестивала в Кан. Майка не ме пускаше да отивам на детска градина, тъй като споделяше, че там децата изглупяват. Татко ме влачеше със себе си - там, където работеше сега. Това беше прелестна детска градина. Имам единствено хубави мемоари за детството ми в България. На 9 години заминахме за Източен Берлин - тогава беше много тъмно място. Храната, времето, хората бяха доста по-различни от тези в България. Всичко се промени, като се преместихме.
- Кога за първи път се върнахте?
- Първите години, до момента в който дядо ми Людмил беше жив, се връщахме до 1963 година Тогава моите родители отидоха в Испания, а мен ме пратиха в Лондон при родственици. И оттова да пристигам в България беше мъчно по това време. Така че се върнах за първи път чак преди 10 години, и то по печален мотив - умря вуйчо Юлий Стоянов, който бе кинорежисьор, документалист.
- Как се почувствахте тогава?
- Помислих, че България ще ми бъде непозната, откакто съм живяла доста малко време. Но се учудих, че напълно не беше непознато място, а се почувствах извънредно вкъщи си. Това не значи, че всичко ми подхожда, както и вкъщи не всичко ми харесва. Моята майка постоянно ми е разказвала на български, в това число и за нейното детство и по какъв начин са изглеждали нещата тогава. Когато се разхождах по улиците, имах възприятието, че майка върви зад мен - виждах това, което тя ми описваше, чувах гласа й. Идвала съм и една година преди измененията, тъй като майка беше болна и тук я лекуваха...
- Какво ви прави усещане в този момент? Какво се е трансформирало съгласно вас?
- Това е огромна тематика за диалог. От една страна, се усеща отвореност, хората могат да пътуват свободно, да посещават други страни. Тъжното е, че младите не намират задоволително благоприятни условия да се развиват в родината си и вършат кариера в чужбина. Това е огромен проблем. В Благоевград има едно учебно заведение, което носи името на дядо ми Людмил Стоянов, то е за непознати езици и нови медии и е доста сполучливо. Но откакто приключват доста от възпитаниците му отиват зад граница. Жалко, тъй като България е красива страна, с интелигентни хора, които обаче не остават тук.
- Вашият гений е унаследен, единият ви наследник също рисува. Той гостувал ли е в България?
- Сега за първи път идва за изложбата. И доста се надявам, че ще му хареса. Големият ми наследник пристигна преди 10 години с мен и доста му хареса, видя и Ковачевица, родното място на дядо.
- Рисували сте през целия си живот - занимавали сте се със сценография, живопис, илюстрация. Това ли е вашето предопределение?
- По едно време даже работих във Виена в една лудница - с тези хора рисувах там, тъй че съм привикнала на всевъзможни странни обстановки. От 40 години съм в Австрия, толкоз дълго на никое място не съм живяла. Пребивавала съм още в Източен Берлин, Лондон, Испания... Имах три паспорта. Чувствам се българка, испанка и австрийка. В взаимозависимост от това къде се намирам тази част у мен най се ускорява. Като млада мислех, че би трябвало да се самоопределя, само че в този момент се усещам вкъщи на доста места и се веселя.
- У нас един създател единствено с изкуство не може да се устоя, по какъв начин е при вас?
- Навсякъде е мъчно. Малко хора се оправят и оцеляват единствено с изобразяване. Нужни са известна доза и шанс, и непримиримост, и безрезервност. Да имаш възприятието, че това ти е животът.
Изложбата може да бъде забавна за младежи, студенти, които в този момент следват изобразително изкуство, да видят по какъв начин семеен поминък се предава и развива от потомство на потомство. Опитах се да обясня на моя наследник, който рисува, че това е доста хубава специалност, само че има и сложни страни. Не съумях да го разколебая и той стана художник и ваятел.
- Какви сюжети засягате в творчеството си?
- Реалистични са дотолкова, че обектите в моите картини се виждат какви са - да вземем за пример светулки, сърни, маса, само че там нещо се случва, което не е доста реалистично. Опитвам се да дам материал за фантазията на този, който гледа творбата, с цел да измисли някаква друга история, да види друга " картина ". Рисувам градини като тази в Ковачевица, има най-различни форми. Японците да вземем за пример имат градини от камъни... Тя е знак на хубавото в индивида, който би трябвало да я гледа, да я пои, да я пази. Ако всеки се грижи за градината си, светът би бил по-хубаво място за живеене. Другата тематика - градината, влиза в интериора на къщата - поради това по какъв начин живеем и си украсяваме стаята, масата, с цветя, животинки... Природата ни е близка и ние сме част от нея.
Изложбата се реализира със съдействието на Испанския институт " Сервантес " в София, на австрийското посолство у нас. Публиката ще види близо 100 произведения на четиримата създатели, има и подбрани от фондовете на Националната изложба и СГХГ, както и от персонални сбирки на другари и близки.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ