5 истории на актрисата Александра Василева
АЛЕКСАНДРА ВАСИЛЕВА е в ролята на „ драматическа актриса “ в спектакъла на Народния спектакъл „ Нова земя “ по Иван Вазов. Точно такава е тя и в цялото си професионално съществуване: drama queen, която експресивно рисува облиците – с очи, с гримаса, с тяло, с глас.
На сцената, без да желае, Александра постоянно случва рискови истории, непредвидени по създател. Проливала е кръвта на Владо Карамазов, чупейки кристална чаша в главата му като Настася Филиповна в „ Идиот “ по Достоевски. Прекъсвала е зрелище, с цел да не припадне в двуместния костюм, в който дружно с друга колежка я е напъхал личният й брачен партньор Григор Антонов в режисьорския си дебют с „ БиФем “ от Людмила Петрушевска. Има и цялостен куп други, само че те са архивирани за поколенията, а в този момент актрисата към момента е във въртопа от впечатления от скорошни пътувания по света и под въздействие на последното си преобразяване на сцената – Мунчо в „ Народът на Вазов “, което й донесе номинация „ Аскеер 2022 “ за поддържаща женска роля. Не завоюва премията, само че „ Аскеери “ тя си има, и то за водещи функции – цели два.
1. Как да (не) сключиш брак в Италия
По време на подготовките за спектакъла „ Народът на Вазов “ се „ сдушихме “ с колежките, които излязоха пичове, и напълно непринудено взехме решение да заминем някъде. И се озовах в Италия за пръв път в живота си. Параскева Джукелова, която е доста оправна в тия работи, незабавно откри самолетни билети, резервира места за спане в Бари. В Пулия обиколихме Алберобело с трулите, Полиняно а маре и каменния град Матера, където са снимани „ Страстите Христови “, някои филми за Джеймс Бонд и така нататък С Паци, Ева Тепавичарова и Жорета Николова се оказахме подобаваща група за пътувания. Има ли повече от двама, силите са разнообразни и аз нормално поемам функционалността на балансьор. Страшно се забавлявахме. Веднъж се паркирахме до стената на една огромна катедрала в Бари и пяхме национални песни. Ръкопляскаха ни. Мислехме да сложим и шапка за монети, но не посмяхме… За малко не оженихме Параскева Джукелова там. На един мост някакъв италианец грубо се влюби в нея от пръв взор, пресече моста, срещна я с децата си. Каза им: „ Откъде да знаете, това може да е бъдещата ви майка! “… Е, много ме заглеждаха и мен. Жорета се майтапеше: „ Александра, ти в случай че останеш тука повече, до един месец ще сключиш брак “. Навсякъде „ Bellissime signore! “, на всички места ти обръщат внимание и гледат да ти оказват помощ.
След това аз хванах самолета и отидох при Григор и Арлина (съпруга и дъщерята на актрисата – ученичка в Художествената гимназия, б.р.), които бяха в Рим, и с тях посетихме Флоренция за 4 дни. Това, което ще ми остане вечно в главата, е статуята на Давид на Микеланджело – съвършенство, което можеш да наблюдаваш с часове. Арлина залепна за него и не искаше да си върви: рисува го начело, рисува го отзад… Спокойствието, което излъчва Давид, преди да убие Голиат, е позиция към живота, която бих желала да усвоя и аз – със смелостта, с неналичието на подозрение. В Италия усетих и още нещо: по какъв начин от толкоз доста хубост човек може да стане устойчив към красотата…
2. Как да (не) те опандизят в Япония
За пръв път бях и в Япония – със спектакъла „ Калигула “ на Диана Добрева. Бяхме поканени на един от 3-те най-авторитетни международни театрални фестивала – в град Шизуока. Бяха селектирали единствено 5 представления от целия свят: като чуеш тая информация, настръхваш. Беше някакво велико странствуване, незабравимо и мъчно, с доста трудности. За да влезеш в Япония, би трябвало да изтеглиш 3-4 приложения, с които да те наблюдават поради обстановката с Covid-19, и телефонът ти би трябвало да е непрекъснато включен. Оттук тръгнахме с негативни PSR-и, а на летището в Токио основният ни воин – Динката (Деян Донков), баш Калигула, даде позитивен резултат. Той се опита да помоли за втори тест, тъй като беше здрав като пушка: първо му споделиха да, добре, след половин час се върнаха и споделиха: " не може ". Затвориха го седмица в един хотел на летището, без да се отварят прозорците (защото имало доста самоубийства), без да е позволено да се пие алкохол, да се пушат цигари… Динката, горкичкият, като стоик устоя и след карантината съвсем непосредствено отиде на сцената. Като се замисля, аз не бих издържала: привикнала съм всеки ден да пропътувам по 10 км пешком и да пуша по 2 кутии. Нещо щеше да стане с душeвността ми. Аз там в случай че поживея 1-2 месеца, ще ме опандизят сигурно.
В Япония инспекциите са доста строги. Например по дългия кулоар в летището на всеки 5 м има по един японец, който те упътва с реверанс накъде да вървиш, а то просто няма по какъв начин да кривнеш. И ти желае всички документи, а те са цяла педя дебели. Ти ги показваш всичките и попълваш всякакви работи. На идващия пост след 5 м – същото. В страната на никое място не се пуши по улицата – счита се за срамно. Пушат единствено в едни тъмни плексигласови пространства, прави като осъдени, тъкмо върху едни нарисувани краченца. Държавата има политика за битка с тютюнопушенето и с боклука. Никъде не можеш да видиш отпадък, само че и на никое място не можеш да видиш кофа за отпадък. Ще си призная, че аз нарушавах възбраните, криех се, пушех и на улицата с възприятието, че съм огромен измекяр, тъй като не се приема добре това. Но в това време, както въобще не се пуши, към 6-7 ч. падат всевъзможни бариери, хората се изнасят пред заведенията, на маси се поставят пепелници и всички се напиват – избиват 12-часовия работен ден.
Страшно съм впечатлена от японците като отношение към другия – те не живеят поради себе си, а с цел да са в услуга на обществото, на останалите да им е добре – никакво възприятие за его. В Нара – града с третия по величина Буда в света, голям и златен, един човек още от влака се прикачи за нас, остави си уговорките, пристигна да ни развежда, с цел да не се изгубим. Въпреки че не говореше никакъв британски – единствено с гугъл преводач понякога споделяше по нещо… Нара е град, цялостен със сърни, които живеят измежду хората: когато ги храниш със специфичната храна, предопределена за тях, те стартират да ти се кланят като японци, с цел да ти благодарят. Просто потресаващо!
3. Как се вършат за 3 дни фон и костюми за „ Калигула “
Както си пътешествахме из Япония, не подозирахме какво ни чака. А ни чакаше вестта, която един ден ни заяви Диана Добрева: няма да дойде нито декорът за „ Калигула “, нито костюмите ще дойдат, тъй като са карантинирани в Шанхай поради някакъв нов, доста рисков вариант на вируса. Аз се отчаях – значи просто се разхождаме там като някакви екскурзианти. Обаче Диана, която е безусловно желязо, отишла в театъра в Шизуока и ги уверила: " няма да се притеснявате, все пак ние ще играем – без фон и без костюми ". И те полудели от благополучие. И споделили: " тогава пък ние ще ви изработим нов фон и ще ви ушием нови костюми " (по видео и фотоси от спектакъла – б.р.).
За 3 дни те направиха върху тяхната сцена чисто нова голяма сцена 25 на 15 м – два пъти по-голяма от тази в Народния, с цел да ни обезпечат „ пропадалото “ на Калигула, в което играе Деян. Изградиха я от супердебели дървени материали. А аз имах възприятието, че за всеки от нас има лична шивачка, работеха бързо, като пчелички, и не се оплакваха. Представленията минаха съвършено, макар че 70% от състава на постановката бяха нови хора, тъй като някои от младите сътрудници са по други театри и не ги пуснаха да пътуват, други не можаха, тъй като им липсваше третата бустерна доза ваксина.
В един миг си споделих: " единствено Диана е способна на такова самоуверено нещо! " Не се уплаши тая жена. Оказа се, че човешкият дух е над всичко. Японците ужасно доста харесаха спектакъла: на премиерата 6 пъти ни извикаха на бис с ръце над главата – там не стават прави, когато ръкопляскат, тъй като считат, че феновете би трябвало да седят по-ниско от актьорите. Деян игра като звяр. Нямам спомен какво съм правила тогава, само че цялото ми тяло дълго по-късно бе в синини, Деян беше същият.
В Шизуока имахме 3 представления – едното беше сякаш генерална подготовка в деня на премиерата, само че се разбра, че тамошните артисти са го гледали, без ние да знаем, и когато най-после заръкопляскаха, осъзнахме, че сме имали аудитория и на единствената ни подготовка. Никога няма да не помни това турне. Чудо, някакво знамение! Надяваме се след този величествен триумф (не обичам да се фукам, само че беше в действителност така) да се отприщят и други пътища за „ Калигула “ и да се върне в репертоара на Народния спектакъл, където 2 години не се игра поради пандемията. Има дълбочина и сърце това зрелище!
4. Балканска рецесия
Всеки от нас мина в Япония през някаква балканска кризица от недоумение. Една колежка да вземем за пример желае да заплати с карта в магазин за козметика, само че те не я схващат и стартират да носят нови гримове, с цел да я гримират с тях. Тя отново изяснява на британски, те още веднъж не я схващат и доста обезпокоени й носят още и още. В последна сметка тя зарязва всичко и си потегля. А японката от магазина изпада в суматоха, тъй като желае ти да си удовлетворен.
Аз самата също стигнах до нервност с едни пици. Японската храна е доста особена, със мощен усет и мирис: дават ти една разграфена тарелка и тук едно топче, там – бобче, там – царевичка, след това друго топче, и ти не знаеш какво е. Храната им е извънредно чиста, а ние, нали сме привикнали с отпадъци, стартира да ни омръзва. Тогава видях тия мънички късчета пици, които да си слагаш в чинийка. Но дамата там взе да ми приказва на японски – очевидно не е просто да си вземеш и да ги платиш, искаше да ми изясни по какъв път би трябвало да мина, с цел да си ги купя. Опитах да се разберем на британски – тя продължи да ме направлява на японски. Накрая ми писна и споделих, че се отхвърлям от пиците.
Малките там обаче приказват британски. В оня храм с огромния Буда, където влязох като в захлас, внезапно слушам отвред напълно тихичко: „ Hello, hello, hello… “. Отначало мислех, че ми се причува. После се обърнах и ги видях: дребни, сладки япончета, ученичета, с съвършени униформи, ме поздравяват. И аз им споделям: „ Hello, how are you? “, а те: „ Fine, thank you. And you? “. Просто грубо! Нашият сътрудник Стефан Къшев се срещна в Шизуока с един японец, говорещ британски, и се сприятелиха. Къшев му разказал по какъв начин живеем тук свинската, че се пуши на всички места, че се прави всичко – този се пулел и не можел да повярва. Накрая споделил, че желае да пристигна да живее у нас! Явно и на тях им идва допълнително дисциплината…
5. Кой беше тоя Мунчо?!
С ролята на Мунчо в „ Народът на Вазов “ куриозите потеглиха още от премиерата. След нея съвсем никой не ме поздрави. Включително и проф. Пламен Марков, който ме подмина в коридора на Народния. Викам си: Боже, несъмнено не е харесал представлението… В 12 без 15 през нощта той ми звъни по телефона, откакто питал сценографа Мира Каланова: „ Откъде го намерихте това джудже, което играе Мунчо? “. И ми споделя: „ В режисьорската ми процедура такова нещо просто не ми се е случвало – да не позная артист! А съм те гледал 100 пъти… “. Голям комплимент, на който доста се кефех.
Имаше и един напряко необикновен случай. Режисьорката Диана Добрева ме курдисва „ на златото “ до ложата да седнал съм, до момента в който влизат феновете, и аз имам самобитен моноспектакъл от 15 минути там, преди същинското зрелище да стартира. И един път шефът (тогава към момента Мариус Донкин – б.р.) получава есемес от свои другари в публиката: че в театъра се е промъкнал някакъв клошар, който вероятно може да провали спектакъла, та да се вземат нужните ограничения! И не беше смешка, не. После шефът дълго показваше есемеса на сътрудниците. Да играя Мунчо: не съм сънувала, че и до такава степен ще стигна, ха-ха…
Записа: ИРИНА ГИГОВА
На сцената, без да желае, Александра постоянно случва рискови истории, непредвидени по създател. Проливала е кръвта на Владо Карамазов, чупейки кристална чаша в главата му като Настася Филиповна в „ Идиот “ по Достоевски. Прекъсвала е зрелище, с цел да не припадне в двуместния костюм, в който дружно с друга колежка я е напъхал личният й брачен партньор Григор Антонов в режисьорския си дебют с „ БиФем “ от Людмила Петрушевска. Има и цялостен куп други, само че те са архивирани за поколенията, а в този момент актрисата към момента е във въртопа от впечатления от скорошни пътувания по света и под въздействие на последното си преобразяване на сцената – Мунчо в „ Народът на Вазов “, което й донесе номинация „ Аскеер 2022 “ за поддържаща женска роля. Не завоюва премията, само че „ Аскеери “ тя си има, и то за водещи функции – цели два.
1. Как да (не) сключиш брак в Италия
По време на подготовките за спектакъла „ Народът на Вазов “ се „ сдушихме “ с колежките, които излязоха пичове, и напълно непринудено взехме решение да заминем някъде. И се озовах в Италия за пръв път в живота си. Параскева Джукелова, която е доста оправна в тия работи, незабавно откри самолетни билети, резервира места за спане в Бари. В Пулия обиколихме Алберобело с трулите, Полиняно а маре и каменния град Матера, където са снимани „ Страстите Христови “, някои филми за Джеймс Бонд и така нататък С Паци, Ева Тепавичарова и Жорета Николова се оказахме подобаваща група за пътувания. Има ли повече от двама, силите са разнообразни и аз нормално поемам функционалността на балансьор. Страшно се забавлявахме. Веднъж се паркирахме до стената на една огромна катедрала в Бари и пяхме национални песни. Ръкопляскаха ни. Мислехме да сложим и шапка за монети, но не посмяхме… За малко не оженихме Параскева Джукелова там. На един мост някакъв италианец грубо се влюби в нея от пръв взор, пресече моста, срещна я с децата си. Каза им: „ Откъде да знаете, това може да е бъдещата ви майка! “… Е, много ме заглеждаха и мен. Жорета се майтапеше: „ Александра, ти в случай че останеш тука повече, до един месец ще сключиш брак “. Навсякъде „ Bellissime signore! “, на всички места ти обръщат внимание и гледат да ти оказват помощ.
След това аз хванах самолета и отидох при Григор и Арлина (съпруга и дъщерята на актрисата – ученичка в Художествената гимназия, б.р.), които бяха в Рим, и с тях посетихме Флоренция за 4 дни. Това, което ще ми остане вечно в главата, е статуята на Давид на Микеланджело – съвършенство, което можеш да наблюдаваш с часове. Арлина залепна за него и не искаше да си върви: рисува го начело, рисува го отзад… Спокойствието, което излъчва Давид, преди да убие Голиат, е позиция към живота, която бих желала да усвоя и аз – със смелостта, с неналичието на подозрение. В Италия усетих и още нещо: по какъв начин от толкоз доста хубост човек може да стане устойчив към красотата…
2. Как да (не) те опандизят в Япония
За пръв път бях и в Япония – със спектакъла „ Калигула “ на Диана Добрева. Бяхме поканени на един от 3-те най-авторитетни международни театрални фестивала – в град Шизуока. Бяха селектирали единствено 5 представления от целия свят: като чуеш тая информация, настръхваш. Беше някакво велико странствуване, незабравимо и мъчно, с доста трудности. За да влезеш в Япония, би трябвало да изтеглиш 3-4 приложения, с които да те наблюдават поради обстановката с Covid-19, и телефонът ти би трябвало да е непрекъснато включен. Оттук тръгнахме с негативни PSR-и, а на летището в Токио основният ни воин – Динката (Деян Донков), баш Калигула, даде позитивен резултат. Той се опита да помоли за втори тест, тъй като беше здрав като пушка: първо му споделиха да, добре, след половин час се върнаха и споделиха: " не може ". Затвориха го седмица в един хотел на летището, без да се отварят прозорците (защото имало доста самоубийства), без да е позволено да се пие алкохол, да се пушат цигари… Динката, горкичкият, като стоик устоя и след карантината съвсем непосредствено отиде на сцената. Като се замисля, аз не бих издържала: привикнала съм всеки ден да пропътувам по 10 км пешком и да пуша по 2 кутии. Нещо щеше да стане с душeвността ми. Аз там в случай че поживея 1-2 месеца, ще ме опандизят сигурно.
В Япония инспекциите са доста строги. Например по дългия кулоар в летището на всеки 5 м има по един японец, който те упътва с реверанс накъде да вървиш, а то просто няма по какъв начин да кривнеш. И ти желае всички документи, а те са цяла педя дебели. Ти ги показваш всичките и попълваш всякакви работи. На идващия пост след 5 м – същото. В страната на никое място не се пуши по улицата – счита се за срамно. Пушат единствено в едни тъмни плексигласови пространства, прави като осъдени, тъкмо върху едни нарисувани краченца. Държавата има политика за битка с тютюнопушенето и с боклука. Никъде не можеш да видиш отпадък, само че и на никое място не можеш да видиш кофа за отпадък. Ще си призная, че аз нарушавах възбраните, криех се, пушех и на улицата с възприятието, че съм огромен измекяр, тъй като не се приема добре това. Но в това време, както въобще не се пуши, към 6-7 ч. падат всевъзможни бариери, хората се изнасят пред заведенията, на маси се поставят пепелници и всички се напиват – избиват 12-часовия работен ден.
Страшно съм впечатлена от японците като отношение към другия – те не живеят поради себе си, а с цел да са в услуга на обществото, на останалите да им е добре – никакво възприятие за его. В Нара – града с третия по величина Буда в света, голям и златен, един човек още от влака се прикачи за нас, остави си уговорките, пристигна да ни развежда, с цел да не се изгубим. Въпреки че не говореше никакъв британски – единствено с гугъл преводач понякога споделяше по нещо… Нара е град, цялостен със сърни, които живеят измежду хората: когато ги храниш със специфичната храна, предопределена за тях, те стартират да ти се кланят като японци, с цел да ти благодарят. Просто потресаващо!
3. Как се вършат за 3 дни фон и костюми за „ Калигула “
Както си пътешествахме из Япония, не подозирахме какво ни чака. А ни чакаше вестта, която един ден ни заяви Диана Добрева: няма да дойде нито декорът за „ Калигула “, нито костюмите ще дойдат, тъй като са карантинирани в Шанхай поради някакъв нов, доста рисков вариант на вируса. Аз се отчаях – значи просто се разхождаме там като някакви екскурзианти. Обаче Диана, която е безусловно желязо, отишла в театъра в Шизуока и ги уверила: " няма да се притеснявате, все пак ние ще играем – без фон и без костюми ". И те полудели от благополучие. И споделили: " тогава пък ние ще ви изработим нов фон и ще ви ушием нови костюми " (по видео и фотоси от спектакъла – б.р.).
За 3 дни те направиха върху тяхната сцена чисто нова голяма сцена 25 на 15 м – два пъти по-голяма от тази в Народния, с цел да ни обезпечат „ пропадалото “ на Калигула, в което играе Деян. Изградиха я от супердебели дървени материали. А аз имах възприятието, че за всеки от нас има лична шивачка, работеха бързо, като пчелички, и не се оплакваха. Представленията минаха съвършено, макар че 70% от състава на постановката бяха нови хора, тъй като някои от младите сътрудници са по други театри и не ги пуснаха да пътуват, други не можаха, тъй като им липсваше третата бустерна доза ваксина.
В един миг си споделих: " единствено Диана е способна на такова самоуверено нещо! " Не се уплаши тая жена. Оказа се, че човешкият дух е над всичко. Японците ужасно доста харесаха спектакъла: на премиерата 6 пъти ни извикаха на бис с ръце над главата – там не стават прави, когато ръкопляскат, тъй като считат, че феновете би трябвало да седят по-ниско от актьорите. Деян игра като звяр. Нямам спомен какво съм правила тогава, само че цялото ми тяло дълго по-късно бе в синини, Деян беше същият.
В Шизуока имахме 3 представления – едното беше сякаш генерална подготовка в деня на премиерата, само че се разбра, че тамошните артисти са го гледали, без ние да знаем, и когато най-после заръкопляскаха, осъзнахме, че сме имали аудитория и на единствената ни подготовка. Никога няма да не помни това турне. Чудо, някакво знамение! Надяваме се след този величествен триумф (не обичам да се фукам, само че беше в действителност така) да се отприщят и други пътища за „ Калигула “ и да се върне в репертоара на Народния спектакъл, където 2 години не се игра поради пандемията. Има дълбочина и сърце това зрелище!
4. Балканска рецесия
Всеки от нас мина в Япония през някаква балканска кризица от недоумение. Една колежка да вземем за пример желае да заплати с карта в магазин за козметика, само че те не я схващат и стартират да носят нови гримове, с цел да я гримират с тях. Тя отново изяснява на британски, те още веднъж не я схващат и доста обезпокоени й носят още и още. В последна сметка тя зарязва всичко и си потегля. А японката от магазина изпада в суматоха, тъй като желае ти да си удовлетворен.
Аз самата също стигнах до нервност с едни пици. Японската храна е доста особена, със мощен усет и мирис: дават ти една разграфена тарелка и тук едно топче, там – бобче, там – царевичка, след това друго топче, и ти не знаеш какво е. Храната им е извънредно чиста, а ние, нали сме привикнали с отпадъци, стартира да ни омръзва. Тогава видях тия мънички късчета пици, които да си слагаш в чинийка. Но дамата там взе да ми приказва на японски – очевидно не е просто да си вземеш и да ги платиш, искаше да ми изясни по какъв път би трябвало да мина, с цел да си ги купя. Опитах да се разберем на британски – тя продължи да ме направлява на японски. Накрая ми писна и споделих, че се отхвърлям от пиците.
Малките там обаче приказват британски. В оня храм с огромния Буда, където влязох като в захлас, внезапно слушам отвред напълно тихичко: „ Hello, hello, hello… “. Отначало мислех, че ми се причува. После се обърнах и ги видях: дребни, сладки япончета, ученичета, с съвършени униформи, ме поздравяват. И аз им споделям: „ Hello, how are you? “, а те: „ Fine, thank you. And you? “. Просто грубо! Нашият сътрудник Стефан Къшев се срещна в Шизуока с един японец, говорещ британски, и се сприятелиха. Къшев му разказал по какъв начин живеем тук свинската, че се пуши на всички места, че се прави всичко – този се пулел и не можел да повярва. Накрая споделил, че желае да пристигна да живее у нас! Явно и на тях им идва допълнително дисциплината…
5. Кой беше тоя Мунчо?!
С ролята на Мунчо в „ Народът на Вазов “ куриозите потеглиха още от премиерата. След нея съвсем никой не ме поздрави. Включително и проф. Пламен Марков, който ме подмина в коридора на Народния. Викам си: Боже, несъмнено не е харесал представлението… В 12 без 15 през нощта той ми звъни по телефона, откакто питал сценографа Мира Каланова: „ Откъде го намерихте това джудже, което играе Мунчо? “. И ми споделя: „ В режисьорската ми процедура такова нещо просто не ми се е случвало – да не позная артист! А съм те гледал 100 пъти… “. Голям комплимент, на който доста се кефех.
Имаше и един напряко необикновен случай. Режисьорката Диана Добрева ме курдисва „ на златото “ до ложата да седнал съм, до момента в който влизат феновете, и аз имам самобитен моноспектакъл от 15 минути там, преди същинското зрелище да стартира. И един път шефът (тогава към момента Мариус Донкин – б.р.) получава есемес от свои другари в публиката: че в театъра се е промъкнал някакъв клошар, който вероятно може да провали спектакъла, та да се вземат нужните ограничения! И не беше смешка, не. После шефът дълго показваше есемеса на сътрудниците. Да играя Мунчо: не съм сънувала, че и до такава степен ще стигна, ха-ха…
Записа: ИРИНА ГИГОВА
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ