Разхлабване през куп за грош
Александър МАРИНОВ
Още при започване на рецесията с Ковид-19 беше ясно, че – колкото и да са значими за запазването на човешки животи и на ресурсите на здравната система – ограничаващите ограничения имат краткотраен и допълващ темперамент. На доста места по света вярно бе схваната главната им дълготрайна цел – да се образува настройка (у колкото е допустимо повече хора) за непринудено съблюдаване на някакъв рационален персонален режим на предварителна защита, т.е. на съкращаване на рисковете. И защото имаше задоволително доказателства, че вирусът няма да изчезне бързо и скоро, концепцията бе да се настроят обществата за дълготрайно действие в параметрите на една условна нормалност.
Тази конфигурация бе безусловно нужна причина, с цел да се премине към неизбежното разхлабване на редица ограничавания пред икономическите, просветителните, обществените и редица други действия, чието продължение би довело до отвратително по-тежки стопански, обществени, психически (да прибавим – и политически) последствия.
Почти всички страни по света тези дни минават към поетапно разпределяне на рестрикциите. Има нюанси в методите, обсега, периодите и последователността, само че наклонността е явна и необратима. Възможно е да има нови пикове и съответни нови затягания на някои места или в някои действия, само че обозримото бъдеще е точно такова – публичният живот ще тече в изискванията на засилени противоепидемиологични ограничения и при засилено значение на краткосрочни и дълготрайни политики за минимизиране на вредите от рецесията. Всички се приготвят за това, макар че се признава и осъзнава в друга степен.
Припомням тези - съгласно мен - общоприети предпоставки, с цел да обоснова две констатации. Първо, всички вършат и ще вършат почти едно и също (независимо от горепосочените национално-специфични нюанси). Второ, другите страни влизат в стадия на разхлабване (условно нормализиране) с друга степен на готовност, която ще обуслови и по-нататъшните резултати от напъните за справяне с рецесията.
Състоянието на здравните системи и медицинските индикатори за хода на епидемията са значими измерители на готовността за
допустимо най-приемливи последствия
от разхлабването на рестриктивните мерки. Те са в основата на всички известни до момента проекти за възкръсване на обществено-икономическия живот. Но те не са единствените, а към този момент даже и най-важните детайли на готовността за преход към условна нормалност. Ефективността на дейностите на националните управляващи в идващите месеци ще зависи от други условия, които, за жалост, в действителност отсъстват у нас, без значение от хвалбите, че сме измежду първенците в битката с пандемията. Закъснението ще ни коства скъпо, остава да се надяваме и да се борим то да бъде наваксано (доколкото е възможно).
Първото значимо изискване е съществуването на солидно аргументиран повсеместен проект за координирано деяние на държавните управляващи, бизнеса и жителите, който да съчетава последователното разпределяне на рестриктивните мерки с ограничения за поддръжка и възобновяване. Защото разхлабването на карантината единствено по себе си няма да подсигурява оцеляването на стотици хиляди компании и още повече човешки същества. Необходимо е този проект освен да е създаден въз основата на цялостна информация и безапелационни научни доказателства, само че и да бъде разискван със заинтересуваните страни и обществото, с цел да се обезпечат доверие и осведомена поддръжка. Което би трябвало да изключи опитите за заблуждаване и операция.
Виждаме че съвсем на всички места държавните управления действаха точно по този метод – имаше повсеместен, по опция обхващащ всички аспекти на рецесията план за поетапно деяние, който бе дискутиран и поправен въз основата на
пълноценна връзка с обществото.
Това, несъмнено, не отстрани разликите и възраженията, само че ги редуцира и най-важното – даде опция да се работи за реализацията на предначертанията. Не всички родители в Дания и Германия бяха във екстаз от отварянето на учебните заведения, само че последователно опасенията се преодоляват и системите заработват съгласно проекта.
У нас предлагането за сливане на политическите и публичните старания към общонационална цел „ Постепенно завръщане към обикновено действие на социално-икономическия живот” (и за създаване на подобаващ план) бе стартирано от президента Румен Радев на 3 април. (Впрочем, една от първите политически начинания на такова равнище в Европа, съвсем по едно и също време с водачите на Австрия и Дания). Не е нужно да припомняме по какъв начин бе посрещнато това предложение от премиера, държавното управление и парламентарното болшинство. Но безусловно на идващия ден ръководещите започнаха да осъществят точно самодейността на президента, но по допустимо най-лошия метод – безредно, без причини и опирайки се на порочни внушения към обществото. Вместо да се приказва за сливане на напъните и търсене на рационален баланс, тъкмо тогава настъпи
кулминационната точка на „ тактиката на страха”
– с настъпващия „ пъкъл по Великден”, „ цялостните морги”, „ чувалите за трупове” и прочие.
В допълнение, както преди месец и половина, по този начин и през днешния ден България няма повсеместен проект за задоволително необятни, налични и най-много безплатни ограничения за поддръжка на дребния и междинен бизнес, семействата и обособените хора. Това, което се правеше и се прави, е разпокъсано, незадоволително, спъвано от голям брой ограничаващи условия и в края на краищата стига до доста стеснен кръг, най-често надалеч не най-нуждаещите се.
Едно изследване, което организирах в първите дни на май благодарение на моите студенти (1700 интервюирани членове на техните фамилии от 26 области), демонстрира, че достъп до някаква форма на рекламираната държавна поддръжка (лично или посредством фирма) са имали под едно на 100 от изследваните лица. В същото време, две трети споделят, че положението на фамилните им финанси се утежнява. Мъж, глава на петчленно домакинство, е употребявал известния стих „ От нийде взора вяра не види”, с цел да опише ситуацията.
Така стигаме до втората неблагополучна българска отлика. Държавата не просто работи на правилото „ Твърде късно и прекомерно малко, предопределено за малцина”, тя като че ли прави всичко допустимо да отблъсне и разочарова хората, които първоначално имаха вярата, че ще ги поддържа. Между другото, таман тази вяра изяснява високото утвърждение за ограниченията на управляващите при започване на рецесията – това не бе оценка за действително свършени каузи, а вяра, че нещо ще бъде направено.
Огромен проблем оттук нататък в очертаващата се продължителна рецесия ще бъде точно неналичието на доверие и вяра. Нито една държавна мярка няма да даде даже минимални резултати, в случай че не бъде посрещната с доверие, учредено на вярата, че страната ще работи безрезервно и заслужено. Случва се противоположното –
ускоряват се основателните подозрения,
че и след тази рецесия ще има следващо масирано преразпределяне на активи и пазари, при което ще завоюват тези с власт и пари, а те са едни и същи.
Но даже и най-старателните социологически и медийни помощници на властта към този момент не могат да крият (а и не желаят да поемат подобен риск), че зад привидното високо утвърждение бързо тече повишаване на всеобщата сдържаност към неналичието на действени социално-икономически ограничения за справяне с рецесията. Последните запаси на хиляди семейства се изчерпват и това неизбежно ще провокира внезапна смяна освен на думите, само че и на делата на хората.
Тогава ще пристигна ред на идната, най-важна полемика по тематиката „ Накъде след рецесията?”, която ще би трябвало да покаже какви уроци сме научили и какво е належащо радикално да променим в метода на живот и модела на ръководство на българското общество. Защото днешната беззащитност и индиферентност на властимащите е култивирана и толерирана дълги години, на което би трябвало да се постави край.
Още при започване на рецесията с Ковид-19 беше ясно, че – колкото и да са значими за запазването на човешки животи и на ресурсите на здравната система – ограничаващите ограничения имат краткотраен и допълващ темперамент. На доста места по света вярно бе схваната главната им дълготрайна цел – да се образува настройка (у колкото е допустимо повече хора) за непринудено съблюдаване на някакъв рационален персонален режим на предварителна защита, т.е. на съкращаване на рисковете. И защото имаше задоволително доказателства, че вирусът няма да изчезне бързо и скоро, концепцията бе да се настроят обществата за дълготрайно действие в параметрите на една условна нормалност.
Тази конфигурация бе безусловно нужна причина, с цел да се премине към неизбежното разхлабване на редица ограничавания пред икономическите, просветителните, обществените и редица други действия, чието продължение би довело до отвратително по-тежки стопански, обществени, психически (да прибавим – и политически) последствия.
Почти всички страни по света тези дни минават към поетапно разпределяне на рестрикциите. Има нюанси в методите, обсега, периодите и последователността, само че наклонността е явна и необратима. Възможно е да има нови пикове и съответни нови затягания на някои места или в някои действия, само че обозримото бъдеще е точно такова – публичният живот ще тече в изискванията на засилени противоепидемиологични ограничения и при засилено значение на краткосрочни и дълготрайни политики за минимизиране на вредите от рецесията. Всички се приготвят за това, макар че се признава и осъзнава в друга степен.
Припомням тези - съгласно мен - общоприети предпоставки, с цел да обоснова две констатации. Първо, всички вършат и ще вършат почти едно и също (независимо от горепосочените национално-специфични нюанси). Второ, другите страни влизат в стадия на разхлабване (условно нормализиране) с друга степен на готовност, която ще обуслови и по-нататъшните резултати от напъните за справяне с рецесията.
Състоянието на здравните системи и медицинските индикатори за хода на епидемията са значими измерители на готовността за
допустимо най-приемливи последствия
от разхлабването на рестриктивните мерки. Те са в основата на всички известни до момента проекти за възкръсване на обществено-икономическия живот. Но те не са единствените, а към този момент даже и най-важните детайли на готовността за преход към условна нормалност. Ефективността на дейностите на националните управляващи в идващите месеци ще зависи от други условия, които, за жалост, в действителност отсъстват у нас, без значение от хвалбите, че сме измежду първенците в битката с пандемията. Закъснението ще ни коства скъпо, остава да се надяваме и да се борим то да бъде наваксано (доколкото е възможно).
Първото значимо изискване е съществуването на солидно аргументиран повсеместен проект за координирано деяние на държавните управляващи, бизнеса и жителите, който да съчетава последователното разпределяне на рестриктивните мерки с ограничения за поддръжка и възобновяване. Защото разхлабването на карантината единствено по себе си няма да подсигурява оцеляването на стотици хиляди компании и още повече човешки същества. Необходимо е този проект освен да е създаден въз основата на цялостна информация и безапелационни научни доказателства, само че и да бъде разискван със заинтересуваните страни и обществото, с цел да се обезпечат доверие и осведомена поддръжка. Което би трябвало да изключи опитите за заблуждаване и операция.
Виждаме че съвсем на всички места държавните управления действаха точно по този метод – имаше повсеместен, по опция обхващащ всички аспекти на рецесията план за поетапно деяние, който бе дискутиран и поправен въз основата на
пълноценна връзка с обществото.
Това, несъмнено, не отстрани разликите и възраженията, само че ги редуцира и най-важното – даде опция да се работи за реализацията на предначертанията. Не всички родители в Дания и Германия бяха във екстаз от отварянето на учебните заведения, само че последователно опасенията се преодоляват и системите заработват съгласно проекта.
У нас предлагането за сливане на политическите и публичните старания към общонационална цел „ Постепенно завръщане към обикновено действие на социално-икономическия живот” (и за създаване на подобаващ план) бе стартирано от президента Румен Радев на 3 април. (Впрочем, една от първите политически начинания на такова равнище в Европа, съвсем по едно и също време с водачите на Австрия и Дания). Не е нужно да припомняме по какъв начин бе посрещнато това предложение от премиера, държавното управление и парламентарното болшинство. Но безусловно на идващия ден ръководещите започнаха да осъществят точно самодейността на президента, но по допустимо най-лошия метод – безредно, без причини и опирайки се на порочни внушения към обществото. Вместо да се приказва за сливане на напъните и търсене на рационален баланс, тъкмо тогава настъпи
кулминационната точка на „ тактиката на страха”
– с настъпващия „ пъкъл по Великден”, „ цялостните морги”, „ чувалите за трупове” и прочие.
В допълнение, както преди месец и половина, по този начин и през днешния ден България няма повсеместен проект за задоволително необятни, налични и най-много безплатни ограничения за поддръжка на дребния и междинен бизнес, семействата и обособените хора. Това, което се правеше и се прави, е разпокъсано, незадоволително, спъвано от голям брой ограничаващи условия и в края на краищата стига до доста стеснен кръг, най-често надалеч не най-нуждаещите се.
Едно изследване, което организирах в първите дни на май благодарение на моите студенти (1700 интервюирани членове на техните фамилии от 26 области), демонстрира, че достъп до някаква форма на рекламираната държавна поддръжка (лично или посредством фирма) са имали под едно на 100 от изследваните лица. В същото време, две трети споделят, че положението на фамилните им финанси се утежнява. Мъж, глава на петчленно домакинство, е употребявал известния стих „ От нийде взора вяра не види”, с цел да опише ситуацията.
Така стигаме до втората неблагополучна българска отлика. Държавата не просто работи на правилото „ Твърде късно и прекомерно малко, предопределено за малцина”, тя като че ли прави всичко допустимо да отблъсне и разочарова хората, които първоначално имаха вярата, че ще ги поддържа. Между другото, таман тази вяра изяснява високото утвърждение за ограниченията на управляващите при започване на рецесията – това не бе оценка за действително свършени каузи, а вяра, че нещо ще бъде направено.
Огромен проблем оттук нататък в очертаващата се продължителна рецесия ще бъде точно неналичието на доверие и вяра. Нито една държавна мярка няма да даде даже минимални резултати, в случай че не бъде посрещната с доверие, учредено на вярата, че страната ще работи безрезервно и заслужено. Случва се противоположното –
ускоряват се основателните подозрения,
че и след тази рецесия ще има следващо масирано преразпределяне на активи и пазари, при което ще завоюват тези с власт и пари, а те са едни и същи.
Но даже и най-старателните социологически и медийни помощници на властта към този момент не могат да крият (а и не желаят да поемат подобен риск), че зад привидното високо утвърждение бързо тече повишаване на всеобщата сдържаност към неналичието на действени социално-икономически ограничения за справяне с рецесията. Последните запаси на хиляди семейства се изчерпват и това неизбежно ще провокира внезапна смяна освен на думите, само че и на делата на хората.
Тогава ще пристигна ред на идната, най-важна полемика по тематиката „ Накъде след рецесията?”, която ще би трябвало да покаже какви уроци сме научили и какво е належащо радикално да променим в метода на живот и модела на ръководство на българското общество. Защото днешната беззащитност и индиферентност на властимащите е култивирана и толерирана дълги години, на което би трябвало да се постави край.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ