Парламентарният ННН доубива парламентаризма
Александър МАРИНОВ
Забележка. Идеята е заимствана от прелестната сатирична поема на Валери Петров за злокобния вражи сътрудник „ Трите Хаш”, който в края на краищата се оказва... „ Някой Некадърник Наш”.
Напоследък у нас е на мода ожалването на многопартийната парламентарна народна власт. Ту министър председателят плаши с „ пълзяща диктатура” (в чудноват вид – реализирана от опозицията), ту бият паника, че президентът Румен Радев се кани да оглави боен прелом. На по-сериозно ниво ревностни бранители на конституционното статукво се заемат съществено с „ лов на духовете” на президентската република, все едно тя чука на вратата. Не разбирам за какво априори би трябвало да се отхвърля опцията за смяна на формата на държавно ръководство (все отново такова нещо е планувано в Конституцията), само че това е тематика на друга полемика. Сега е значимо да изясним за какво българският парламентаризъм – като еманация на представителната народна власт – е в рецесия и кои са неговите душмани.
Тук позоваването на известното произведение на Валери Петров е напълно на място. Смъртните врагове на българския парламентаризъм не са пълзящите диктатури и готвените военни преврати, нито концепциите за спор по отношение на вероятни промени на държавното устройство. Институцията на националното посланичество в действителност агонизира, само че вследствие на днешните български партии и тяхната некадърност и несръчност да съблюдават базисните правила на парламентаризма. Съвкупният парламентарен ННН изцежда безмилостно последните капки живот от публичното доверие към Народното събрание. Остава кухата фасада, надписът върху която към този момент не буди почит и вяра. А, както гласи социологическият принцип (известната „ теорема на Томас”), в случай че хората възприемат нещо като действително (например, като излишно или вредно), те се отнасят към него точно като към действително събитие.
Първата и забележима с просто око причина за срутва на доверието и уважението към Народното събрание е, че през последните години и изключително в сегашния мандат той не прави съвсем нищо (съответстващо на името му). Доколкото съществува, законотворческата му продукция се трансформира в неповторима илюстрация на непросветеност, пренебрежение към разпоредбите и отявлен, нахален лобизъм.
Юристите биха могли да дадат голям брой образци, само че тук е задоволително да посочим, че 90 на 100 от работата на Народното събрание през последните месеци (когато изобщо успее да заработи) се състои в коригиране и превръщане на преди малко признати актове. В това отношение българският парламентаризъм може сполучливо да кандидатства за книгата на Гинес с голям брой осъществявания – да вземем за пример, като внасяне на законопроект за изменение на закон, който... още не е обнародван и затова не съществува в правния мир. За откровените нелепости и всевъзможните недоглеждания изобщо няма смисъл да приказваме – те се трансфораха в всекидневие.
На същото отчайващо равнище е осъществяването на друга значима функционалност на Народното събрание – контролът над изпълнителната власт и другите институции, за чието кадрово попълване и действие Народното събрание носи отговорност. Излъчените от парламентарното болшинство управителни органи творят гафове и груби нарушавания, само че „ прислужниците на народа” се вършат на разсеяни. У нас към този момент е естествена процедура „ обратният” парламентарен надзор – държавното управление управлява законодателния орган, разпорежда му оперативни задания и го прави оценка. Ако отчитаме действителностите, това състояние наподобява изцяло обикновено – депутатите у нас не се избират от народа, а в действителност се назначават и освобождават (нарича се „ оставка по персонални причини”) от партийните вождове и лобита. Затова е разумно да се регистрират пред тях, а не пред някакъв си „ висш суверен”.
Тази печална картина е разумно разследване от утвърдилата се партийна процедура на асортимент и (липса на) отчетност на депутатите. С всичките си идеологически крайности, парламентите от началото на прехода наподобяват - като личен състав - с съсловия над днешното национално посланичество. Достатъчно е да погледнем „ богатата палитра” от адвокати, финансисти, управленци и други „ професионалисти” в настоящето Народно заседание – множеството от тези хора просто толкоз могат. Защото са подбирани и ръководени по аршина на техните партийни началници – а те на собствен ред въплъщават по най-точен метод упадъка на българската народна власт. Класическата максима гласи, че при демокрацията се излъчват себеподобните, а не най-хубавите. Но и това към този момент не е съответна оценка за България – в случай че подберем на инцидентен принцип 240 души от улицата, те ще се оправят не по-зле, а евентуално и по-добре от тези „ избраници”. Поне до момента в който системата не ги разврати.
Проблемът е точно в откритата система, а по-точно – в дегенериращата българска партийно-политическа система. Партиите се стремят да овладеят институциите и да ги подчинят на ползите на авторитетните си лобита, като за задачата слагат на всички места лица, подготвени да слушкат (за което папкат и натрупат богатства), а не персони с професионална подготвеност, публичен морал и възприятие за персонална отговорност и достолепие. В тази система даже да попадне някой невредим млад или изобщо почтен човек, пред него има единствено две благоприятни условия – или се приспособява към разпоредбите на системата, или тя го изхвърля.
Тъй като парламентаризмът е на първо място въпрос на посланичество, ясно е, че той е напълно подвластен от положението на многопартийната система, а тя е болна, доста болна. Поради което има единствено три благоприятни условия за избавление на българския парламентаризъм.
Първата е днешните български партии да се трансформират, да се избавят от пороците си (най-вече от уродливия клиентелизъм) и да прочистят редиците си, най-много елитите си. Това звучи добре, само че е реалистично тъкмо, колкото „ самоизваждането” на барон Мюнхаузен от блатото. Поне що се отнася до парламентарно показаните партии, това е идея пердута, в това число тъй като публичното доверие към тях е изчерпано и никой няма да им даде време и успокоение да се пречистват.
Втората опция е да се появят нови партии, разнообразни от в този момент съществуващите, които да изведат на основни обществени позиции нов вид политически персони. Това би дало опция досегашната партийно-политическа система да се промени качествено и по този начин да се резервира (като цяло) в досегашните конституционни рамки. Подобна опция не може да се изключи априори, само че е на практика мъчно осъществима, най-много заради откритата от преобладаващите през днешния ден партии нормативна, финансова и институционна рамка. Ако в действителност тръгне да израства нещо качествено ново, то може да оцелее единствено в случай че е в положение да породи мощно публично придвижване. Опити за следващ спонсориран политинженерен план несъмнено ще има, само че както виждаме, те водят до аналогични резултати. В тази област към този момент мъчно можем да чакаме същинска драма – най-вече следващ фарс от по-висок порядък.
Накрая, в случай че и този вид не се осъществя, без значение дали желаеме или не, на дневен ред ще пристигна въпросът за коренна смяна на модела на ръководство и институционното устройство. Посоката е ясна – българското общество желае ясно адресиране на властовите пълномощия, само че и на съответната персонална, пълноценна отговорност, която да размени по този начин комфортната и изкусно прехвърляна от днешните партии групова безнаказаност. Подобен процес напълно не значи завършек на парламентаризма, в противен случай – ще даде късмет за неговото същинско възобновление.
Забележка. Идеята е заимствана от прелестната сатирична поема на Валери Петров за злокобния вражи сътрудник „ Трите Хаш”, който в края на краищата се оказва... „ Някой Некадърник Наш”.
Напоследък у нас е на мода ожалването на многопартийната парламентарна народна власт. Ту министър председателят плаши с „ пълзяща диктатура” (в чудноват вид – реализирана от опозицията), ту бият паника, че президентът Румен Радев се кани да оглави боен прелом. На по-сериозно ниво ревностни бранители на конституционното статукво се заемат съществено с „ лов на духовете” на президентската република, все едно тя чука на вратата. Не разбирам за какво априори би трябвало да се отхвърля опцията за смяна на формата на държавно ръководство (все отново такова нещо е планувано в Конституцията), само че това е тематика на друга полемика. Сега е значимо да изясним за какво българският парламентаризъм – като еманация на представителната народна власт – е в рецесия и кои са неговите душмани.
Тук позоваването на известното произведение на Валери Петров е напълно на място. Смъртните врагове на българския парламентаризъм не са пълзящите диктатури и готвените военни преврати, нито концепциите за спор по отношение на вероятни промени на държавното устройство. Институцията на националното посланичество в действителност агонизира, само че вследствие на днешните български партии и тяхната некадърност и несръчност да съблюдават базисните правила на парламентаризма. Съвкупният парламентарен ННН изцежда безмилостно последните капки живот от публичното доверие към Народното събрание. Остава кухата фасада, надписът върху която към този момент не буди почит и вяра. А, както гласи социологическият принцип (известната „ теорема на Томас”), в случай че хората възприемат нещо като действително (например, като излишно или вредно), те се отнасят към него точно като към действително събитие.
Първата и забележима с просто око причина за срутва на доверието и уважението към Народното събрание е, че през последните години и изключително в сегашния мандат той не прави съвсем нищо (съответстващо на името му). Доколкото съществува, законотворческата му продукция се трансформира в неповторима илюстрация на непросветеност, пренебрежение към разпоредбите и отявлен, нахален лобизъм.
Юристите биха могли да дадат голям брой образци, само че тук е задоволително да посочим, че 90 на 100 от работата на Народното събрание през последните месеци (когато изобщо успее да заработи) се състои в коригиране и превръщане на преди малко признати актове. В това отношение българският парламентаризъм може сполучливо да кандидатства за книгата на Гинес с голям брой осъществявания – да вземем за пример, като внасяне на законопроект за изменение на закон, който... още не е обнародван и затова не съществува в правния мир. За откровените нелепости и всевъзможните недоглеждания изобщо няма смисъл да приказваме – те се трансфораха в всекидневие.
На същото отчайващо равнище е осъществяването на друга значима функционалност на Народното събрание – контролът над изпълнителната власт и другите институции, за чието кадрово попълване и действие Народното събрание носи отговорност. Излъчените от парламентарното болшинство управителни органи творят гафове и груби нарушавания, само че „ прислужниците на народа” се вършат на разсеяни. У нас към този момент е естествена процедура „ обратният” парламентарен надзор – държавното управление управлява законодателния орган, разпорежда му оперативни задания и го прави оценка. Ако отчитаме действителностите, това състояние наподобява изцяло обикновено – депутатите у нас не се избират от народа, а в действителност се назначават и освобождават (нарича се „ оставка по персонални причини”) от партийните вождове и лобита. Затова е разумно да се регистрират пред тях, а не пред някакъв си „ висш суверен”.
Тази печална картина е разумно разследване от утвърдилата се партийна процедура на асортимент и (липса на) отчетност на депутатите. С всичките си идеологически крайности, парламентите от началото на прехода наподобяват - като личен състав - с съсловия над днешното национално посланичество. Достатъчно е да погледнем „ богатата палитра” от адвокати, финансисти, управленци и други „ професионалисти” в настоящето Народно заседание – множеството от тези хора просто толкоз могат. Защото са подбирани и ръководени по аршина на техните партийни началници – а те на собствен ред въплъщават по най-точен метод упадъка на българската народна власт. Класическата максима гласи, че при демокрацията се излъчват себеподобните, а не най-хубавите. Но и това към този момент не е съответна оценка за България – в случай че подберем на инцидентен принцип 240 души от улицата, те ще се оправят не по-зле, а евентуално и по-добре от тези „ избраници”. Поне до момента в който системата не ги разврати.
Проблемът е точно в откритата система, а по-точно – в дегенериращата българска партийно-политическа система. Партиите се стремят да овладеят институциите и да ги подчинят на ползите на авторитетните си лобита, като за задачата слагат на всички места лица, подготвени да слушкат (за което папкат и натрупат богатства), а не персони с професионална подготвеност, публичен морал и възприятие за персонална отговорност и достолепие. В тази система даже да попадне някой невредим млад или изобщо почтен човек, пред него има единствено две благоприятни условия – или се приспособява към разпоредбите на системата, или тя го изхвърля.
Тъй като парламентаризмът е на първо място въпрос на посланичество, ясно е, че той е напълно подвластен от положението на многопартийната система, а тя е болна, доста болна. Поради което има единствено три благоприятни условия за избавление на българския парламентаризъм.
Първата е днешните български партии да се трансформират, да се избавят от пороците си (най-вече от уродливия клиентелизъм) и да прочистят редиците си, най-много елитите си. Това звучи добре, само че е реалистично тъкмо, колкото „ самоизваждането” на барон Мюнхаузен от блатото. Поне що се отнася до парламентарно показаните партии, това е идея пердута, в това число тъй като публичното доверие към тях е изчерпано и никой няма да им даде време и успокоение да се пречистват.
Втората опция е да се появят нови партии, разнообразни от в този момент съществуващите, които да изведат на основни обществени позиции нов вид политически персони. Това би дало опция досегашната партийно-политическа система да се промени качествено и по този начин да се резервира (като цяло) в досегашните конституционни рамки. Подобна опция не може да се изключи априори, само че е на практика мъчно осъществима, най-много заради откритата от преобладаващите през днешния ден партии нормативна, финансова и институционна рамка. Ако в действителност тръгне да израства нещо качествено ново, то може да оцелее единствено в случай че е в положение да породи мощно публично придвижване. Опити за следващ спонсориран политинженерен план несъмнено ще има, само че както виждаме, те водят до аналогични резултати. В тази област към този момент мъчно можем да чакаме същинска драма – най-вече следващ фарс от по-висок порядък.
Накрая, в случай че и този вид не се осъществя, без значение дали желаеме или не, на дневен ред ще пристигна въпросът за коренна смяна на модела на ръководство и институционното устройство. Посоката е ясна – българското общество желае ясно адресиране на властовите пълномощия, само че и на съответната персонална, пълноценна отговорност, която да размени по този начин комфортната и изкусно прехвърляна от днешните партии групова безнаказаност. Подобен процес напълно не значи завършек на парламентаризма, в противен случай – ще даде късмет за неговото същинско възобновление.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ